Христо Смирненски (1898 – 1923) е един от най-ярките български поети от началото на XX век, чието творчество оставя трайна следа в литературата, въпреки че умира едва на 25 години. Истинското му име е Христо Димитров Измирлиев. Роден е в Кукуш (днес в Гърция), но след Междусъюзническата война семейството му е принудено да се изсели и се установява в София.
Смирненски започва да пише още като ученик – първоначално сатирични стихове и фейлетони в хумористични вестници, често под различни псевдоними. Постепенно се насочва към социалната и градската тема, като създава едни от най-разпознаваемите образи в българската поезия – бедните квартали, „децата на града“, уличните лампи, скитниците, мечтателите и бунтовниците.
Най-известната му стихосбирка е „Да бъде ден!“ (1922), където се усеща оптимизмът и вярата му в социалната справедливост и бъдещето. В поезията му се преплитат тъга и светлина, съчувствие към унизените и възторг от надеждата за нов свят.
Смирненски боледува от туберкулоза и умира млад през юни 1923 г.
Стихотворението „Ний“ е публикувано в списание „Червен смях“ през 1920 г. То е част от стихосбирка е „Да бъде ден!“ (1922), като е поместено на второ място след основната творба.
Заглавието и употребата на първо лице, множествено число, подчертават колективния характер на лирическия говорител – „ний“ е гласът на общността. Художественият свят е изграден върху социален и нравствен контраст: от една страна страданието и обречеността на човека от низините, от друга – надеждата за бъдеща промяна. Тълпата е представена като сила, която, макар и подтисната в настоящето, е призвана да изгради по-добро утре. За да изрази тези идеи, Смирненски съчетава образи от българската традиция с универсални митологични символи.
"Ний"
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма —
ний, бедните деца на майката земя.
Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
и робския закон на жълтия метал;
ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот —
ний, бледи смъртници — родени за живот.
А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светли висоти;
Чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни,
но ний сме океан от стенещи вълни.
На земните блага всевечни сме творци,
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци —
ний, вечните творци, ний морните борци.
Но иде ден на съд! Над майката земя
надвисва ураган и в громкия му зов
преплитат се ведно омраза и любов,
а майката земя възсепва се сама,
потъпкала греха, отърсила срама.
Защото в боен ред сред робската тъма
възбунени вълни издигат се със рев,
защото накипя свещеният ни гнев
и неговият вик стозвучно загърмя:
«И ние сме деца на майката земя!»
