Историята им започва банално - те са млади, ужасно красиви, много талантливи и всеки носи своя все още необуздан характер. Започват да снимат филм заедно и неизбежното се случва - между Ален Делон и Роми Шнайдер пламва толкова силна любов, че белязва животите им завинаги. Киното ги събира, но пътят на славата сякаш ги разделя. 

Когато Роми Шнайдер се самоубива, Ален Делон пише едно от най-силните и трогателни писма в историята:

Гледам те как спиш. Аз съм при теб, до твоето смъртно ложе. Ти си облечена в дълга червено-черна туника, с бродерии на гърдите. Мисля, че са цветя, но не ги поглеждам.

Казвам ти сбогом, най-дългото сбогом, моя кукличке. Аз винаги те наричах така. Не гледам цветята, а твоето лице и си мисля, че си красива, че може би никога не си била толкова красива. Мисля си също, че за първи път в живота си те виждам толкова ведра и спокойна. Като че ли една нежна ръка е изтрила от лицето ти всички грижи и страхове.

Гледам те как спиш. Казват ми, че си мъртва. Мисля си за теб, за мен, за нас. Колко съм виновен?

Човек си задава този въпрос само пред този, когото е обичал и когото още обича. Това чувство те залива, после затихва и тогава си казваш, че не си виновен, но си отговорен… Аз съм отговорен пред теб. Заради мен миналата нощ твоето сърце спря да бие. Заради мен, защото преди двайсет и пет години ме избраха за твой партньор в “Кристина”.

Ти пристигаше от Виена, а аз те чаках в Париж с букет цветя в ръка, който не знаех как да държа. Продуцентите на филма ми бяха казали: “Когато я видите да слиза от самолета, приближете се към нея и й подарете цветята.” Чаках с цветята като глупак сред орда фотографи. Ти слезе. Аз пристъпих напред. Ти попита майка си:

“Кое е това момче?” И тя отговори: “Трябва да е Ален Делон, твоят партньор….” И нищо повече. Не беше влюбване от пръв поглед. По-късно отидох във Виена, където се снимаше филмът. Там се влюбих безумно в теб. И ти се влюби безумно в мен. Често сме си задавали вечния въпрос на влюбените: “Кой се влюби пръв ? Ти или аз ?” Брояхме едно, две, три и си отговаряхме: “Нито ти, нито аз! Влюбихме се едновременно!” Господи, колко млади и щастливи бяхме!

В края на снимките ти казах: “Ела да живееш с мен във Франция.” И ти веднага ми отговори: “Искам да живея с теб във Франция.” Спомняш ли си ? Семейството ти, родителите ти полудяха. Цяла Австрия, цяла Германия се възмути. Нарекоха ме узурпатор, похитител на деца. Обвиниха ме, че съм отвлякъл “императрица Сиси”.

Аз, един, французин, който не знаеше нито дума немски. И ти, кукличке, която не знаеше и дума френски. В началото се обичахме без думи. Гледахме се и се усмихвахме.

Кукличке….А аз вече бях Пепе. След няколко месеца аз все още не говорех и дума немски, но ти вече говореше френски така добре, че ние играехме театър във Франция. Режисьор беше Висконти. Той казваше, че си приличаме, че когато свием вежди от гняв, страх или тревога, между тях се появява едно и също V.

Той го наричаше “Рембрандовото V”, казваше, че то личи на автопортретите на художника.

Гледам те как спиш. “Рембрандовото V” е изчезнало. Ти вече не се боиш, вече не си нащрек, защото вече никой не те преследва. Ловът свърши и ти си почиваш.

Продължавам да те гледам. Познавам те така добре. Зная коя си и защо си мъртва. Познавам характера ти. Отговарям на другите, че характерът на Роми си е просто характер на Роми. Това е всичко. Оставете ме на спокойствие. Ти беше много уязвима, защото беше хармонична. Дете, което много бързо и много рано стана звезда.

И това обясняваше, от една страна, твоите капризи, изблиците ти на гняв и честата смяна на настроенията, както при децата, реакциите ти – обясними, но трудно предвидими и , от друга страна, твоето професионално поведение. Да, но в същото време в теб живееше и детето, което не знаеше точно с какво си играе. С кого. И защо. И през тази пукнатина се промъкнаха страхът и нещастието.

Така се случва, когато си Роми Шнайдер, в разцвета на своите сили и си толкова чувствителна и темпераментна. Как да обясня на “другите” коя беше всъщност ти и кои сме ние – “актьорите”! Как да им обясня, че ние от непрекъснатото играене, интерпретиране, от влизането в чуждата кожа понякога забравяме кои сме и се чувстваме изгубени.

