- Ирина, наскоро имаше представяне на автобиографичната книга на големият ни комедиен актьор Никола Анастасов - ”Истории с усмивки” на издателство „Слънце”, която вие сте записвали в продължение на месеци и обработили. Как се навлиза в личния живот на един актьор, познат на цяла България? 
- Изповед се прави трудно. В началото и двамата се държахме неловко, напредвахме бавно, но и никой не бързаше. Чувството за хумор бе онова, което ни даде преднина. Виждах пред себе си един деликатен, раним, много възпитан и добър човек. Говори, спомня си нещо и разцъфне в усмивка. Сякаш като извинение, че ме занимава с личния си живот. Но постепенно започнахме заедно да подреждаме книгата. Тръгнахме хронологично, но много често предишното се преплиташе с настоящото.

- Той имаше ли любими случки, към които да се връща по-често?
- Цялата книга е събрала перипетиите в неговия живот, с върховете и паденията, спасяване като по чудо от катастрофи, до най-щастливите му мигове и сбъднати мечти.

- Ще разкажете ли някои от случките, какво премълчахте?
- Това е по-скоро предпочитание на едни неща пред други, отколкото премълчаване. Защото 

как да разкажеш на 240 страници за своите 60 години на сцената 

да разкажеш за личния си живот, за този на приятелите ти! Например кандидатствал е хидромелиорация, защото е било модерно, всички кандидатствали по онова време за инженери – сериозна професия. И за малко да го приемат, защото много хубаво преписвал на изпита по математика. Но онзи, от когото преписвал, станал по едно време и си предал отговорите. Тогава Кольо решил и изтръскал мастилото от перодръжката си върху последния лист, все едно се е размазал отговорът. Така получил шест по математика. Ама имало и изпит по български език. А там вече му писали двойка. После приятелите му казвали, добре че не е инженер на язовири, че ще изподави половината България.

Но като тръгнал след изпита към къщи и се сетил как ще му трият сол на главата, минал покрай ВИТИЗ, попитал каква е тази сграда и му казали - Театралната академия. И той влязъл смело да кандидатства. Казали му, че списъците вече са изготвени, срокът е минал. Но той настоявал, че трябва нещо да кандидатства. Секретарят го пратил да отиде при министъра. Попитал къде се намира този министър. Казали му - на бул. „Руски” 8. Бегом отишъл там. „ Искам да говоря с министъра.” Секретарката го спряла, ама той седнал да чака. „Трябва да се запишеш и като ти дойде реда след месец, ела, му рекла секретарката. А той - „не може”, въпросът е на живот и смърт. В това време вратата се отворила, излезли двама мъже весели, смеят се. „Ти, малкия, какво чакащ тука?” „Министъра”, отговорил Анастасов. Човекът бил в настроение, поканил го да влезе. Бил заместник-министърът. Кольо обяснил, че иска да кандидатства в Театралното училище, но не е записан.

Е, защо не си се записал? Излъгал, че родителите му не дават да учи там, защото много се целуват на сцената. „Ами запиши се тогава тайно.” Момчето се връща в сградата на ВИТИЗ и казва на секретаря, че министърът е съгласен да го запишат. Така се явил първо на режисура, а Боян Дановски щом го видял с къси панталонки, казал: „Свободен е”, и нито дума повече. А за изпита за актьори Кольо се амбицирал, отишъл направо при Сия Челебиева, където тя подготвяла младежи за кандидатстване. Той останал последен, тя го пита какво е подготвил, а той „ Нищо”, а оставали три дни. Тогава тя му дала стихотворение и басня, а той ги научил за една нощ. И понеже вярвал във всичко, не имитирал, всичко му било естествено на изпита и го приели. Професор Филипов му казал: „Ти си ми интересен”, и го взел в своя клас. 
Анастасов все го мислили за братчето на някого, все му казвали, че младее. А той отвръщал:

“не младея, бавно се развивам” 

И все мечтаел да играе роля на любовник, на голям красавец. А то му давали малки роли.


