Ирина Димитрова Касарева е родена на 18 май 1940 година в село Крънджилица. В родното си село пораства, учи, омъжва се, ражда си трите деца. Години наред отглежда тютюн.

По-късно си купуват къща в село Първомай и семейството й живее там 30 години. Но се завръща в родното село и сега заедно с мъжа й Иван и един козар са тримата души, които зимуват в Крънджилица.

Въпреки че е учила само до четвърти клас, Ирина е будна и природно интелигентна, помни много истории и ги споделя охотно. Нейният прадядо Георги Пашалията, родом от село Баскалци, е ръководил построяването на черквата „Св. св. Кирил и Методий“, осветена 1911 г. Фамилното име на мъжа й напомня за една страшна случка. Ирина разказва именно спомени за семейството на Димитър Гущеров – мъжа на Ванга, цитирана от Struma.bg.

Североизточните части на планината Огражден се различават рязко от сухите и незалесени южни склонове – тук растителността е буйна, залесяването през 50-те години с борове е дало резултат, липсата на активно земеделие прави пейзажа привлекателен за любителите на дивата природа. Един откъснат от забързания и замърсен свят, в който живеем.

Далеч от медицинска помощ и детска глъч. Само на 37 км от Сандански, но труднодостъпен с обикновена кола. Но пък усещането е неповторимо – чувстваш се на висок покрив, отвсякъде заобиколен от планини и върхове.

КАК Е ПОСТРОЕНА ЦЪРКВАТА

– Ирина, разговаряме в двора на църквата „Св.св. Кирил и Методий“ в родното ти село Крънджилица. Твой прадядо има принос за построяването й, разкажи как е станало?

– Моят дедо Георги Пашалията не е местен. Роден е в село Баскалци, пак в Огражден, но не е много близо. През планината е имало кози пътеки, по тях ни идваха на гости.

Они са били бедни и он е бил цанен в Коларово при някакъв турчин, ама бил много добър тоя турчин. И он го е гледал, уважвал го е много. Седем години дедо ми му е работил и турски всичко е разбирал.

После дедо ми се оженил за баба ми в Крънджилица и дошел тука домозет. Дотогава тука е имало малко къщи, ама се преселили и от съседните села хора, насъбрали се повече и си направили къщички. Станало големо селото и  решили да си направят църква.

Избрали за коджабашия (кмет) Георги Пашалията. Он е домозет, не е местен, та ако стане нещо с църквата, нека е той. Дедо ми не е искал, ама го избрали. Викнали турците да определят место за църквата. Е там, малко по-надолу изравнили местото, чинили – определили го за църква. Турците дали разрешение и си бегали.

Ама моя дедо Георги кажал: „Тука не ме аресва! Ай ке я турим по-отгоре!“. Изравнили малко по-нагоре место, погледал пак дедо, погледал и кажал: „Ей, хора, ние така и така я изместихме, дайте да га построим отгоре: навсекъде да се гледа, кат дрънне камбаната – да се слуша надалеко“. И направили са я тука, на това равно место. Имал мерак, и камбана убава сетне си докарали.

Дедо Георги оди към чорбаджията му в Коларово, дека е бил измекяр, и му разкажува: „Яз така, така…“. Той рекъл: „Георги, ти що си направил?

Ке те утепат турците. Георги, друго спасение за тебе нема. Одиш, още оттука като кренеш насам през селата, сбираш хора да одат да помагат, да се направи цръквата. Да се чертиса и да туриш на четирите кьоша по една керемида да има, така ке се спасиш“. Така е било при турците – щом има покрив с керемида, не я барат.

Тръгнал дедо с мулето по селата, на това село, на другото и кажувал: „Кой мож да дойде, да я направим – да довада!“. И са доваждали хора, ей от Яково, от Драгуш, от Цапарево, от Палат, работили са на църквата. Бързо да се направи.

Направил е много бързо църквата, за една година, и я чертисали. И айде – и керемида да се тури. В селото кой къде е имал керемидка, сбирали, кажали: „Фрет ке дадем от кащите, да може да се покрие църквата“. И тоя дава, оне дава. Един дедо Димитрия не дал и плашил с мартинката (пушката – б.а.). И на татко очо му (втори баща – б.а.) кажал: „Ей, остайте го Димитрия. Ке открием мойо амбар“. И дедо Ристо ги закарва на неговия амбар, свалят фрет керемидите. „Ке го покрием със слама, дайте да покрие църквата!“.  И с къцаната бела слама от ръж покриват амбаро – отдолу е житото на дедо. Тогай е покриен и чак кога стана ТКЗС, откриха тая слама от амбаро и га покриха с керемиди. Ама сетне набръжка го бутнаха. Петдесе години е изкарал със сламата.