Как да им кажа колко е трудно и каква сила на характера и каква уравновесеност са нужни на човек, за да запази достойнството си и да продължи да ходи с високо вдигната глава! Но тази вътрешна стабилност къде да я намериш в този свят, в свят като нашия, в този цирк, в който ние сме жонгльори, клоуни, акробати, позлатени от светлината на прожекторите? Ти казваше: “В живота си не умея нищо, но в киното мога всичко”…

Не, “другите” не могат да разберат това. Не могат да разберат, че колкото по-голям актьор ставаш, толкова по-непригоден си за живота.

Гарбо, Мерилин, Рита Хейуърт… И ти. И докато ти си почиваш, аз стоя толкова близо до теб, плача и крещя – не, не, не, тази ужасна професия не е за жена. Зная го, защото аз съм човекът, който най-добре те познаваше и разбираше. Защото съм актьор. Ние бяхме от една и съща кръвна група, моя кукличке, говорехме на един и същ език.

Но аз съм мъж. “Другите” не могат да ни разберат. Разбират ни само актьорите. Това е необяснимо. И когато става дума за жена като теб, те не могат да разберат, че си умряла от “това”. Казват, че си била мит…

Разбира се, че да… Но “митът” е само една фасада, един ореол. Мит е кралят, принцът, Сиси, мадам Ано, чайката… Но вечер митът се прибира вкъщи. Тогава той е само Роми – една жена, чийто живот те не разбират, с която се отнасят лошо и която вестниците преследват и нападат. Тогава самотата погубва мита. Митът се превръща в страх. И колкото повече човек сам осъзнава това, толкова повече се оплита в мрежата на алкохола и успокоителните. И тази зависимост става навик, след това необходимост.

После човек вече не може без това и сърцето спира, защото е твърде уморено, за да бие. Това сърце беше много дълго малтретирано и отблъсквано. То беше сърцето на жена, която прекарва вечерите сама с чаша в ръка. Казват, че отчаянието от смъртта на Давид те е убило. Не, лъжат се. То не те уби, то само те довърши. Вярно е, че казваше на Лоран, твоя последен и чудесен спътник в живота: “Струва ми се, че съм стигнала до дъното…”

Вярно е, че искаше да живееш, защото обичаше живота. Вярно е също, че в събота призори ти стигна до дъното. И когато сърцето ти се пръсна, беше сама и само ти разбра, че това наистина е дъното.

Пиша ти наслуки. В безпорядък. Моя кукличке, така агресивна и така наранена. Случи се това, от което ти най-много се страхуваше – извадиха личния ти живот на показ. Винаги беше нащрек като преследвано животно, като подгонена сърна. Ти добре знаеше, че с едната ръка съдбата ти отнемаше това, което ти даваше с другата.

Живяхме един до друг повече от пет години. Ти с мен. Аз с теб. Заедно.

После животът…Нашият живот, който не засяга никого, ни раздели. Но ние не прекъснахме връзката си. Да, точно така, ние се стремяхме един към друг. После в 1968 г. дойде ред на “Басейнът”. Срещнахме се отново, за да работим. Аз дойдох да те взема от Германия и се запознах с твоя син Давид. След нашия филм ние се чувствахме като брат и сестра.

Между нас нямаше страст и всичко беше ясно. Имаше нещо по-добро: нашето кръвно приятелство, приликата между нас, думите, с които се разбирахме. След това в твоя живот имаше само нещастие и страх.

“Другите” ще кажат: “Каква актриса! Как майсторски играе трагични роли!” Те не знаят, че трагедията от екрана всъщност е вътре в теб. Те не разбират, че драмите от личния ти живот по-късно избликват в твоите роли. О, моя кукличке, тази мъчителна професия!

Гледам те как спиш. Вчера ти беше още жива. Отново съм сам. И си казвам: ти ме обичаше. Аз те обичах. Знаеш, че не бих могъл да те опазя от тълпата, от вихрушката, така жадна за “зрелище”, която толкова те плашеше и те караше да трепериш.

Прости ми. Ще дойда да те видя утре и ще бъдем сами. Моя кукличке, продължавам да те гледам. Искам да те изпия с поглед и отново да повтарям, че никога не си била толкова хубава и спокойна. Почивай си. Аз съм тук. Научих малко немски с теб. Ich liebe dich. Обичам те. Обичам те, моя кукличке.