Студени досиета: 40 години по-късно - двата живота на Георги Марков

Точно преди 40 години - На 7 септември 1978-а, при разминаване с непознат мъж на моста "Ватерло" в Лондон българският писател, драматург и политически коментатор Георги Марков усеща убождане в дясното си бедро. В следващите няколко дни здравословното му състояние рязко се влошава и писателят умира на 11 септември в лондонската болница "Сейнт Джеймс" от отравяне на кръвта. При аутопсията в бедрото му е открита миниатюрна сачма с каналчета, в която е била вкарана отрова, вероятно с рицин.

Вижте коментара на професора по история в СУ "Св. Климент Охридски" Искра Баева, написан специално за годишнината, цитиран от Dir.bg.
 
Бурният му живот, талантливото му перо, противоречивите му политически послания и неизяснените напълно и до днес обстоятелства около безвременната му смърт пораждат един от най-популярните митове в съвременната българска история. Митът за "българския чадър". И със съжаление трябва да кажа, че той може да остане по-траен от творчеството на Георги Марков.

Затова използвам годишнината от кончината му, за да припомня за писателя Георги Марков.
Животът му е разполовен на две - първата половина е на социалистически писател, а втората - на невъзвращенец, станал един от големите критици на социалистическа България.
    Как се съчетават тези два толкова различни живота?
За да разберем, трябва да проследим пътя на Георги Марков.
 
На 9 септември 1944 г. той е на 15 години, сиреч се превръща в съзнателен човек в първите години на социализма, съпроводени с политически репресии, но и с грандиозно строителство. Като много други писатели и Георги Марков не е мислел за това поприще. Съвсем в духа на ускорената индустриализация става инженер-химик. Но съдбата се намесва - заболява от туберкулоза (също като баща си) и в дългото лечение, трудовото всекидневие е изместено от нещо по-трайно - литературния талант.
 
Започва да пише през 50-те години книги и разкази в духа на времето - диверсантски и научно-фантастични творби, преди да открие истинската си страст на разказвач. В началото на 60-те години пише романа "Мъже" (1962), който му носи незабавна популярност и признание, а и му отваря вратите на елитния Съюз на писателите. Следват емблематичните и твърде отличаващи се от соцреализма книги "Портретът на моя двойник" (1966) и "Жените на Варшава" (1968). Това са неговите най-качествени книги, които трябва да останат в историята на българската литература.

Оттук-нататък популярността му носи изкушения, на които с охота се поддава. А те са вечните: близост с властта, довела го до "ловджийската дружинка" на Тодор Живков, участие в т.нар. Априлско поколение, достъп до архивите на Държавна сигурност, където събира материал както за пиесата "Комунисти" (по случай 25-годишнината от 9 септември), така и за сценария на "На всеки километър". Независимо от идеологическия заряд на творчеството му, то винаги е талантливо.
Тук приключва първата половина от живота му, мога да я нарека литературна.
 
Втората - западната, започва с натрупаната горчивина от цензурата и грубата идеологизация в социалистическа България, спирането на пиесите му, включително и на "Комунисти".
 
На 15 юни 1969 г. той легално напуска с колата си България, преминава през Югославия и пристига при брат си Никола в Италия (невъзвращенец от 1963 г.). Пребивава там известно време, дори продължава паспорта си в посолството, очевидно колебаейки се какво да прави. Тъй като не знае нито италиански, нито английски, не успява да пробие на Запад, до момента, когато му предлагат сътрудничество в българските секции на радиостанциите БиБиСи, "Дойче веле", "Свободна Европа". Това слага край на двусмисленото му на положение на живеещ на Запад гражданин на НРБ.
   
От началото на 70-те години до трагичния си край Георги Марков е един от най-острите критици на системата, в която е творил преди това. Прави го с най-популярната си и до днес рубрика "Задочни репортажи за България".
Какво е творчеството на Георги Марков от този втори период?

Първо, то е коренно различно в идеологическите си послания. Второ, в него литературата остава на заден план, изтласкана от политиката. Трето, в края на краищата той се разочарова и от Запада.

С други думи, двете части от живота на Георги Марков - в социалистическия Изток и в капиталистическия Запад, са обединени от разочарованието.
От какво? От социалистическа България е по-ясно - от цензурата, от господството на партийните клишета над свободния дух, а и над идеализма от миналото. По-сложно е разочарованието му от свободния Запад. Но се оказва, че причината е подобна - от зависимостта на твореца не толкова от антикомунизма, колкото от консуматорството.
   
А доказателството откриваме в писмото му от 18-22 февруари 1977 г. до приятеля му Димитър Бочев:

"От много отдавна вече не вярвам в "свобода на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува... Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки... Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш своето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата... Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти, всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България - пари, гарантирано положение, слава".

Мисля, че много хора в съвременна капиталистическа България биха се съгласили.
     
А кои са митовете?
Те са навсякъде около Георги Марков. Като се започне с "българския чадър", защото никой никога не е доказал, че сачмата с рицин идва от чадъра на човека, с когото Марков се сблъсква на поста "Ватерло" на 7 септември 1978 г. Мине се през образа му на "дисидент" - всъщност е политически емигрант, критик на системата, а не неин вътрешен противник. И се завърши с фалшивия му образ на последоватален борец против комунизма - неговата еволюция е доста по-сложна.
Всъщност, Георги Марков е талантлив писател, безуспешно опитал се да запази идеализма и критичността си в двете противоборстващи си системи.