Мартениците са неразделна част от българската култура през всичките хилядолетия живот на нашата народност, отбелязала на 20 декември 2020 година началото на 7616 година от българския календар, който днес, поне заради достойнството ни на стародавен народ, трябва да използваме редом с гражданския. Или поне да помним, пише Труд бг. 

Сега няма да разказвам кога, как и защо са се появили мартениците за първи път. Няма да разказвам кога и защо са се променили до настоящия им вид. И на този разказ ще му дойде времето някога. 

Ще ви разкажа какви са били мартениците в началото на Второто българско царство, по времето на великия български цар Калоян, когото според протокола би трябвало да наричаме цар Йоан-Асен Първи от Асеневци, чиято родова кръв е толкова синя, колкото на всички онези западни крале и императори, на които историята, времето и враговете не са успели да заличат произхода. 

Родът на Асеневци води началото си от IX век и е продължение на потек­лото на един от Аспаруховите конници, преминал Дунава при днешен Козлодуй в мразовитата нощ на 26 срещу 27 октомври 679 година и водил победни битки за разширяването на България отсам Дунава. 

До възцаряването на цар Петър, син на цар Симеон Велики, родът на Асеневци е сред най-доверените велможи, кръгът на вътрешните боили.


По времето на цар Петър Асеневци преживяват тежки времена. Към края на неговото управление заради дворцови интриги властта им и правото да седят на царската трапеза са им отнети. Земите им, тях­но притежание близо двеста години, не са им отнети, но не са и в тяхно владение.

В самото начало на XI век, няколко години след кончината на цар Роман и възцаряването си, цар Самуил връща властта и мястото на рода Асен в йерархията на държавата, които запазват до падането на България под владичеството на Византия.

Техни са владенията около Търново, а родовият им замък е на хълма Асеневец, който днес наричаме Трапезица. Там в средата на 12 век на Йован и Теодора, по-късно царица-майка, през две години се раждат двете им дъщери, а по-късно се родиха Асен, Петър-Теодор Асен и най-малкият, с шестнадесет години разлика от първата си сестра Йован-Асен, който гърците наричат Калоян, католиците Йоан и остава в историята като Йоан-Асен Първи от Асенев­ци, както и с по-известното си име – Калоян. 

Дядо им Асен не доживя въстанието на внуците си, а баба им Елисавета напусна зримия свят след възцаряването на Калоян на 103 години.

След избухването на въстанието и първите му успехи е свикан Народният събор и за цар на България беше коронясан вторият брат с владетелското име Петър поради обективни причини, за които е рано да говоря.

Направата на мартениците е сложен ритуал, който за съжаление с вековете е останал само една опаковка. Преобладаващата част от неговото съдържание и наричания е забравена. 

Ние днес наричаме плетените червено-бели фигурки Пижо и Пенда, но през XIII в. тези имена са непознати.

Човечетата от сплитка вълна са се наричали Марта и Марто. Ударението на думата „мартеница“, както я наричаме днес, също е различно.

Тогава са казвали „Мартеничка, Мартеница“, като ударението е на „и“.

Само жени са преплитали и правели мартениците, които имат по-сложна изработка от днешните. Всеки пети сплитък и всеки възел на мартениците е бил наричан за нещо – за здраве, берекет, за здраве на родилката.

Няма да споделя думите, с които са наричали жените, когато са правели мартениците, независимо че и в днешно време тук-таме в народните обичаи има някакъв съхранен спомен за тези наричания. 

Началото на направата на мартеници е в точно определен момент за всяка година. Това е денят на фактическото новолуние през февруари (Малък Сечко), не търсете съвпадение с началото на китайската нова година.

Продължава в дните на нарастващата Луна и приключва в деня на фактическото пълнолуние през месец февруари.

Това начало е свързано с идеята, че тъй както Луната започва да се пълни, така животът на хората ще бъде сит през цялата година, хамбарите ще бъдат пълни и жените ще зачеват лесно.