На първия ред при представянето на книгата „Истории с усмивки” в памет на Никола Анастасов са Татяна Лолова с мъжа си Савата, Гинка Станчева и Емилия Радева. Те и актьорът Славчо Пеев разказаха свои спомени за Кольо Анастасов, а накрая се включи и  Стоянка Мутафова със своя експлозивен разказ, за да се превърне вечерта в  истинско представление 

Вече като бил във ВИТИЗ, си харесал едно момиче. Тя била студентка в Медицинска академия. След като много пъти я изпращал, един ден се осмелил да направи първата стъпка. Изчакал я да се качи в тъмното до етажа и се провикнал: „Искам да ти кажа нещо”. А тя: „Кажи!” „Обичам те” - провикнал се той. „И аз” – отговорила тя. А Кольо й отговорил „Благодаря”. И се прибрал, свиркайки си. Наместо да изтича по стълбите и да я целуне. Обаче минали два дни, отива да се види с нея - няма я. Решил да чака на улицата, където живее. Чакал, чакал, до среднощ. В това време тя минала с един кавалер, влезли във входа и не излезли. Тогава разбрал истината и си казал: „Ами ти сам си си виновен. Какво викаш „Благодаря”, глупак такъв?! То бива, бива френско възпитание, ама чак пък такова...”

- Анастасов играеше във всички пиеси на Станислав Стратиев. Покрай пиесите, в които имаше винаги роля на някое партийно началство, беше се заговорило, че Кольо Анастасов говори с гласа на Тодор Живков? 
- В телевизията снимали едно предаване в хотел „Родина”. Кольо играел тип ръководител, който реже ленти, открива бесейни. Изведнъж като казали: ”Леле, а бе, ти луд ли си да имитираш Тодор Живков!” Той не смятал, че го имитира, не е търсил конкретна личност, но така излизало. В радиото пък спирали записа: „Чакай, ти кого играеш? Имитираш Тодор Живков?” „Не имитирам - отвръщал, - но като съм слушал смеха на Тодор Живков, този смях остава в съзнанието ми и после го изигравам спонтанно, без да влагам нищо конкретно.”

- Тодор Живков узнал ли е? По онова време се разбираше всичко, и то веднага?
- Случката, която ми е разказал, е свързана с това. Нейчо Попов поставя пиесата „Римска баня” на Станислав Стратиев. И заради смелостта й всички тръпнат, че представлението ще бъде спряно. Нейчо се надявал, че Живков ще приеме Анастасов, защото вече се знаело, че проявявал симпатии към него като актьор. Кольо обаче реагира: „Ти луд ли си, как ще говоря с Живков, той не ме познава?” Но Нейчо настоява да се обадят на Живков. Знаел номера на „петолъчката” – специалния номер. Звънят, вдига секретарката и Анастасов говори с нея. Тя си записва телефона. А след два дни се обаждат от Държавна сигурност в дома на Кольо и казват на жена му, че ще го чакат в еди-колко си часа. Кольо паникьосан пита Нейчо какво да говори. Нейчо му казва само да го покани на представлението. Но Кольо решава да вземе със себе си и Димитър Манчев, че не иска да е сам. Тръгват двамата, минават през коридори към кабинета, а дотам показват паспортите си на не знам колко си души. В кабинета си Тодор Живков ги посреща най-сърдечно. Сервират им конячета. Анастасов обяснява, че ще играят пиеса на млад сатирик Стратиев, който те много харесват, но се носели слухове, че може би е вредна пиесата и искат да я спрат. „Спрат ли я, спира и нашата сатира и предназначението на театъра ни. Затова ви молим да посетите представлението.” Живков си записва датата и между другото казва: „ В Младежкия театър имаше една пиеса, искаха да я спират. Какво ще я спрете, викам, какво толкова има, бе? 