Докарват керемиди от фрет кащите и се покрива църквата. Дедо Георги пак ойдел при турчино в Коларово. По дворо имало турци. Чорбаджията кажал: „Е, Георги, как е? Напасе ли козите?“. „Напасох ги, аго, затворих ги, кротко да лежат сега“. „Оди Георги да пийнем по едно кафе“.  Влезнали вътре и дедо му кажал:

„Църквата е покриена целата“. А турчино рекъл: „Ей, Георги, досега те жалех, че можеш да постарадаш“. „Не сам ли направил що си кажал? Всичко съм направил, що си кажал. Наприха ме кмет, та ако требва, да утепат мен. Покрих, па сега що ке ми прават, не знам.“ „Щом си покрил, никой нема да те барне“.

Сега требвало да търсят камбана и чак тогава вътре да се зографисва. И дедо Георги оттука – с коня на Солун. Три дена ли са одили, они с коне са одили. Камбаната са я откраднали, товарили я на коньо. Камбаната си е натоварена на един кон, а на другите коне се редуват да седат. Докарали са я тука. Нашта камбана е много лична!

А покрива изкара, чак за 100-годишнината – 2011, покриха църквата с ламарина.

– Интересно как в това затънтено село се е градила църква по турско и е кръстена на Кирил и Методий?

– Тука имаше дъбове големи, два еднакви. Я зад оня бор са. От единия още има, а другия падна. Пукаа младежите, комсомолците, еле стреляа, пукаа по них и изсъхнаха. Единия дъб чисто падна, отъркаля се.

Тука се чудили, кат са я наприли, как да я кръстат църквата. Гледали, гледали и кажали: „Абе я глей, като братя тия дъбчета са никнали. Все едно двама братя. Като Кирил и Методий. Ай ке я турим на братята Кирил и Методий“. И покрай тия дъбове църквата е кръстена на светите братя Кирил и Методий.

ЛИЧЕН ЖИВОТ

- Как протече твоят живот?

- Родена съм в Крънджилица през нощта между 18 и 19 май 1940 година. Тука съм родена, тука съм венчана и живея в тая каща, дека сопрехте колата. Точно под колата. И мажо ми оттук, он е от Касаревите, а яз – от Пашалиевите. Като се родиха децата, кръстихме ги тука. Е оная белата сграда беше училище, начално. Яз тука учих четри години.

Тука наблизо има станчинарски (кукерски) гробища. Знам случката. Срещат се две групи станчинари от различни села. Едните викат да се тръгнат и да им направят път, другите не отстъпват. Скъцали се, изтепали се и са погребани на същото место.

– Какво беше село Крънджилица някога, колко къщи имаше? Кога е създадено, ако ти са казвали баба, дедо?

– Как да ти кажа… Може да са кажували, ама не съм запомнила от коя година е започнено селото. Били са първо три кащи, три семейства. И после са задоваждали от други махали и села в околността. Имало е на Бульова чукар старо село, в Занога, ама там много одили комитите. Тая вечер – комитите, друга вечер – ония, що одат по комитите. Всека вечер разправии и тия хора бегали оттам. Дойдели в Занога и после оттам – тука се захваща селото.

– Кои фамилии знаеш оттук?

– Карам ги по кащите как са наредени. От Касареви са осем къщи. Траяновци – они са братя, я тук им е къщата под нас. Златиновци – осем кащи; Стоиловци, Велковци, Буровци, Войновци, Илиовци. Догазанци, Догазанови – името им е турено, оти некой от рода все е носил палтото под газо и все „до газо, до газо“… Спасеви, Мальоковци, Дисковци, Митревци, Бисерковци, Терзиовци, Мицовци, Чамови; Отковци – техна е най-отгоре последната къщичка, сама е там; Стримоновци, Пашалиеви.

