"Писъци от изнасилване в музиката на Енио Мориконе"

Естетично изнасилване, така по един абсурден начин  е изразена любовта на Нудълс /Робърт де Ниро/ към Дебора /Елизабет Лий Макгавърн/ във филма „Имало едно време в Америка“, на италианския режисьор Серджо Леоне.

Зрителят не може и да си предстви по-добро  драматургично решение, то е безкрайно мотивирано. Писъците на изнасилената Дебора, отзвуците от сънища, предвестници на смъртта, сцените които не са спомени от миналото, а фантазии за бъдещето, рисува в звуковите си картини уникалния Енио Мориконе. И всичко това се обединява от почти митологичния разказ за американското общество от началото на 20 век, „Сухия режим“ и 60- те години в  „Имало едно време в Америка“.

Един неприет бакшиш – това е реакцията на възмутения шофьор, в чиято кола се извършва акта на сексуално насилие. По друг начин шофьорът не се намесва.

Описанието на епохата на филма е изразено с виртуозна  чувствителност по отношение на единството на екстериор, музикални теми и постоянни скокове във времето на сценарийното действие, като всичко това е подчинено на идеята, зрителят да бъде „всмукан“ в епохата на филма.

Наркотичният дим, който обвива действията на главния герой Нудълс, както и меланхоличният саундтрак, поставят под съмнение кои от сцените са сън, реалност или фантазия. Музиката на Енио Мориконе  директно катапултира в подсъзнанието ни ЗВУКОВИЯ ХОРЪР.

Музикалният съспенс татуира напрежението в мозъка понякога доста по успешно от видео посланието. Във филма саундтрака води кадровия монтаж. Режисьорът Серджо Леоне премонтира така заснетите сцени, за да бъдат имплицирани в звуковата вълна на Енио Мориконе, който записва музиката преди края на снимачния процес. По този начин режисьорът на „Имало едно време в Америка“, не отговоря на описанието на Мориконе, че: 

"Има някои режисьори, които всъщност се боят музиката да не е твърде успешна. Те смятат, че тогава публиката и критиците ще отдадат успеха на филма на саундтрака".

Нудълс /Робърт де Ниро/ и Дебора /Елизабет Лий Макгавърн/ във филма „Имало едно време в Америка“   на италианския режисьор Серджо Леоне

Сагата „Имало едно време в Америка“ и е изградена като драматична история, с неподправено усещане за смърт и своеобразно чувство за чест. Режисьорът си е позволил смесване на жанрове - откриват се епизоди, снимани като реалистично кино, които се редуват с гангстерски разказ и черна комедия. Меланхоличният саундтрак на култовата еклектика на Енио Мориконе  преобразува жанровото многообразие на кадрите в единното цяло на филма.  

Изграждането на образите във филма „Имало едно време в Америка“ е подчинено на представянето на една друга ценностна система, в която всеки персонаж е сътворен изключително многопластово. Много трудно можем да определим кои изконни човешки качества, които обичайно предизвикват възхищение, тук съществуват в оригиналната си форма. Обичайно се превръщат в закърнели понятия, загубили фундаменталния си смисъл.

Главният персонаж - Нудълс е гангстер, който запазва специфичен морал към престъпната група, на която е член.   В един по-късен момент го наблюдаваме, като предател, който върши измяната със странната причинно- следствена връзка, която е: обич към другите членове на групата. Вторичният персонаж Пеги, която започва да продава тялото си от съвсем ранна възраст за пастички, по-късно става собственица на публичен дом. Тя е жената, която  в същото време показва една „игра по правилата“, като заявява, че нещата имат съответната цена, която трябва да се заплаща. Филмът има отделни музикални интермедии за важните герои, конкретни събития,  и времеви пластове.

Идеята за музикалните теми във филмите, която да съпровожда персонажа датира от 1851г. и е реализирана  в творчеството на композитора Рихард Вагнер.  Звуковият хроматизъм, който съпътства появата на  конкретния персонаж, който първи използва   Вагнер, с определението лайтмотив. Но за разлика от  композициите на Вагнер, които са богато орнаментирани  с хармонии и тежка оркестрация Енио Мориконе е новатор в използването на звука в киното.

