В един топъл 3 септември на 1903 година, върлинест, слабоват  юноша, тъй като нямал  пари за влака,  извървява пеш сто и петте километра от Кюстендил до София.

Той бързал  да се запише за извънреден студент в Държавното рисувално училище.  И въпреки, че нямал диплома нито за основно, нито за средно образование,  го приели веднага.

Година  преди това,  същото това  момче, за да се прехранва  било  писар в Окръжния съд в Кюстендил. Но нещата  там, като че ли не вървели.  Някой докладвал на началниците, че вместо да си гледа работата,  писарът  непрестанно  драскал някакви рисунчици.

Председателят на съда, обаче, вместо да му се скара,  поисква  да ги види. И така станал първият човек  открил неизмеримата дарба на художника, с който ще се гордее цяла България-Владимир Димитров. Творецът, под чийто четка ще се  роди онази красива мома, която  познавачите  на картини на изложението в Брюксел и обявят  за „Българската Мадона“.
 



За таланта на художника може да се съди и по случката, която самият той  разказал на своя приятел и колега Васил Стоилов:

“Веднъж нарисувах селяни с грозде в ръце. Оставих картината до стената да съхне. По едно време чувам трак-трак . Брей какво става. Гледам кокошките кълват грозде.“

Майсторът почива от рак на панкреаса, на 29 септември преди 41 години в три и половина след обяд в стая N 4  на ИСУЛ. В джобовете му намират само десет лева.

За щедростта на големия художник се разказват легенди. Той е нямал собствен дом, живял като аскет, картините му стрували милиони, а създателят им имал само три костюма: един за работа, друг за всеки ден , трети - за чужбина.
 



Мъжете в село Шишковци, където прекарал  голяма част от живота си, винаги  разбирали кога  прочутият им съселянин е продал някоя картина. Тогава той влизал в дюкяна, вземал  тефтера с версиите и плащал дълговете на  най-бедните. После в кръчмата поръчвал на всички по една ракия, само  за себе си лимонада. 

В джоба му винаги имало скъпи бонбони,  които раздавал на децата, които го следвали неотлъчно, винаги щом се появи на мегдана. Веднъж докато чакал влака на кюстендилската гара, за да пътува до София, художникът бил обграден от тълпа дрипльовци. Те протягали ръце, а  той вадил от джобовете  си и  раздавал каквото има.

Накрая като отишъл на касата, за  да си купи билет за влака се оказало, че парите му са свършили. Така не стигнал до София и се прибрал на село с обяснението, че важна работа  отлага пътуването му.

Любопитна история разказва Михаил Топалов в едно интервю, публикувано по- късно от Георги Струмски в книгата му за Майстора.

Било е във времето, когато след завръщането си от Америка,  художникът разполагал  с доста пари. Тогава, от къде ли не, знайни и незнайни роднини, приятели, просяци и съмнителни типове, го атакували за помощ. Разказите им били толкова трогателни, че размеквали доброто му сърце. И той раздавал:  1000 долара на жена да замине за Америка, сто долара на друга, за да може разведената й дъщеря да пътува до Англия...
 



Веднъж се появил изпаднал старец. Окъсан, смазан,  той плакал със сълзи,  тръшкал се по земята, скубал косите си, бил олицетворение на най-жестоката скръб.  И това продължило час. Накрая  непознатият изплюл камъчето: Синът му починал, снаха му го изгонила от къщи и така останал на улицата. Стар, беден и бездомен. Тогава Майсторът му купил малка къща, дал му крепостния акт го завел в една гостилница, да го нахрани.

Докато чакали поръчката,  старецът отишъл да се измие ръцете, но когато отново  се появил, само опърпаните дрехи напомняли за него.  От  брадата и мустаците му нямало и помен, а след като изтрил и грима си, художникът видял в сълзливия нещастник  великия артист Кръстьо Сарафов. Това, което той му казал, изумило зографа:

Ти се разоряваш. Около теб се върви банда от изнудвачи и мошеници. Ти никога няма да бъдеш добре, нито щастлив, щом позволяваш да те лъжат, да те мамят в очите. Аз чух за твоите щедрости и дойдох да проверя дали е истина... Но когато видях, онова което става около теб, не издържах. Облякох се като просяк и рекох да ти изиграя този номер...Бива ли чак такъв будалък. 

Честността на Майстора била пословична.  Когато излизал да рисува по полето и в жежкия ден, откъсвал от някой лоза чепка грозде, той винаги после намирал стопанина на лозето и му я  плащал. Така  плащал и на моделите си. Винаги двойно повече, отколкото биха изкарали на полето. При това  към парите  прибавял  и по една скица или рисунка.

Затова в Шишковци той бил обявен  за светец. Всичките млади момичета мечтаели да ги рисува. И страдали, ако не го направи.

На Гергьовден, най тежкият за него,  Майсторът тръгвал от най от единия край на селото и като влизал във всяка къща,  до вечерта стигал до другия. Макар  трезвеник  и вегетарианец ,  той се чувствал длъжен да близне от всяка чашка и да бодне от агнешкото, за да не обиди домакините. Прибирал се пребит от умора, но доволен,  че най-тежкия му  ден за годината  е  приключил.

 Днес духът на Майстора е все така е жив в Шишковци. Неговия вечен дом е  там.  Така както е заръчал,  две овошки,  вече големи дървета, се издигат от двете му страни. Отсреща, къщата в която и живял,  е музей. В него са документите , рисунките , четките, тамбурата, единия от трите му костюма, леглото на което е спял, възглавницата  пълна със слама, триножника  и палитрата.

В центъра на Шишковци  е паметникът, пред който местни и гости не спират да се кланят. Когато преди години, злосторници го откраднали,  селото посърнало. Жените, някой от които и негови модели, плачели, пред стърчащия, гол постамент.  Тогава, след като държавата  отказала  помощ,  селяните бръкнали във  скромните си спестявания и събрали нужните 29 000 лева.  Така Майсторът  отново се върнал  при хората си,   а щастливите мадони радостно целували бронзовата му ръка.
 
Исак Гозес