Смаовци – они са турени Смаовци, оти не са ич постили. Тове е докаран от Долене на чедо место тука. Бил е: „Заколи прасето, ако не е Божик“. А па тогай много се гледаше. До Божик прасета не се колеа. До Великден пости. А тоя: „Заколи прасето!“ и яде си, и ядат си мръвки. И хората – я тоя е таков, онаков, като циганите, всичко гледа да смаа (да смете – б.а.)… оттам – прекора смаовци остана на поколението.

На Гущерови къщата им отгоре е запазена, ама отдолу да я гледааш.

 Когато беше дете, имаше ли училище тука?

– Имаше.

– Колко деца бяхте?

– Еее, пълна стая. Само от нашто село си. Децата, учениците колко сме били, не помня, ама като станахме младежи, 83-84 младежи бехме на забава.

– Къде правехте забава? На открито ли?

– Пред училището. И вътре влизахме, ама вънка е по-широко.

– Ток имаше ли?

– Не, тогава немаше ток. Тока го докараха 1965 година.

– И досега си имате ток, телевизия?

– Да.

– Ти колко време учи, до кой клас?

– До четвърти. Имаше в Никудин по-големо училище, а майка: „Ама иска пеш да одиш сутрин, а дожд, снег… Маани! Женско дете си, как ке го пуснеш?! Как ке е, що ке е. Не, не, не!“.

А яз само еднаж ми е писано двойка в мойто учение. И още си пазя свидетелствата, в Първомай са, при сино ми. Он е там и доважда тука всека седмица. Довечера пак ке дойде, утре нещо почиват (на другия ден е 6 септември – б.а.).

– Колко деца имаш?

– Три.

– А другите ти деца къде са?

– Едната щерка се жени в Първомай, а другата – в Кърналово. В Петричкия край, наблизо са един от друг. Нали в Първомай бегахме ние, трийсет години живехме там.

– Как се оженихте с мъжа ти? На колко години беше, харесваше ли го, или те омъжиха?

– Да ти кажа баш, много ме тераа отсекъде. И от Никудин – викам, аа, ке ида в тая река, като родиш дете и го заденеш, с това дете нанагоре как ке излезеш по тоя трап до Стар Никудин?! От Иваново, моя татко е от Иваново.

– Добре, отсекъде те търсеха, а ти хареса ли си някой?

– Аресвах един, ама он дойде и вика: „Яз са ке ида войник, ти требва да ме увериш, да знам, че ти си моя!“. Демек да спи с мен. Викам, ти имаш ли акъл?! А ти като идеш войник, може да аресаш некоя и да си докараш тука. Имаше такви случаи. Я в Драгуш един войник докара българка – он циганин, она българка.

– Как се казва мъжът ти?

– Он е Иван. Он оди насекъде – и по София, и по Кърналово, по Петрич оди по работи. Там не го свъртело, онам не го свъртело – върна се тука. Майка се разболе, беше болна. Аз майка не мога да я остава. Там да ида – не мога да дойда да гледам майка, онам да ида – не мога да я гледам. Па и брат ми не даваше: „Там ако идеш, за тоя ако идеш – да не ми се казваш сестра; за тоя ако идеш – тука да не ми доваждаш, да не ме чекаш да се сретнем…” Не ми даваше никъде. Ама сетне като се разболе майка и Иван си дойде тука… Он все си ми писаше, ама яз…

– О, пишеше ти писма!

– Еее, все, редовно. Още като войник, оттука ойде чисто малечок войник. Като дойде от войниклък, бехме на седенка, доважда на седенката, отваря вратата: „Ее, тука е живота!“. И така да влезе в кащата. Ами що? И други искаа, и с други се лажеше, на мене си е било пишано, яз да си ида за него. Викаа: „Ванчо все по теб оди. Земи го, излегни оттука, оти и теб ке те изкарат тия на улицата”. Снахата… Яз, одих работих на Горското едно лето, не ми са седели ръцете така – ода и веза. 13 възглавници на панама съм извезала на Горското като работех.

– Ти в Горското ли работи през целия ти живот?

– Не, работих едно лето.

– А после какво работи?

– После съм на кикюн (тютюн). На сухо се сади, вода носиш, вадиш… Цел живот ми е това.

– Пенсията ти колко е, ако не е тайна?

– Еее, как ке е тайна! Аз ка се разболех, ме трудоустроиха на 45 лева. Сега я увеличават малко по малко. Паднах, имам счупен прешлен и два разместени; ръката и она счупена тука, плешката е спукана и она… Абе сдробени сме чисто, ама… Прекарало се е лоши работи. Он (Иван) работеше, фурнаджия беше тука.