Забавно е, че поради финансова невъзможност от композиране на музика, която да бъде изпълнена от оркестър, гениалният Мориконе създава своеобразна звукова партитура от „свободни“ звуци интерпретирани от италиански народни инструменти, гърмежи от изстрели, любимите му тромпети. Този тип филмово музциране прави Енио Мориконе разпознаваем и това се превръща в неговия  „саундтрак патент“.

Дебора /Елизабет Лий Макгавърн/ във филма „Имало едно време в Америка“   на италианския режисьор Серджо Леоне

Новаторството на Мориконе във филмовата музиката се изразява и в революционното нахлуване на звученето  на електронните китари. Мориконе въвежда и редуването на джаз елементи с класика  в “Имало едно време в Америка”, за да адаптира музиката към историческия контекст и да изобрази например шейсетте години на миналия век.

Контрапункт функция на музиката е, че тя сътворява звуковата атмосфера на филма. Много други  фактори участват в създаването и редуването  на  атмосферите във филма - от диалозите  през сцената и камерата до сценографията. Огромната работа, която е извършил постановчика /осем години предподготовка за филма!/ и художника по костюмите,също благоприятстват потъването на зрителя в конкретната филмова реалност.

Диалогът  във филма „Имало едно време в Америка“ е използван доста пестеливо, но  музикалните интермедии са нововъведения, при които бързото преместване на тоналния център, пронизват цялото сценарно действие. Илюзорността, паралелно предпоставя и реалния живот на персонажите. Необикновен е подходът, които изгражда звуковата среда на героите, както и наличието на усложнени лайтмотиви, така и на знакови мелодии, фиксиращи конкретиката на двайсти век. Инструментали от „Вчера“ на Бийтълс, дори вплитане на джазови мотиви  от Джордж Гершуин, като характерни музикални теми, помагат на зрителя да осъществи конкретния скок от 30-те години в 60- те години на 20 век, без да се обърква.  Този тип музика по-скоро използва размитото  усещането за сън, фантазност и реалност, като определена  връзка между миналото и настоящето. Музикалните  композиции се явяват като скок от едно към друго време, към друга реалност или към вътрешния свят на героите.

Нудълс /Робърт де Ниро/ и Дебора /Елизабет Лий Макгавърн/ във филма „Имало едно време в Америка“   на италианския режисьор Серджо Леоне

Нудълс е протагониста във филма на Серджо Леоне. Във взаимодействие с него се изгражда една многопластова история-сага, като главната цел на героя е оцеляването в условията на един свят, чиито условия се изграждат, заедно с развитието на образа на героя, изигран от Робърт де Ниро.

Музикалните картини на Енио Мориконе предизвикват  усещане за носталгия и магичност.  Спотаените въздишки и виковете от насилие в саундтрака,  върху който се развива майсторската режисура на Серджо Леоне,  превръщат лентата във филмова абстракция- размит спомен или сън. По този начин звуковата интермедия не създава  паралелно напрежението, а рисува картина от хроматизми, превръщайки жестокостта на един красив гангстерски свят във форма на човешка история.

Образуването на престъпния свят в еврейското гето през 30- те години на 20 век в Америка, може да се определи и като подтикващият инцидент, който предпоставя развитието на сценарното действие. Мизерията и бедността, релативрат в понятията чест, приятелство, женско достойнство и са предпоставките, от които се развива фабулата на историята.

Престъпните групи се образуват и изживяват своя разцвет във време, в което държавата не може да функционира с обичайните си средства на действие-законодателната власт и полицията. Подобна ситуация винаги  благоприятства образуване на престъпни групи.

Спецификата във филма е, че малката група, съставена от  деца расте заедно с физическото порастване на нейните членове...  и с обема на престъпленията си.  Филмът се превръща в самото определение за звуков съспенс с протяжните си тонове и хроматичните акорди,  фиксиращи акцентите в сценарното действие. Най-бруталните моменти на изнасилването на Дебора, се случват под звуци, напомнящи въздишки.

Саундтракът на Мориконе  контрастира с действието и сцените, сякаш музика е преобърната, но свръх въздействаща.

Нудълс /Робърт де Ниро/ във филма „Имало едно време в Америка“   на италианския режисьор Серджо Леоне

Сблъсъкът на членовете на подземния свят, които се борят за надмощие, поражда един нов вид морал, този който третира отношенията в самата група, и който дава странни измерения на категорийте добро и зло, приятелство и предателство. В звуковата картина напрежението се усилва чрез редуване на спокойни протяжени мелодии с джаз изпълнения и с дисхармонични произведения. Така създалият се ритъм подчертава страховете на персонажите.