За направата на мартениците предците ни са използвали четири цвята, предимно вълнени конци – червен, бял, син и зелен, цветовете на държавността от времето на Авитохъл.

Червено за здраве и силна кръв, бяло за светлина в сърцето, синьо – за да е синьо и мирно небето, зелено, за да е плодородна земята и да храни хората. 

Правили са се гривни за ръцете на децата, жените и мъжете, като са вплитали четирите цвята или са ги промушвали през изрязана кора от бреза.

Мартеници с кора от бреза са дарявали на жените заради поверието, съществуващо по времето на цар Калоян, че жената, която я носи, няма да страда от задух, проблеми с дишането и ако е по-млада булка, с лекота ще зачене.

Освен това жената ще бъде кипра, стройна и нежна като стъблото и листата на брезата. Бялата или външна част на кората ляга върху тялото.

Четирицветните огърлици от преплетени конци са имали за тежест пробит жълъд или половин черупка от лешник, за да се носи мартеничката на врата, предимно от жените.

В черупката от лешника и жълъда не се е влагал допълнителен смисъл, служели са за тежест и са били оцветявани в синьо, зелено, жълто. 

Никога в мартеница – гривна, огърлица или фигурка, не се е слагала монета, защото се е вярвало, че Земята ще им отмъсти и ще ги лиши от реколта.

На двете фигурки – Марта и Марто, които олицетворяват пролетните ветрове, гонещи зимата, също изработвани от четирите цвята конци, са слагали на коланчетата плетена торбичка с троха хляб с наричане да не гладуват хората и за пълнота на дома.

Никога монета! На гърба на момченцето и момиченцето са прикрепяли метличина – да измете лошото и неволите, да изгони студовете и подсети Малък Сечко да си ходи, да раждат много посевите.

Направата на мартениците освен важен за живота на българите ритуал е била и твърде трудоемка работа за някои.

Правило е било на всичкия добитък и домашните любимци – котки, кучета, манули, мечки, царски бикове, бели и шарени пауни, също да се върже мартеница, независимо дали в къщата има една овца, крава или коза или стотици овце.

Мартеничките за животните са били двуцветни – само червено и бяло. Любопитен факт е, че днешните българи носим мартеници, които някогашните българи са слагали на животните.

Когато се е случило войник с мартеница да бъде ранен в битка преди края на март, мартеницата задължително се е хвърляла в река с наричане да отнесе болката и страданието.

Хората в това време знаят, че предметите, в случая мартениците, попиват енергията на човека, който ги е носил. Затова и енергията на страданието трябва да бъде отнесена от водата, а не съхранявана до периода на изхвърляне. 

Мартениците са се правели от жените в дома. Не са се продавали. Традицията е позволявала да бъдат подарявани. Освен хората с мартеници са закичвали дверите на къщите и задължително крепостните порти.

По традиция в нощта на 1 март селянките от царските села около Царевец закичват крепостните порти на Царевец и Трапезица със стотици мартеници.

Стражниците на върха на шестетажната наблюдателна кула, най-високото място на двореца в Царевец, са закичвали с мартеници пряпореца, символ на царската власт и управляващия род.

Мартениците по времето на цар Калоян са се носели от 1 март до 31 март, когато задължително са се хвърляли в река с наричания. Не са се носели както е прието днес – докато видим първия щъркел.

Също така понятието „Баба Марта“ не съществува. Новото възраждане на природата се е възприемало за нормално да бъде олицетворявано чрез двете деца – Марто и Марта, за които растежът е бил неотменна част от техния живот. 

На човека от началото на XIII в. му е непонятно защо българите сега носим мартеници за животни и бележим началото на растежа на събудената за нов живот природа чрез образа на една баба, жена, на която животът затихва, а не се възражда...

Отговорът е скрит някъде в тъмата на турското иго, когато ежедневната смърт на българи е заличила обичайното битие на предците ни и го е превърнала в откъслечен спомен.