Когато осиротялото шимпанзе Томас умира, неговият приятел Пан страда. И той не е единственият. Другите шимпанзета решават да останат край тялото на Томас, въпреки че е време за храна. Много от тях го докосват. Една силна женска дори почиства зъбите му с трева, преди да отнесат тялото му, пише obekti.bg.

Смъртта на Томас далеч не е първият път, в който се наблюдава как шимпанзетата скърбят за мъртвите. Той просто е един от най-добре документираните, защото събитията са заснети на филм. 

Може би обаче е по-изненадващо, че други два вида маймуни – по-далечно свързани с нас, отколкото човекоподобните – са били наблюдавани да се държат по същия начин в дивата природа. Маймуните очевидно припознават и дори оплакват своите мъртви. 

Тъй като е свързано с прекарване на време в открито пространство, това „скърбене“ може да направи маймуните уязвими за хищници. Затова и въпросът е: защо го правят? Разрешаването на тази загадка може за ни помогне да разберем какви са еволюционните корени на скръбта. 

Бин Ян от Академията на науките Шаанси в Сиан, Китай изследва общност от 130 диви рокселанови ринопитека в продължение на повече от десетилетие. Маймуните живеят на групи в планините Цинлин, Шаанси, централен Китай. Повечето групи се състоят от по един мъжки и няколко женски. Мъжките, които са останала настрана, формират собствена група. 

През декември 2013 г. Ян забелязва, че една женска, наречена DM, липсва от групата си. 

Три дни по-късно DM се появява отново, но изглежда дезориентирана и стои в периферията на групата.

Доминиращият мъжки стои до нея. Той внимателно докосва ръката ѝ два пъти и я чеше. Останалите членове на групата гледат от разстояние. 

Двойката се покачва на близко дърво. В този момент DM трябва да е била много слаба, защото след около 30 минути тя пада и си удря главата в скала. „Тя лежеше неподвижна, като изключим случайни трепвания и тихи стонове“ – пишат авторите. 

DM е тежко ранена. Другите възрастни в групата незабавно слизат от дървото и се събират около нея, за да я чешат и галят в продължение на повече от около час. Те също така издават и предупредителни викове. 

Когато започва да се стъмва, доминиращият мъжки стои до нея. 

DM в крайна сметка се раздвижва и се опитва да последва другите маймуни, но само след няколко метра пада и умира. 

Доминиращият мъжки внимателно побутва ръката ѝ няколко пъти, причесва я и я прегръща. Той също приглажда и себе си, докато я гледа. Той стои навън много по-дълго, отколкото обикновено, но в крайна сметка се завръща към сигурното убежище на планината. 

Когато Ян се завръща от терен, той изпраща наблюденията си на приматолога Джеймс Андерсън от Университета на Киото, Япония, специалист по „танатология на приматите“ - изучаване на смъртта и поведението свързано с нея при най-близките ни родственици.

Андерсън казва, че е трудно да се каже дали другите маймуни са знаели, че DM умира, но „те със сигурност се държат по-внимателно и по-грижовно към нея, отколкото обикновено.“

Маймуните показват „разбиране на промяната в поведението, което показва състрадание към много тежко болен индивид“, казва той. 

Ян и Андерсън публикуват изводите си в Current Biology през май 2016 г. 

Вторият доклад, публикуван през май 2016 г. в научното издание Primates, описва случаите на смъртта на четири берберски макака, които се случват в рамките на година от септември 2013 г. 

Учените наблюдават група, която прекарва много време близо до туристически места в Националния парк Ифране в Мароко. Маймуните често се борят за храна близо до натоварените пътища, и като резултат някои от тях стават жертва на преминаващите автомобили. 

При първото и най-информативно наблюдение, най-високопоставената женска в групата, Мери, била ударена от автобус. Въпреки че е сериозно ранена, тя успява да се оттегли до близко дърво. 

Две възрастни мъжки проучват и докосват раните ѝ. След като другите маймуни се разотиват по местата, където обикновено спят, един от мъжките се връща и я приглажда. След като се стъмва още една маймуна – идентифицирана като IS – сяда наблизо и прекарва там цялата нощ. 

Рано сутринта учените се завръщат, за да установят, че Мери е починала. IS все още е там и стои до тялото ѝ чак до следобеда, като напуска само за малко, за да се нахрани. Това било изненадващо за учените, защото макаците прекарват по-голямата част от деня си в хранене. 

Други членове на групата също стоят при дървото, където е трупът на женската. Някой я приглаждат. Други демонстрират тревожно поведение, като се чешат и се прозяват. Тялото било махнато от мястото вечерта, в който момент доминантният мъжки изкрещял и подгонил учените. 

В друг инцидент един алфа мъжки бил ударен от кола и убит на момента. 

Тялото му било бързо изнесено от персонала, за да се избегнат грабливите птици, тъй че не било възможно да се наблюдава как маймуните реагират на смъртта му. Въпреки това, когато взимат тялото му, трима от възрастните крещят. В други два случая умират млад мъжки и женско бебе. 