„Имало едно време в Америка“ не може да бъде определен като филм с една тема, а с полифоничност от теми: едновременно се представя приятелството и предателството, като контрапункт, който не го нарушава, а напротив го надгражда.

Музикалната интермедия също следва принципа на полифоничността. Огледално, но като уродливо отражение е представена властта, като управление на държавата и властта, в престъпната група, като  почти идентични.

Нудълс /Робърт де Ниро/ във филма „Имало едно време в Америка“   на италианския режисьор Серджо Леоне

Влизането на Нудълс в затвора, дългото колебание на зрителя за това, кой е откраднал заключения милион долара  в куфара на гарата  засилват  интезитета на сценарното действие. Престъпленията на конкуриращите се престъпни групи са  вид препятствия, които определят както компенсаторни действия от страна на Нудълс, така и неговата трансформация, като персонаж.

Музиката във филма не е съпровод – тя разказва историята, от която бликат фантазия, спомени, бруталност. Страхът и напрежението в „Имало едно време в Америка“ са постигнати по силно наративен начин, а Мориконе не просто се възползва от звученето на изчистената музикална тема, а я нагнетява като лайтмотив на елементите, формиращи съспенса.

Композиторът работи с музиката и фоли ефектите, създавайки симбиоза между звук и картина, каквато рядко се постига на екрана.

Сценографията предполага рисуване на музикални картини, озвучаващи модерното кабаре на персонажа Мо. Танцуващите хора са порасналите деца от бандата на Нудълс. Появата на всеки един от персонажите  е съпроводена с музикалната тема, развита като лайтмотив.

Създателите на „Имало едно време в Америка“ използват класическата петактна структура  за изграждането на сценария, но трудно може да се определи една точка на основна кулминация или развръзка. Много от сцените съществуват като изградени със свое въведение, кулминация и развъръзка  и сценарното действие съществува от свързването на  кулминации. Саундтракът на Енио Мориконе е свързващият елемент на кулминациите, които преминават в развръзка и в създаването на такива комплексни емоции като тревогата и ужаса . Усещането за ужаса от изнасилването е  изграден у зрителя,  както чрез музиката от любимите на Мориконе тромпети и джаза, така и чрез ползването на фоли ефектите.

Нудълс /Робърт де Ниро/ във филма „Имало едно време в Америка“   на италианския режисьор Серджо Леоне

По отношение на информираността на зрителя, действието тече с такива скокове във времето, откриват се толкова многопластови подсюжетни линии, че само музикалните картини  са навигатор на зрителя  за паралелното време, в което се развива събитието. Филмът е изграден на принципа на цикличност на представените персонажи и сцени, а не на линейност. Музикалните решения стабилизират тази цикличност.

Нудълс /Робърт де Ниро/ във филма „Имало едно време в Америка“   на италианския режисьор Серджо Леоне

Правдоподобността е изградена чрез  противопоставянето на масовата култура на един красив  и жесток  със свои норми свят - света от гангстерската сага на Серджо Леоне.

Естетиката на жестокостта, може да се открие и във филма „Малена“ на режисьора Джузепе Торнаторе, италианска комедия –драма, която се развива насред избухването на Втората световна война.

„Музиката може много, но, уви, само на теоретично ниво. Навярно, ако всички пееха, то на земята не би имало войни, нито международни конфликти. Но ние прекрасно разбираме, че това е утопия.“ – това са думи на гениалния Енио Мориконе, може би докато създава култовата партитура на филма.

Моника Белучи в ролята на Малена в едноименния филм на режисьора Джузепе Торнаторе

Когато в кадър е великолепната Моника Белучи /изпълнителката на героинята Малена/, звукът се пирографира с великолепие в съзнанието на зрителя, докато сценарият се изражда в еклектиката комедия – драма. На моменти филмът се превръща в ужасна история, провокирана от извратения аморал на войната. Но в други моменти ... музиката става романтична, дори  еротична, като уникалната мелодия – довежда аудиторията до ръба на целувката между тринадесет годишния Ренато и  Малена...