– Свекърва ти добър човек ли беше?

– Много беше добър човек така да я гледаш, не сме се карали. Фрет викаа как е завикала: „Майка, майка, майка“. Оти мойта майка почина – в тая неделя ми е сватбата, а в другата майка почина.

Свекръвата – питаш ме за нея. Арничка много, ама сетне кат забременех, като турим боб да варим, като заври – не мога да седя вкащи. Бегам навонка, не мога и да ям. Ке тръгнем на работа – вземех зелени сливички и лебче или само леб.

Горкио свекор пет години борч да има, 550 лева да дава. И ние работихме тука едно лето, аз със сух хлеб все едно съм работила. Мина изплащането, на него си взема два дела, на нас един дел. За сватбата единио дел. А он колко ни е помогнувал на кикюно? Колко? Дойде да ми сбира ашламата и га тура с жилите навонка. А в звеното работи как требва. Ама опитвал ми е акъло дали ке се карам.

После дошел и казал на калиманата на брат й – он подкумник беше, ама много ме имаше, уважаваше, ако не ми беше баш калитат. Идва он и вика: „Кумице, нещо ке те питам, ама право ке ми кажеш“. Ами, калитата, ако знам, ке ти кажа. Ами ако не знам?. „Знаеш, знаеш, кумице, ке те питам. Верно ли така и така?“. Е, калитата, верно е. „Е, кумице, ти как го изтрая?“. Ами откарахме ашламата на нивата, изкарвах я, оправях я…

Я така сме изкарали. И на изплащането взема ми парите и отнесе ги в Седелец на тоя човек да се изплати. И тука на моя първа братовчедка дал на нея 350 лева, а другите не ги знаем как и що е било.

– Какви внуци имаш?

– Имам три внучета, ама все момчета. Купувах рокли, купувах рокли, ни една женско не ми роди. Фрет са момчета, ама да ми са живи и здрави, докарват ги.

– Имаш ли снимки да ни покажеш?

– Е, тука немам нищо. Яз снимки имам много, и от младежкия живот, ама всичко ми е в Първомай, нали там бегахме, къща си направихме. Живях трийсет години в Първомай. Но не ми аресва къщата, оти ни я дадоха с мазе. Не исках мазе. На високото съм турила децата отгоре, а яз в мазето!

СЕМЕЙСТВО ГУЩЕРОВИ И ВАНГА

– Какво знаеш ти за Гущерови, за Димитър Гущеров, за семейството? Ванга идва 1942 година в Петрич, ти тогава си била на две години. Какво говореха хората тука, идвала ли е тя някога в Крънджилица?

– Да, да. Она в къщата кай зълва й седеше. Одили сме, гледали сме я, слушали сме я как прикажува.

– Кога?

– Ами като маленки деца, колко годишна съм била, не знам, ама все одехме по нея, она кат ке дойде. Она довадаше, много пати седеше тука при баба Стоянка. Она й е зълва. Свекърва й беше баба Магдалена, и нея га знам.

– Баба Магдалена живяла ли е в Петрич?

– Живея, оди кам них.

– Разказвай всичко, което можеш да се сетиш за това семейство.

– Митко тука бил е главен (сгоден – б.а.) за една Зойка. Обаче на него утепаа брат му Вангел – на гледачката девер. Он беше търговец. И дюкян си има тука, продава всичко. Он оди и към Кръстилци го утепват, в една вада го турили, свалили от коня чергата, покрили го, а коня си пасе край него. Не мож да го открият къде е.

Тогава се е прочула таа момичка и Митко отива пеша в Струмица. Оди тамока и она му кажала:

– Еее, Митко, Митко, брат ти е към Кръстилци, в една вада, утепан е, земени му са парите. Ке идете там, ке го найдете, коньо пасе край него. Първо коньо ке видите. И като го найдете, пак ке дойдеш.

Ойдели, нейдели го, докарали си го Вангел, утепанио. И Митко па отива в Струмица. И она му кажува така:

– Митко, ти си годен, главил си се за Зойка. Обаче ти нема да вземеш Зойка. Ти ке земеш мен.

– Как теб ке зема?

– Мен ке земеш! Ти мой сайбия ке си, яз ке съм твоя съпруга.

И така. Он не вервал. Дошел тука, кажал. Брат му Динчо – он беше самарджия, кажал:

– Оо, какво?! Толко убава Зойка ке оставиш и ке земеш кьоравата Ванга?

