Лошата новина вероятно вече е стигнала до вас - на 88 години почина легендата на кукления театър Слава Рачева. Хората от нашето поколение я помнят. Ако не нея, онзи сладък дребосък Педя човек - лакът брада, и неговата песничка “Аз съм мъничко човече, на децата мил другар...”
Много се изписа по повод тъжната кончина на актрисата. Особено трогателно е отвореното писмо до Педя човек: “Днес ти си сирак, а ние останахме без приказка”. Написа го Констанца Илиева в mobile.frognews.bg. В него тя казва:
“Пиша ти, защото днес тишината в стаята е по-различна. Сигурно усещаш, че нещо се е променило. Твоите дървени ръце днес тежат повече, а конците, които те движеха, сякаш са изгубили силата си. Днес твоята “майка”, твоят глас и твоята душа - Слава Рачева, реши, че е време да ни каже последното си “Лека нощ”.
Знам, че сигурно ти е странно. Десетилетия наред тя се криеше зад гърба ти, за да светиш ти. Тя избра да бъде невидима, да няма лице, да няма суета само за да може ти да си истински за нас. В свят, обсебен от фалш, евтина слава и лицемерие, тя ти подари целия си живот, без да поиска нито веднъж да застане пред теб. Тя не искаше да бъде “звезда”, тя искаше ти да бъдеш приятел.
Знаеш ли какво отнесе тя със себе си, Педя човек? Отнесе магията на слушането. Днес децата не те разбират - те искат всичко на мига, да им крещи от екрана, да е нарисувано в 3D. Те нямат търпението, с което тя ни дари. Тя ни учеше да си “дорисуваме“ приказката в главите. Когато тя говореше през теб, всеки от нас си представяше своята гора и своята къщичка. С нея си отиде онова въображение, което не се нуждае от батерии и 5G, за да работи.
Отнесе и чистотата на езика. С нейния глас ние не просто слушахме истории, ние се учехме как звучи българската реч, когато е мека, правилна и пълна с обич. Без жаргон и без излишен фалш. Тя беше нашият жив еталон, който днес трудно ще намерим в телевизора. Но най-вече, малък приятелю, тя отнесе нашата “обща нишка”.
Тя беше единствената, която можеше да приспи едновременно децата в София и тези в най-забравеното от Бога село на границата
Тя ни правеше общност, без да ни го натрапва. Днес сме се барикадирали в собствените си кутийки, отровени от едно постоянно фоново подозрение към всичко и всеки. Живеем в общество, което е разглобено на съставните си части - разделени сме на лагери по всички всевъзможни теми и идеи, докато лицемерието се превърна в задължителен тренд за оцеляване.
Вече нямаме общи герои, нямаме споделена тишина, нямаме дори онова общо “Лека нощ”, което някога изтриваше разликите между нас. Сега сме просто милиони самотници, които се гледат презрително през екраните си, стиснали смартфоните като последно убежище на егото си. С нея си отиде илюзията, че все още има нещо по-голямо от дребните ни вражди, което може да ни събере под едно одеяло в 19:50 часа.
Така че, Педя човек, не плачи. Ти си най-щастливата кукла на света, защото имаше нейната душа. Сега тя просто се премести в онази стая на паметта ни, където винаги е топло и приказката тепърва започва.
А ние? Ние ще се опитаме да не забравяме, че за да видиш вълшебството, понякога трябва просто да затвориш очи и да слушаш.”
А читателите на в. “Над 55“ помнят едно от последните интервюта на нашата авторка Ели Кирчева с актрисата, което прочетоха на страниците на вестника преди по-малко от година. В тези тъжни дни нека си припомним и част от него.
- Госпожо Рачева, в началото нека се върнем към годините, когато пеехте в Хора на софийските девойки!
- Големият диригент Бончо Бочев, създателят на “Бодра смяна”, всъщност продължи собственото си дело. Съхрани добрия материал от “Бодра смяна“ и създаде Хора на софийските девойки. В него се включиха много млади момичета. През хора минаха и Райна Кабаиванска, Реса Колева, бъдещ професор, и мецосопраното Маргарита Лилова. Спомням си и Виолета Бахчеванова, която после стана звезда на Народния театър. Мими Николова също беше хористка на Бончо Бочев. С нас пееше и Мара Чапанова, която после стана актриса в Младежкия театър.
- Вие къде получихте образованието си?
- Завърших Първо единно училище по времето, когато бе още девическо, при пълна матура по всички предмети. Всяка година се явявахме на изпити. Бях отличничка. В дипломата ми пише “Отличен 5”. Тогава нямаше шестобална система. Беше на мода, ако имаш високи оценки, да учиш инженерство или химия. Исках да стана лекарка.
