На днешния ден, когато България чества 140 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, си спомняме за една от най-свидните жертви в името на националния идеал – майор Райчо Николов.
Опълченец, поборник и един от ключовите организатори на акта от 6 септември 1885 г., той загива часове след триумфа на обединението, а смъртта му остава в историята като символ на саможертвата.
Въпреки че често е наричан единствената жертва, в паметния ден за обединена България загиват общо осем души. Край село Калфата (днес град Съединение) са убити петима младежи от чирпанската чета, тръгнали да подкрепят събитията в Пловдив. В народната памет обаче именно образът на дядо Райчо, както го наричат, се превръща в икона на Съединението.
Фаталният изстрел в деня на триумфа
На 6 септември 1885 г. обстановката в Пловдив е еуфорична. Временното правителство, оглавено от Георги Странски, е свалило управителя на Източна Румелия Гаврил Кръстевич и е поело контрола. За военен комендант на града е назначен майор Райчо Николов – човек с огромен авторитет и доказан патриотизъм.
Една от първите му задачи е да осигури реда и да поеме контрола над стратегическите обекти, включително пощата. Според най-разпространената версия за смъртта му, Николов отива да търси сметка на началника на пощата Костадин Тодоров за присвоени държавни средства. Разговорът се провежда в една от пловдивските кръчми. Когато майорът излиза и се качва на коня си, от сградата проехтява изстрел и го пронизва в гръб.
Вестта за смъртта на коменданта разтърсва града. Разгневена тълпа от над 150 души обгражда пощенския началник и го линчува на място. По-късно аутопсията установява над 100 куршума в тялото на Тодоров. Погребението на Райчо Николов се превръща в невиждано дотогава шествие, на което присъстват хиляди българи, отдаващи последна почит на героя.
Живот, отдаден на отечеството
Военният път на Райчо Николов започва, когато е едва на 14 години. Роден през 1840 г. в село Райковци, Великотърновско, по време на Кримската война (1853-1856) той рискува живота си, за да преплува река Дунав и да предаде ценни сведения за османските войски на руското командване. За проявената смелост е награден с медал „За усърдие“.
Талантът му не остава незабелязан и той е изпратен да учи в руско военно училище. Служи в руската армия, достигайки офицерски чин, но сърцето му остава в България. Участва като доброволец в Сръбско-турската война (1876), а по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) е командир на рота в IV опълченска дружина. Негово дело е и първият български военен устав – „Закон за българските войници“, написан през 1877 г.
След Освобождението постъпва на служба в милицията на Източна Румелия, където става един от двигателите на подготовката за Съединението. На 6 септември 1885 г. той вижда мечтата си осъществена, но плаща най-високата цена – собствения си живот.
Днес паметници на капитан Райчо Николов са издигнати в Пловдив и Русе, а улици в най-големите български градове носят неговото име, като вечно напомняне за героя, прострелян в гръб в деня на българския триумф.
