Тридесет години магия, тишина и дух. Тридесет години, в които ръцете "пяха" вместо гласовете, а движението се превърна в език на свободата. От първата репетиция в малка зала до големите сцени, където публиката слушаше със сърцето, Мария Атанасова – създателката на легендарния състав "Жестим" – превърна невъзможното в изкуство, в съдба и в смисъл.
Тя вдъхна живот на мечта, която изглеждаше непостижима: театър, който не разчита на звук, а на душа; трупа, в която всяко движение е изповед и сцена, на която тишината тежи повече от аплодисментите.
Днес, три десетилетия по-късно, "Жестим" е повече от състав – вече е явление, зад което стои една жена, която не просто създава история, а продължава да я пише с отдаденост, смелост и любов.
На 3 декември в зала 11 на НДК "Жестим" ще отбележи своя вълнуващ юбилей и ще подари вълшебна приказка на почитателите си.
- Какво минава през съзнанието ви след три десетилетия начело на тази приказка "Жестим"?
- Наистина много спомени… толкова много. Не съм допускала, че талантът на онези подрастващи деца ще се развие до такава степен. Започнахме някак си на шега. Когато пристигнах в училището за глухи деца в София, бях като в небрано лозе.
А до този момент бях работила само с чуващи деца – театри, вокални групи, естрадно-сатирични състави. Но никога с деца, които не чуват, а те са друг свят.
Но като възпитател трябваше да намеря извънкласни занимания. Започнах да използвам стария си опит и видях, че някои от тях се поддават на ритъм. Когато правех нещо музикално, те се включваха с желание. Въпреки че не чуват, виждах как им се получава. В сценичните изкуства бяха напълно неподготвени, но лека-полека, с детски песнички и вътрешноучилищни празници, се роди една групичка от около 15-ина деца.
После дойде големият момент – да се открием пред чуваща публика. Това стана в Ковачевци, където Министерството на образованието събра хора, които не чуват, и хора, които не виждат. Чудех се как ще стане – едните няма да виждат, другите няма да чуват. Но се сработихме.
На финалния концерт чуващата публика избухна в аплодисменти. Буквално видях в очите ви възторг и вдъхновение. И си казах:
"Боже Господи, това наистина може да се превърне в изкуство!"
Тогава започнах да гледам на всичко много по-сериозно.
- Тези 30 години са много сериозно постижение в областта на българската музика! Три десетилетия, в които звукът се е превърнал в дух, а духът – в съдба…
- Много точно и красиво го казвате. Държеше ни това, че вървяхме заедно. Децата растяха в културна среда, сред актьори, певци, творци. Сляхме се с обществото.
Когато Тодор Колев за първи път ни показа в неговото шоу "Как ще ги стигнем американците", хората онемяха. Възкликнаха: "Как е възможно това? Та те нямат слух?!"
И аз самата много пъти, седейки на първия ред, съм се чудила на сценичните им прекрасни превъплъщения! Ронила съм сълзи!
Викала съм: "Боже, как е възможно това?"
- Успяхте ли да откриете отговора? Как се случва тази магия?
- Преди всичко с много любов. Ако човек няма достатъчно убеждение, че върши нещо полезно. Ако не обича тези деца. Ако не вижда смисъла – няма как.
Това е ново изкуство! Жестът, с който нечуващите си говорят, ние го превръщаме в танцова жестомимика на сцената. Глухата публика разбира текста, чуващата – танца и емоцията. Всичко върви заедно.
Огромно вдъхновение бяха и нашите поп изпълнители. Те не се свеняха да делят една сцена с тях. Група глухи деца. Но те видяха достойнството им на сцената. Това ми даде надежда, че трябва да продължим по този път, да се обогатява душевния живот на тези хора, които, ако чуваха, щяха да бъдат прекрасни артисти.
- Те чуват по свой начин – с езика на жеста, на тялото… Сякаш нямат онази граница, за която иначе бихме говорили между движение и емоция.
- Така е. За тях наистина няма граница. Прибавихме песни на различни езици, участвахме в много държави, в много фестивали – и навсякъде бяхме аплодирани.
- Как "чува" публиката вашето изкуство?
- Глухите усещат музиката чрез движенията на ръцете, тялото, мимиката. Като бяха малки ги учех на нотно писмо, на петолиние, на пиано, имахме часове по музика. Всичко растеше заедно – теория и практика – и се превърна в изкуство, което стигна до висини.
Неведнъж сме получавали награди от Министерство на културата за принос в българската култура.
- А когато вие творите, какво чувате?
- Трябва да чувам музиката, за да им я предам в жестове. Но предварително репетираме много. Те я усещат чрез допир – до тонколоните, по пода, чрез бас китарата. Прегръщам ги, хващам им ръцете – за да почувстват движението. Сами създадохме методиката за това "синхронно пеене".
- На 3 декември предстои нов връх?
- Да. Благодарни сме на Министерство на културата за финансирането. Нашият нов спектакъл е под техен патронаж и ще носи името "Жестим и приятели". За нас е голяма чест!
Ще върнем времето назад с различни видеа, с кадри от началото, а до нас ще застанат известни наши български изпълнители, с които сме работили през годините на една сцена.
- В предишни спектакли ръка са ви подавали и от Агенцията за хора с увреждания, нали?
- Да. Агенцията за хора с увреждания ни подаде ръка за спектакъла "Когато ръцете говорят" и ние с него направихме успешно турне из България. А сега сме "Жестим и приятели" с подкрепата на Министерство на културата. И репертоарът ни става все по-богат.
- Пожелавам ви магията да продължи!
- Наистина е магия, право да ви кажа. На първия ред понякога онемявам. Нищо не чувам. Само тишина. И добре, че това се случва за части от секундата. Изпадам в някакво състояние от това, което се случва на сцената. Много ми въздействат, въпреки че репетирам с тях. Когато после ги видя на сцената, е съвсем друго. И всеки път е като за първи път.
Интервю на Анелия ПОПОВА
