Това е най-тежката история - тази на борбата за свобода със звяра отвътре!

София, България 04 Окт. 2017, 17:50 4489 прочита 0 коментара

Тя е талантлива актриса и поетеса, чувствителна и крехка жена, майка на голямо дете. Алкохолно зависима. Гледам тези думи и не мога да не се запитам – кое е най-важно в човешкия живот? Кое прави личността? И с кое ще ни запомнят – дали с многото, което сме създали, или с многото, което сме разрушили? Ето най-тежката история – тази на борбата за свобода със звяра отвътре, пише obekti.bg.

Осемнайсетгодишна, още почти дете, късо остригано и начетено, тя решава да се хвърли в театъра. Отива на първия си конкурс – в Смолянския театър, на автостоп и без почти никакви дрехи. Печели го от раз и още на другия ден се качва на сцената като Буратино. Остава пет години. След една от първите премиери, както си му е редът, попада на банкет. Артистичният контингент поръчва пиене на корем. Тя – най-малката, поръчва шоколадово ликьорче. Скъсват я от подигравки. Е, може ли да се понесе такова нещо? Зареждат се премиера след премиера, банкет след банкета, чаша след чаша.

„Стана неусетно. Още си млад. Морето ти е до колене”,

разказва безстрастно тя. След раждането на дъщеря й започват денонощните купони. Върволици приятели и роднини от цялата страна се извървяват ден след ден през дома й. В същото време кариерата й върви с пълна сила. От сутрин до вечер е в театъра, от вечер до сутрин – майка и домакиня на орди весели гости. Весели и пиещи. И после пак на сцената – да печели за наздравиците.

„Не помня как съм издържала. Оставях бележки на вратата, че гости не приемаме, те късаха бележките и пак влизаха. И постепенно алкохолът се превърна от добавка за забавление, песни, танци и китари в необходимост.”

Сутрин се буди трепереща и замаяна. Пие литри вода. На няколко пъти има чувството, че умира.

На 30-годишна възраст бракът й рухва. Официална причина – алкохолът. Започват да я изместват и от сцената – „като човек с проблем бях удобна за това”. Оттогава като че ли започва и битката й с чудовището.

„Аз го наричам лилавия змей с жълтите очи.

Много е силен този змей. Битката е жестока – не битка, а война. Много битки съм печелила, но ме е страх, че войната е загубена.”

Светът около нея не й дава много надежда за победа. Приятелите, които с цената на жестоки усилия успяват да се изчистят от алкохола, казват за себе си: „Аз не съм бивш алкохолик. Аз съм алкохолик, който не пие от 20 години”. Лекарите, при които търси спасение, я уверяват, че за „женския алкохолизъм” няма лек. Петдневният й престой в болница, с който се опитва да спаси кариерата си, е изпълнен с унижения и пренебрежения, достатъчни да сринат и най-здравия. Тръгва си от клиниката, за да не се върне повече, с пълното съзнание, че се лишава от възможността, макар и хипотетична, да се завърне някога в театъра. „Приятел” й дава съвет да се самоубие.

Продължава сама. „Открих, че смисълът на живота е в движението. Движение на тялото, движение на духа, движение на мисълта.” Когато успява да победи змея в главата си, извървява по 10-15 километра на ден. Всяка радост обаче трябва да се полее, всяка скръб – да се удави. И всичко започва отначало. Изчистванията са страшни. „Пиеш литри вода. Трепериш, казваш си – по-добре да умра. Добре де, аз така ще се отърва, но какво ще причиня на най-близките си? И

стискам зъби, намирам някакви остатъци от сили да стана,

да се измия, да се облека. Мия по три пъти неща, които нямат нужда. Щъкам, щъкам, докато си събера силите за живот и изляза навън.”

Не вярва, че алкохолизмът е болест. „Всичко е в твои ръце. И затова продължавам да се надлъгвам със змея. Той е много силен, много мощен – нали все пак е змей. Но моята глава е корава, а и понесох твърде много загуби, за да му се дам!”

Сега, на петдесет и малко, тя е чиста. От десет години почти не излиза от вкъщи. Не иска да пречи. Не иска да притеснява хората. Целува ръцете на дъщеря си, която всеотдайно се грижи за нея от София. Има и две думи за онези, които водят същата борба като нея: „Обичайте се. Защото ако обичате себе си, никой не може да ви победи.” Може би е клише. Но може би е истина.

В тези стихове тя изля душата си.

Автобиография

Аз все убеждавам.

И все неразбрана оставам.

Защо ли?

Като дете убеждавах,

че мога да хвана Слънцето.

Топка си нямах. От бедност.

Щях да играя със него.

Като юноша мислех,

че мога да хвана безкрая.

Исках да имам разгадка