Митко се чудил как ке е, що ке е. Ама Ванга му кажала: „Ти ке дойдеш пак. До четиресето на Вангел ти ке дойдеш пак“.

 И он па ойдел, трети пат и Ванга кажала:

 „Динчо ти кажа убавата Зойка да не оставяш, немой да вземеш кьоравата Ванга”. Яз съм кьорава, ама он луд ке оди.

Они сетне бегаа оттука в Петрич – и Митко, и Динчо, и майка им. И кара, кара, накрая дойде ред тоя човек самарджия, хитър много, каци правеше, бурета, всичко, майстор беше голем на долния край на Петрич, луд да оди…

Леля Ванга малко е посеждала на гости, не е живяла тука. Стоянка си беше женена тука за дедо Атанас от Войнци. Та така да ти кажа истината, това що го знам, това го кажувам.

– Помниш ли някоя случка от нейно гостуване?

– Она доважда много пати. Еднаж седеше при золва й и дойдоа от Иваново две сестри, брат им беше убиен на войната. Она им вика: „Божио, Стояно, взимайте стомните и от Цанкиното кладенче за студена вода! Брат ви тера студена вода”.

И ойдеа. Е под нашта каща онам, ниско, дълбоко има вода. Ние фрет си носеаме тога, немааме по селото кат сега вкащи. Они отърчаа, донесоа, на фрет раздаваа вода, оти она като е тука, се сбират много хора. Я колко къщи са, народ много! И леля Ванга вика на Стоянка: „Я сеганка брат ви се напи студена водичка. Досега колко много му жадува душата”.

Дете съм била, пет-шест годишна, но си го помна и знам. Влегнало ми е в паметта от дете как търчеа отдолу сестрите и носат стомните.

– За себе си ходила ли си некога да ти гледа?

– При леля Ванга ли? О, как да не сам одила! Ода за майка, беше точно пред еден панагир. Пред къщата там имаше едни, на нозете насукани, намотани, намотани по нозете, а они са били със коне. Чекаме пред вратата. И на мен иде редо, веке аз да влявам, они влегнаа пред мене. Она вика: „Я, вие защо преварихте, бе? Гроб, гроб, гроб, пресен гроб!”.

И тия се загледаа мъжете. Вратата беше отворена. Оно на майка е излевало, оти яз съм била на ред. Ама тия ме превариха и на них го закажа.

– Айде, излезете навонка, да влезе тоя, що е на редо.

Влезох и ми вика: „Не се плаши! Иди си на панагиро сега да гледаш, майка ти ке оздравее”.  Яз маленка, не толко маленка – на 19-20 години съм била, ама не ми кажува. Излезнах вънка и чекам, чуда се що да права. Дали да влегна пак да я попитам тая леля Ванга що да направа.

– От какво беше болна майка ти?

– На цревото отзад имаше нещо (рак на дебелото черво – б.а). И от панагира си тръгнахме нагоре и дойдехме си. Кажувам на майка що е кажала леля Ванга, а она вика: „Чедо, нема що да се плашите! Що дойде – така е. Ке има и пресни гробове, и по-стари е имало. Нема що да се ядосвате“.

Мойта сестра разказваше. Кога й е било сватбата, една от Раздол дойдела, много убаво пееше. И ка е играла, ка е пеяла, мойта сестра га запомнила песната, баба га е държала за ръчичката: „И ка пееше, играх яз!“. Кога е била сватбата на леля Ванга тука.

Имало е сватба?

– Посрещнали са я. Ке те откарам да видиш кащата. Сетне она дойде тука и песните същите си ги пея и оро си играхме заедно с всички.

– Величка от Занога ми е показвала снимки с Ванга на хорото на нейната сватба. За първи път видях Ванга да играе на хоро.

– Они точно на Спасовден я закараха Величка от Заногата. И от Стар Никудин оданад като идат, по пато нанадолу садят кикюн. Некой казал: „Ее, Спасовден е, а некои кикюн садат“. А леля Ванга кажала: „Не им се ядосвайте. Тия, що ке го преорат, ке берат кикюн; ама тия, що не го преорат, ке си турат овците там да пасат“. И така беше. Цело лето като одехме на рейсо на Никудин, там хващаме превоз, никудинци – некой си пасе овците там; некой си бере, има убав кикюн, тоя що си го е пресадил.

