Всеки социален процес започва с инцидентни прояви, преминава през постепенна консолидация, за да завърши с подмяна на установения ред. Затова е ключово да провиждаме още от птичи поглед „червените нишки“ на зараждащи се социални процеси, които иначе се губят в голямата картина на живота. Именно такава червена нишка са набиращите скорост опити за нормализация на педофилията, пише "Труд". 

От близо две десетилетия от определени прогресистки и либерални среди се чуват откъслечни гласове в тази посока. Постепенно обаче отделните гласове се превръщат в хор. На 17 август 2011 г. в Балтимор, САЩ се състоя „научен“ симпозиум на тема: „Педофилия, хора със сексуално влечение към деца и дефинирането на психическите разстройства“.

Основен докладчик е Фред Бърлин от клиниката в Университета „Джонс Хопкинс“, основана от Джон Мъни, гуруто на съвременната лисенковщина - джендър-идеологията, според която полът не е биологично детерминиран, а въпрос на личен избор.

Самият Мъни, освен със смяната на пола на деца, е известен и с активното си застъпничество за премахване на възрастовите ограничения за сексуални контакти.

Въпросният симпозиум е организиран от B4U-ACT - неправителствена организация, чиято официално обявена мисия е да подпомага психологически педофилите и тяхното приемане в обществото.

Алгоритъмът, който следват тези среди, за да постигнат целта си за нормализация на педофилията, е аналогичен на този, по който мина трансджендъризма. Първо, искат педофилията да бъде извадена от каталога на психичните разстройства и обявена за нормална сексуална ориентация.

Сменят езика и терминологията - вече не говорят за педофилия, а за „хора със сексуално влечение към деца“, обозначавани с английската абревиатура MAP (minor-attracted person), и за „педосексуална ориентация“, внушавайки, че тя е нещо равнозначно на хетеро- и хомосексуалната.

Веднъж приравнена на сексуална ориентация, педофилията би попаднала под закрилата на анти-дискриминационното законодателство, а оттам до пълната u легализация пътят е кратък. В тази посока през последните години започнаха все по-системно да се появяват статии, застъпнически групи и публични акции. Ето отделни примери.

Някога авторитетният, но дискредитирал се през последните години като флагман на прогресистка и либерална пропаганда New York Times, публикува на 5 октомври 2014 г. програмната статия „Педафилията: разстройство, но не престъпление“. В нея авторката Марго Каплан загрижено разграничава педофилите на „добродетелни“, които въпреки влечението си не са посягали на деца, и такива, които на практика злоупотребяват сексуално с малолетни.

И след това изплюва камъчето - Конгресът на САЩ трябвало да преосмисли изключването на педофилията от анти-дискриминационната защита, която имат лицата с ментални разстройства в областта на здравните грижи, образованието и заетостта. Сексуалното влечение към деца е обявено за вродено и естествено, и в този смисъл неосъдително, стига да не е свързано с реално посегателство.

Същите тези развива и някоя си Мириам Хейн в публична реч на TedX конференцията „Бъдещи общества“, състояла се на 5 май 2018 г. в Университета във Вюртцбург, Германия.

Преди броени седмици пък, през август, един от корпоративните гиганти в производството на детски играчки Hasbro, пусна в продажба детска кукла, която под поличката, в интимната област има копче, при чието натискане куклата издава сладострастни звуци. Тоест, създаване у децата от най-ранна възраст на разбиране, че подобни манипулации носят удоволствие, а след това и приемане за нормално възрастният да прави това с детето.

Скандалът, който предизвика този перверзен артикул, все пак принуди корпоративните хищници да изтеглят куклата от магазините, но това беше просто поредната „китайска капка“.

Пак сега избухна и скандалът с филма Cuties („Сладурани“) на френската режисьорка от сенегалски произход Маймуна Дукуре. В него 11-годишни момиченца са представени в предизвикателни облекла, танцуват идиотския танц с открит сексуален подтекст „туъркинг“, отправят съблазнителни погледи към полицаи и пр.

Опитите на либералните защитници на лентата, наградена на филмовите фестивали Sundance и в Берлин, да твърдят, че посланието било насочено срещу ранната сексуализация на децата са толкова нелепи, колкото да обясняваш, че една филмова сцена на секс с деца е послание срещу детската порнография. Възмущението от този филм в САЩ е огромно и се разраства. Онлайн платформата Netflix, която го популяризира, е подложена на унищожителни критики, а няколко милиона души вече анулираха абонаментите си.
 

По линия на трансджендъризма започна да се въвежда и понятието „транс-възрастови“ хора, които били деца, пленени в тяло на възрастен. Трябвало да се защитава правото им „да бъдат каквито са“. Не е нужно да си делфийския оракул, за да се предвиди, че веднъж прието „транс-възрастните“ да бъдат третирани като деца, да ходят на детска градина заедно с истинските дечица и пр., логично е след това да бъде поставен въпроса, че е нормално тези хора също да имат сексуално влечение към деца.

Какво стои зад всичко това? Транснационалният елит - онази група от ултра-богати и овластени няколко хиляди души, наречени от известния американски политолог Дейвид Роткопф „суперкласата“ - има една стратегическа цел.

Това е формирането на глобален пазар без административни и политически ограничения, в който гражданите са трансформирани в консуматори, а социално-класовите противоречия, конфликти и напрежения са притъпени и префокусирани от икономическите си основания върху други, безопасни за интересите на глобалния елит. За да се случи всичко това е необходима гигантска трансформация.

Първо, анихилиране или поне дълбочинно ерозиране на основните институции и общности, които са импрегнирани на ценностно и процедурно ниво срещу този процес - националната държава, религията и семейството. И, второ, тотална подмяна на фундаментите на човешката личност чрез размиване и релативизиране на пола и расата.

Преведено от езика на тези аналитични обобщения, „прекрасният нов свят“, към който ни тласкат изглежда така. Управлението се изважда от демократичния контрол на гражданите, който се осъществява чрез конституционните механизми на националната държава и се съсредоточава в наднационални институции, чиито ръководители се селектират от елита (Световната банка, Европейската комисия, Световната търговска организация и пр.).

Религията, като ценностен фундамент на голяма част от съвременните общества, е изкоренена от публичността, а светското начало в управлението е подменено с агресивен атеизъм. Икономическите макро-противоречия са подменени от безбройните микро-конфликти на идентичности - джендърни и расови.

Традиционното мъжко и женско начало, като носители на волята за социална борба и оттам способността за организирана съпротива на установения нов социален ред, са притъпени чрез феминизацията на мъжете и стигматизирането на „белия хетеросексуален мъж“, като образ на потисничеството, а при жените - чрез демонизиране и изкореняване на традиционни социални роли, които съвременната жена свободно избира и чрез агресивно нахлуване в женското пространство на трансджендъризма - мъже, които си въобразяват, че са жени.

Семейната институция е лишена от своя изконен контрол върху ценностите и възпитанието на поколенията и трансформирана от изконния за човешката цивилизация съюз между мъж и жена в юридическа процедура, в която може да встъпи всеки и всичко. В този свят, лишен от ценностите, институциите и взаимовръзките, на които се опира демокрацията, властта на суперкласата ще бъде безпрекословна и неограничена.

Но той не е от Бога даден, а сътворен от сатанински умове. Затова съпротивата срещу силите, които се опитват да го натрапят на човечеството, е интелектуален и политически императив. Нищо повече и нищо по-малко!