- Опитахте ли да следвате медицина?
- Не. От малка декламирах добре, изявявах се на различни сцени. В един период баща ми, лекар по професия, работеше в Ямбол. Имам снимка в училището в Ямбол, играя Царица пролет, с венче на главата. Добре се чувствах в този град. Играех на кукли с децата по дворовете, била съм в двора на Меглена Кунева още преди да я е имало. С моите малки приятели изпитвахме огромното удоволствие да сме на улицата и на двора. Сега това го няма. Та, вече завършила средно образование, реших да си опитам силите във Висшето театрално училище.
- Това се случва в особен момент?
- Да, училището трябваше да се превърне във ВИТИЗ, тоест - Висш институт за театрално изкуство. Изпитът беше при Стефан Сърчаджиев. Неговият син после дълги години бе директор на Кукления театър. Не бях навършила 18. Скъсаха ме. Казаха: “Иди да си изпиеш млякото вкъщи и ела догодина!”.
Стефан Сърчаджиев беше главен режисьор на цялата група, която отиваше на фестивала във Варшава. Видях го във влака, с който пътувахме две денонощия. Позна ме и попита какво правя. “О, другарю Сърчаджиев, благодаря, че ме скъсахте на първия кръг, щях да остана за втория и пак да ме скъсате. И нямаше да отида във Варшава”, отвърнах аз.
Случайно прочетох във вестника, че има конкурс в Кукления театър. Реших да се явя. Изпитът бе на сцената на Младежкия, комисията оглавяваше Мара Пенкова, с нея в журито бе и режисьорът Атанас Илков.
Зададоха ми да направя етюд и аз заплаках, просто не знаех какво е това
При мен дойде помощник-режисьорката Анчето Мерджанова и ме успокои с думите: “Моето момиче, не плачи. Направи нещо, което ти идва в момента на ума”. Направих етюда и си отидох. Вместо две места за мъже, дадоха две бройки за жени. Приеха мен и Катя Николова. Така на 1 декември 1955 г. получих назначение.
- Прочута сте с вашата кукла Педя човек - лакът брада.
- Асистент от телевизията потърси в Кукления театър малък мъж. Казах: “Аз съм малкият мъж”. Тогава играех всички момчешки роли, зайчета, мечета. Асистентът прецени, че ставам. Поканиха ме в Детската редакция на телевизията с редактор Димитър Спасов. Тогава правеха рубриката “Лека нощ, деца!”. Първообразът беше малкият Пясъчко в немската телевизия. Той приспиваше децата с приказки. Педя човек бе заръчан на Милка Начева, художник в Кукления театър. Тя работеше и в киното. Куклата е била в по-малък формат, с черни потурки и калпаче.
- Кога се срещнахте с незабравимия за поколения деца чичко Филипов?
- При старта на самите предавания. Седях под краката му под масата в студиото на телевизията на Кулата. Три пъти седмично трябваше да съм там в 8 без 15. Нямаше транспорт. Репетирах на булевард “Заимов”, бързах и понякога молех случайни хора да ме закарат до Телевизионната кула. Важно бе да съм навреме, да прочета приказка, та после, в ефир, да я разказвам или да я чета под масата. Чичко Филипов седеше на пулта. Изваждаше от портфейла си вълнения конец с думите: “Тримби, римби, трука, Педя човек тука”. Скъсваше конеца и аз се появявах до неговата лява ръка. Казвах: “Добър вечер, чичко Филипов, добър вечер, мили деца!”. Приказката траеше 3-4 минути. После - песничката. Пожелавах лека нощ на децата.
Хубаво време беше.
Ако ме срещнат случайно хора, сещат се и за чичко Филипов
Това ме прави щастлива. Радвам се, че точно аз го нарекох чичко Филипов, тоест съм му нещо като кръстница.
- Вярно ли е, че Педя човек е летял в Космоса?
- Да. През 1984 г. Александър Александров, вторият ни космонавт, пожела да отнесе Педя човек в Космоса. Занесох голямата кукла, изработиха малката. Така и не се срещнахме с Александър Александров. С моя глас записаха кратко обръщение, в което обещах на децата да донеса приказки от Космоса. Записът бе качен на спътник. По-късно, при срещите с деца, им разказвах тази история.
- Кому сте най-благодарна, госпожо Рачева?
- На всички, с които съм работила, на семейството ми. И на 6 поколения деца, които не забравиха героите от Кукления театър. На цялата публика - дълбок поклон за нейната вярност и симпатиите!
Сбогом, Слава. Поздрави Педя човек!