Целувка която се оказва само фантазия. Продължителните и протяжни звуци, характерни за музикалните патитури на любимите тромпети на композитора, сякаш предпоставят появата на дроновете в ембиънт музиката, с която по- късно в един следващ филм, Мориконе рисува звуковите си картини от наслагване на атмосфери.

Наслагването на продължителен звук или натрупването на архитектоника на атмосферни усещания с ниска или висока честота, умело филтрират усещането за безпокойство и очакване в съзнанието на зрителя. Създаването на такъв вибрационен свят става понякога по- стресиращ от тишината, която също се ползва като звук.

Джузепе Сулфаро в ролята на тринадесетгодишния Ренато от филма „Малена“ на Джузепе Торнаторе

Асинхронните звукови ефекти не произлизат от реален причинител звук от  изградената сценография на филма. Такива вибрационни усещания са  осигурени, за да предадат определена емоция. Изградения по схемата неприемане, гняв, битка, отстъпване, приемане филм „Малена“, произвежда огромния си ефект върху публиката и ѝ помага  да се припознае с героите и също така подсъзнателно създава паралелната реалност, в която зрителят без съпротива потъва.

Дори вибраците на въздуха  помагат да се подчертаят разкъсващите емоциите и  създават контраста в живота на Малена. Неочакваният обрат, който взема живота  ѝ– от най- красивата жена в сицилианската общност става проститутка в публичния дом на градчето, по абстрактен начин рисува моралната разруха, която причинява войната. Този нравствен разпад е оправдан -след като съобщават на Малена, че съпругът ѝ е загинал в битка, тя е принудена да прибегне към проституция, защото няма друг начен за  оцеляване.

Моника Белучи в ролята на Малена в едноименния филм на режисьора Джузепе Торнаторе

Паралелното представяне на разрухата, която предизвиква Втората световна война и унищожаването на красотата на сицилианската легенда Малена,  напъхана в публичен дом, в който и се изреждат немските войници, намира музикалното си отражение във вълшебството на композициите на Енио Мориконе.

Постоянните класически интермедии, развити под тягостните протяжени мелодии от сицилианския фолклор създават усещането сливане, допринасят за разбирането на вътрешния свят на героинята. Ако само се слуша саундтрака на филма, у   зрителя се създава чувството за присъствие във времето и мястото на действието, докато музикалните теми попиват в съзнанието му.

Звукът съществува в две изяви: механична и  акустична енергия. Всеки  звук носи информация, която съзнанието на зрителя възприема на няколко нива- като носещ информация за предмет или събитие и като психологичско усещане за въздействие. Акустичната енергия е звука, се чува в реалната среда. Обичайната вибрация на въздуха, е която се разпознава в човешкото съзнание като характерни звуци. Енио Мориконе виртуозно създава музикална среда, която да въздейства на психологичско ниво.

Художникът на звукови ефекти - Мориконе е основоположник на техниката: музика, създадена от необичайни източници на звук, които да наслагват в съзнаниетона зрителя психологичската метаморфоза на възприятието. Музиката на композитора е причудлива, понякога тъжна и носталгична, отприщваща фантазии но винаги в единство и  хармония с усещането, което филмът носи.

Енио Мориконе е разпознаваемо име във филмовата музика на ХХ век, не защото е носител на две награди “Оскар” през 2007 г. за цялостно творчество и за саундтрака на филма на Куентин Тарантино “Омразната осморка” през 2016 г., причината е, че след като е гледал филма зрителят с удоволствие отива и на концерт, на който да слуша вълшебната музика на маестрото. Звуковите картини, които той рисува водят до  номинацията му  за наградата на американската киноакадемия пет пъти - за филмите “Мисията”,“Райски дни”, “Недосегаемите”, “Бъгси” и разбира се - “Малена”.

Композиторът получава множество други награди – “Златен Лъв”, десет “Nastri D’argento”, шест награди “БАФТА”, десет “David Di Donatello”, единадесет “Сребърна лента”, три награди “Златен глобус”, три награди Grammy и две награди от Европейския филмов фестивал. Този звезден път на Мориконе,  може би е продиктуван и от мотото му:

„Какво слушам когато искам да си подобря настроението? Красива музика и нищо повече. Но когато съм у дома, аз не я слушам, аз я създавам.“

Ефемия Фард и д-р М. Ескандари Фард-Араш