Ей, от всичко се страхуват... Ще дойда при вас” 

Връща се Анастасов с добри новини в театъра, колегите изпадат във възторг. Но на премиерата, въпреки че Живков чрез УБО изпраща агне и питиета в барчето на театъра, в един момент приготвеното се изнася от специалните служби и Живков не пристига. Всички решават, че пиесата е недобронамерена, но в залата са генерал Кашев и министърът на вътрешните работи със съпругите си. На събирането след представлението актьорите питат защо не е дошъл Живков, оказва се, че е бил зает с гости от Германия. Но на друго представление след две седмици пристига. Хвали ги и пита Стратиев: „Ти, Станиславе, нямаш ли жена, деца?” „Имам, защо?” „Ами как пишеш такива неща? Ти си слагаш главата в торбата!” И ха-ха-ха, смее се. После излизат много хвалебствени статии, а пиесата се играе над четиристотин пъти, един театрален рекорд.


С Невена Коканова

За една Нова година генерал Кашев, шеф на УБО, изпраща шофьор да вземе от театъра Никола Анастасов. Подава му стихове - сатирични куплети, и му казва да ги прочете. Анастасов чете: „Луканка няма в магазина, бензинът лев и половина и т.н.”. И всичко нататък в същия стил. Анастасов го гледа и пита: „Вие изпитвате ли ме?”. А генералът отговаря, че довечера трябва да ги прочете в резиденцията пред правителството и цялото Политбюро. 

“Но това е жестока сатира 

реагира актьорът. Не е възможно. За такова нещо...” Погледни края, не си го дочел! Накрая пишело: „И за да не ме изключат от Партията, да ви кажа, че съм аз, ваш Янко.” А Янко е партизанското име на Тодор Живков. Дотогава никой не е и чувал, че Тодор Живков пишел стихове. Така че рецитацията на Анастасов е гвоздеят на програмата. Почва да рецитира Кольо, но никаква реакция. Пълна тишина в залата. Само Живков седнал на първия ред до Цола Драгойчева, се смее, навел глава, така че никой да не го види. По едно време Цола Драгойчева се смее на нещо. Другите мълчат. При последните думи всички започват да ръкопляскат. 

След спектакъла в една от залите влиза Тодор Живков и благодари, че много хубаво е станало. Актьорът казва, че не е имал никакъв успех, понеже никой не се е смял: „Как да се смеят. Това, което им казвам, не е смешно. Затова всички мълчаха. Аз съм много доволен, много се смях.” Все пак Драгойчева обаче се засмя. „А-а-а, тя се смя, защото не разбра за какво става дума.”

И на следващата Нова година пак Живков му написва сатирата - този път срещу бюрокрацията. Но сега Кольо си го преписва. Като свършва спектакълът, Живков му благодари и му казва: „Знам, че като идеш сега в Сатирата, ще го прочетеш на колегите си. Разрешавам ти, защото са сатирици, но след това даваш листовете на хората ми.”
По време на честванията за 1300 години България Сатирата отива в Америка и играе спектакъл „Празник иде” в Ню Йорк и още три града в Щатите пред българската спора. Преди да заминат от България, изнасяли концерт в Панагюрище. На изпроводяк им казват: „Я, да ви дадем, понеже заминавате за Америка, да носите на нашенците там малко чубрица.” 
И им дават голям кашон със стотици пликчета. Дърпали се актьорите, къде ще носим сега този кашон. А като се прибрали в София си, рекли - я да го вземем, ще го раздадем там на публиката. Отиват в Щатите и като свършва спектакълът, започват да раздават на зрителите подарък пликчета с чубрица. Такава еуфория настанала, като се размирисала чубрицата, а хората викали: 

“Мирише на България”

- Покрай написването на книгата вие също сте преживели вълненията на актьора?
- Разбрах какво е „цял живот да се изниже пред очите ти”. И колко е отговорно да записваш автобиография. Много трябва да се внимава как и кога се намесваш. Анастасов не се направи на някакъв гениален мислител, интелектуалец, велик артист, през цялото време се държеше съвършено нормално със самоирония, което е неоценимо качество. Дори тъжните неща от живота си ми разказваше със самоирония. 