В Занога кога идваха да закарат Величка, Ванга току тъпче натука-натам. „Турейте, турейте тука още една порция! Още една порция!“ Демек майка й и татко й били там, она ги гледа на Величка починалите родители леля Гуца и бате Христо. Яз сам я гледала как тапчеше.

– Ванга с какво е идвала до Крънджилица?

– Тогава с коне идваха. Немаше коли, немаше пътища. Пътя дотука го прекарваха 1963-1964 година.

ЖИВОТЪТ В КРЪНДЖИЛИЦА

– Чудя се откъде хлеб взимате. Не може да месиш хлеб…

– Хлеб ни донесват редовно в понеделник и петък. Кметския наместник го носи с джип, на Драгуш и на нас кара. А тука само ние взимаме, козарят не взима.

– Други продукти носи ли ви?

– Не, децата доваждат всека събота. А сега и през седмицата.

– А зимата като падне сняг?

– Ние сме се заредили, вземали сме си един стек оливо, ориз, фиде, това-онова имаме си. А като дойде нещо зор, кренал е синът, иска навам пеш да оди. Сино все, редовно доважда, ама иска пеш да оди по снего от Никудин до тука. „Яз искам да ода!“. И всяка събота си доважда – в дожд, в снег.

– Кога е роден синът ти? Той ли ти е най-голямото дете?

– Не, керка ми е 1962, он е среден – 1965, а Снежка – 1969 година.

– Колко души живеете сега тука постоянно, целогодишно?

– През зимата сме само трима. Иначе в събота и неделя, летото, доваждат хора, сеят си бобче, картофки. Текне им – в събота дойдат децата, пущат си тонколоните – ее, като екне тоя андък!

– Сигурно имат мощни коли, защото е лош пътят, с дълбоки коловози.

– Ами такви са – джипове големи.

– Трима души сте. Кои са другите двама?

 – Яз, мъжа ми и един козар. Млад е он, кае 40 години. Тука са родени, пораснаа, бегаа и се върнаа. Произвеждат и продават сирене, урда (извара), месо. Продават ярища. Домати садат, всичко си работят тука.

– Хубаво ли ти е тука?

– По-убаво от градовете. Тук си е чист въздух, чиста водичка… Идват от време на време групички, които обичат да шетат сред природата, да гледат църквата.

– Животинки имате ли?

– Имаме три козички.

– На войнишкия паметник в село Махалата е записано името на Иван Стоилков Петров от Крънджилица – загинал 1918 г. като войник. Чувала ли си за него?

– Той е от Гущерци, щом тогава е загинал. Яз съм маленка, ама они като си са приказвали старите, съм го слушала. А иначе него не го знам, аз сетне съм родена. А 1945 година тия що ги изтепаа, ги знам. Петгодишна бех, ама си спомням.

– Какво помниш?

– Вуйчо кога го утепаа в Унгария. Тогава утепаа и Иван Димитров, Динов сигур се води, тука остана жена му бременна и когато се роди детето, го кръстиха Иван.

– Много къщи е имало тука, една в друга, една в друга. Вие дворове не сте имали около къщите. А така ли беше гористо, както сега?

– А, не! Ниско имаше гора, отсреща нагоре беха ниви, градини.

– Какво стана със земята? Разделиха ли ви я, коя нива на кой е била?

– Не. Кой си е дойдел, си знае дека му е нивата и си я работи.

– А купуват ли тук имоти, къщи, парцели?

– Не. Ама я сега се върна мойто внуче и купи, чорбаджиите на тая къща в Хърсово бегаа. Мойта щерка Снежка я снима как е разпаднало отвътре, изпрати им и видеа га. И сега миналата година доваждаха, като га видели – они спали още, внучето и другаро му, она влиза вътре и кажала: „Ей, ай да видим кой спие в мойта къща?!“ Те се спогледали. „Спийте спокойно, много убаво сте я наприли. Щом сте я запазили да не се срути“.

Белосаха га отвънка, покрива оправиха, прозорци. Вътре всичко беше изпаднало: летвите отгоре – тураха нови, измазаха си я, стълбата външна беше паднала – наприха я. Сега си има мивка, бойлерче за топла водичка.

– Да си жива и здрава, Ирина, да посрещаш още много любопитни българи и да разказваш за миналото на твоето родно село.

 

 

 

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук