Завършиха теренните археологически проучвания през 2017 г. на средновековния град Лютица край Ивайловград. Разкопките бяха финансирани от Министерството на културата, Националния исторически музей, Националния археологически институт с музей при БАН и Община Ивайловград.
Това е петнадесетият сезон на проучванията, започнати от доц. д–р Бони Петрунова през 2002 г.  Днес, след девет експедиции, са установени останките от базилика, гробищна църква, водохранилище и масивна каменна сграда, разположена до входа на укреплението.

Каменната сграда до входа е проучвана от 2011 г., когато бе открит масивен златен пръстен от началото на XIII век. Тя се е разпростирала на площ от 190 кв. м и е била на два етажа поне, като нейното съществуване и експлоатация е над петстотин години - вероятно още от IX век до края на XIII в.

През 1275 г. между Константинопол и Рим е сключена уния за приемане на „Свето причастие“ от православния свят, което българското население не възприема добре и от италийския полуостров и Сицилия са изпратени наказателни отряди, които опустошават цяла Тракия, стигайки и до Света Гора. В житие на зографските монаси е описано изключително драматичното унищожение, нанесено от латините над българските свещенослужители и на книжнина, запазена от времето на цар Симеон и Иван Асен II. Въпреки че крепостта е разрушена от рицарите на Неапол, до момента в сградата, сред опожарените руини, са събрани три изцяло запазени шпори на западни конници.

За петте археологически сезона до 2016 г. от сградата са събрани 492 предмета, от които 255 монети, а през 2017-а - нови 300 находки, от които повече от половината са монети. Най – сериозен интерес представлява сребърен грош на цар Иван Александър, открит в последните дни на проучването. Това е първият предмет от Лютица, доказващ категорично, по археологически път, това, което се знаеше до момента по исторически данни.    

Византийският император Йоан Кантакузин нарича Лютица градче, подчинено на българския цар през XIV в., и то наистина е такова. Населението очевидно не е успяло са се съвземе напълно след разрухата, нанесена от латините, но то е продължило да живее на същото място.

Останките от внушителната някога сграда на входа са използвани почти изцяло, за да бъде подсилена стената за новата заплаха от югоизток. Оформени са паянтови постройки на калова спойка и кирпичи за жилища, долепени до крепостната стена. Въпреки силния дух на българите по граничните райони двете масирани вълни от края на XIII в. и втората половина на XIV в. слагат край на живота в този средновековен български град.