В отговор маймуните се оживяват и крещят, особено когато отнасят трупа на бебето. Майката също продължава стои край трупа на детето, показвайки признаци на дистрес. 

Един от учените, който наблюдава смъртта на тези макаци е Патрик Тказински от Университета Рохемтптън във Великобритания. Той казва, че не е изненадващо, че макаците реагират по начина, по който са реагирали. 

Не е лесно напълно и внезапно да скъсаш емоционална връзка с друг индивид. 

„Берберските макаци имат репутация на „хипита“ в сравнение с други видове макаци, и са известни с това, че формират дълготрайни социални връзки – казва Тказински. „Тези силни социални връзки могат да предвидят особено силни реакции към загубата на техните „приятели“ или роднини.“

Тъй като са толкова социални, има смисъл да показват признаци на стрес и тревожност, когато приятелите им умрат. 

„Не е лесно напълно и внезапно да се наруши социалната връзка с друг индивид – казва Андерсън Мисля това може да обясни желанието или нежеланието да се оставят мъртвите индивиди.

Макар, че е ясно, че смъртта на близките им води до дистрес при маймуните, както Тказински, така и Андерсън не бързат да заключат, че маймуните всъщност скърбят. Други са по-убедени. 

Антропологът Барбара Кинг от Колежа Уилям и Мери в Уилямсбърг, Вирджиния е изучавала скръбта на животните подробно. Тя казва, че и двата нови доклада дават недвусмислено доказателство за скръб. 

„Моята дефиниция изисква да е имало промяна в поведението на оцелелите    , след като някой приятел или близък загине – казва Кинг. – Търся доказателства за емоционален дистрес, промяна в поведенческите схеми, която се задържа за малко, някои доказателства за реакция от страна на животното, което имало особено силна връзка с мъртвото животно. Всичко това го има.

Случаят на шимпанзето и случаят с двете маймуни показват същата схема на поведение.

„Виждате животно, което поема отговорност за бдението над трупа, определен тип емоционална реакция от страна на животното, което е било най-близко с мъртвите, и трайна реакция, която се задължа след първите пет минути или час.“

Много подобни случаи са били записани с годините. 

В изследване, публикувано през 2006 г., след като няколко мечи павиани губят роднина, учените измерват нивата на стресовия хормон глюкокортикоид във фекалиите им. 

Те откриват, че нивата на глюкокортикоид са значително по-високи в четириседмичния период след загубата на член на групата. Същият хормон се свързва с изоставянето при хората. Павианите, които не са преживели загуба, не са имали повишени нива на този хормон.

Знаем също така, че женските маймуни имат силни връзки с потомството си, които могат да продължат след смъртта им.

В едно твърде мрачно изследване, публикувано през 2009 г., учени проследили група от японски макаци за 24 години. Те отбелязват 157 случая, в които майките продължават да носят труповете на бебетата си, след като те са мъртви. Една прави това в продължение на 17 дни, дори когато тялото е започнало да се разлага. 

Случаи като този показват, че тези маймуни са били наясно, че техните близки са умрели, че смъртта може да има силно въздействие върху живота им.

„Защо не бихме очаквали от тях да скърбят – казва Кинг. – Знаем, че маймуните са умни същества с много добре изработена йерархия и социални привързаности, които са много силни... Изобщо не ме изненадва и е напълно естествено за мен тези животни да чувстват загубата и да я изразяват по начини, по които можем да разберем.“

Тяхното поведение може да ни даде и известна представа за това защо скърбим.

Хората, като всички примати, живеят във високо социални светове със силни връзки с приятелите и семейството си. Ние разчитаме на социалните си връзки за здравето и благополучието си. Изследвания сочат, че самотата може да разруши здравето ни и дори да предизвика по-ранна смърт при възрастните хора. 

С други думи, да имаш приятели може буквално да ти помогне да живееш по-дълго. Приятелството също така понижава кръвното налягане и помага да се справим със стреса, посочва друго изследване.

Като се има предвид това, става ясно защо загубата на някого може да има драстично отражение върху поведението ни и може да придизвика психологически дистрес. Скръбта ни може да се разглежда като директно следствие от това, че сме се адаптирали да сме високо социални, казва Тказински. 

Скръбта може да има и положителна страна. 

Тези поведения отразяват нашата споделена еволюционна история на социално свързване. 

Когато приятел или член на семейството почине, това събира хората заедно и подкрепя „взаимното свързване“, казва Каролин Ристо от Колежа Барнард, Университета Колумби, Ню Йорк, САЩ. Това предполага, че скръбта може да служи за създаване и заздравяване на връзките. 

„Добрите връзки имат много позитивни функции както за индивида, така и за групата като цяло. – казва Ристо. „При различни видове, близко свързаните индивиди могат да помогнат при грижата за малките, може да се включат заедно в група за търсене на храна и защита срещу хищници. 

Ако гледате на скръбта като на следствие от това, че сме социални, не е изненадващо, че маймуните реагират на смъртта до голяма степен като нас. Техните поведения отразяват „нашата споделена еволюционна история на социално свързване“ - казва Тказински. 

Мелиса Хогенбом за BBC Earth