После, когато се срещахме по улиците или в театъра, той ми казваше с поразяващата си добра усмивка: „Как ме издържа тогава Ирина, аз така те измъчих, а ти дума не каза, издържа?” Но не беше точно така...

Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА 

Как срещнах своя двойник във Варшава

/Откъс от автобиографичната книга на актьора/ 

През 1961 г. с жена ми, естрадната певица Мария Косева, заминахме за Варшава. Тя беше получила покана за дълго турне – три-четири месеца, и аз реших да я придружа.
Един ден минаваме покрай „Дом Хлопа“. А пред хотела снимат филм. Цялото пространство отпред заградено, за да не пречат зяпачите, още повече че участваше един от най-големите и популярни комедийни и драматични актьори – Богумил Кобиела. Тогава още не го познавах. По-късно гледах в България много полски филми, в които той участва.
Спрях се да гледам – Боже, колко прилича на мен! Мъж и жена слизаха по стълбите на хотела, камерата ги снима. Набутах се най-отпред – интересно ми беше да видя как работят. Приближих се и той, без да ще, след като целуна ръка на дамата, каза си текста и излезе от кадър, ме видя. И се вторачи в мене, а аз в него. Абсолютно същият човек. Това не е възможно. Нищо не мога да кажа, той също мълчи. Режисьорът извика пореден дубъл и той се върна по стълбите. Тръгна да слиза надолу и се спря – не можа да продължи. Огледа ме пак. Спря снимките и тръгна към мен. Влязох под въжетата и се изправихме един до друг. Хората ни зяпнаха – двамата еднакви, само различно облечени. Той ме попита нещо на полски, аз обясних, че на френски мога да говоря. Той за щастие също говореше френски и каза:

– Извинявайте, ама много приличате на един човек, който си мисля, че съм аз.

Въртим се и се оглеждаме – абе, нос, очи, коса, прическа – приличаме си, ама страхотно. Кобиела рече:

– Има два начина да коментираме случая. Или моят баща е бил в България, или вашият е бил във Варшава.


Богумил Кобиела (вдясно)

Разсмяхме се и станахме приятели. Вечерта пристигна на концерта на жена ми. Тя всъщност отиваше в Сопот на фестивала, където пак се видяхме с Кобиела. Влизам с Петър Ступел в залата на конкурса и изведнъж виждам моя приятел Кобиела – казвам приятел, защото вече бяхме имали няколко срещи на чашка и се бяхме поопознали, той върви с една много млада жена – бил се току-що оженил отново. Тя вървеше с друга дама, с която разговаряха, а той беше изостанал. Като се видяхме, ми даде знак да не се издаваме и ме бутна да хвана жена му под ръка. Хванах я под ръка и си вървим, а той зад нас. Да види как ще стане номерът. И наистина, влязохме в залата, жена му говореше с дамата, обърна се към мене и продължава да ми говори. Аз си мълча и тя пак – не й отговарям нищо, да не се издам. Но при следващото обръщане започна да ме гледа втрещено и да опипва дрехите ми. И изпищя... А той отзад ще умре от смях – такъв кикот!

Беше толкова популярен, че при следващото ми отиване в Полша с жена ми имах още по-странни преживявания. Често ходех на театър. При влизането в театрите ме поздравяваха не само от публиката, но и служителите – най-учтиво ми дават място да седна – аз не проговарям, за да не обяснявам, че не съм Кобиела. Гардеробиерки, директори... През антракта бягах от фоайето, защото театрали се спират да разговарят с мене. Взимаха ме за Кобиела. За да избегна тези неудобства, излизах отвън пред театъра, докато звънне звънецът за края на антракта.

По-късно в Созопол в лятното кино прожектираха „Слънцето и сянката“ на Рангел Вълчанов. Както седя в салона – хоп – виждам се на екрана. Хората в салона почнаха да шумят, викат: „Ей, Никола Анастасов играе, а не го съобщиха“. Епизодът беше кратък. Но на излизане от салона познати, приятели ме питат кога съм снимал този филм. Отричам, казвам им, че е един поляк, с когото си приличаме.