Сигурна съм, че за повечето от четящите тези редове няма нужда от пояснения коя е Блага Димитрова. Познаваме творчеството й, познаваме стъпките й като гражданин и политик. Пишеше и говореше така, че всеки можеше да застане зад всяка дума. И да е готов да спори, че той самият го е казвал някога.... или поне го е мислил.
Много бяха мислещите в “онези” години, но малцина имаха куража да заявят мнението си на висок глас, камо ли да го напишат. В моите тийнейджърски очи Блага беше точно това - непокорен дух, който руши табута и не крие най-съкровените си мисли и преживявания. Не мога да си я представя като дете - имам чувството, че се е родила с поглед и душа на мъдрец, готова да сподели своя свят с всеки, който има любопитството и куража да я последва.
Независимо че се изгубихме по завоите на времето, и до днес пазя тефтерите с любимите си нейни стихотворения и книгите, в които още не са избледнели подчертаните пасажи. Тя пишеше, аз попивах и си обещавах да помня. Сигурна съм, че и вие, набори.
Блага Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина - място, в което поетите са екзотика. Родителите й - юрист и учителка, са от Велико Търново, където Блага прекарва детските си години.
Известно време семейството живее и в Плевен, преди окончателно да се премести в София. Малката свиква с промените и се адаптира бързо - като дялан камък е.
Родителите й са убедени в таланта на единствената си дъщеря и търсят по-добри възможности за образование и реализация. И когато баща й получава достойна работа като адвокат, семейството заживява в столицата. Блага е сред най-добрите ученички и знаменоска в класическия отдел на Първа девическа гимназия, като продължава да посещава и уроци по пиано (музиката е нейна голяма страст, която следва до края на дните си, а Райна Кабаиванска е сред най-близките й приятели).
Няма данни за бурно детство, за бягства или сблъсъци. Блага отрано разбира, че светът не е длъжен да бъде справедлив и че думите не бива да се хвърлят на вятъра. Класическото образование дооформя характера й, прави дисциплината и отговорността нейна втора природа.
Това по-късно ще я предпази от много изкушения
Латинският, старогръцкият, строгата логика на езика й дават не свобода, а форма.
“Виновна” за поемането по пътя на литературата е любимата учителка на Блага - Маня Милетич, която я насърчава да започне да публикува в различни издания. И нещо повече - води ученичката си при Елисавета Багряна - познанство, което с годините се превръща в несравнимо приятелство и творческо доверие. Логично Димитрова е приета в специалността “Славянска филология” в Софийския университет. Времето е тежко - война, политическа несигурност, идеологически сблъсъци. Но тя не е активист, не е трибун, не е част от шумните групи
Завършва през 1945 г., когато страната вече е в нов политически режим. За млад човек с хуманитарно образование това е едновременно възможност и капан. Новата власт има нужда от интелектуалци, но иска от тях лоялност. Блага е достатъчно умна, за да разбере правилата, и достатъчно чувствителна, за да не им се подчини напълно. След дипломирането си заминава да учи в Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Там тя вижда как идеологията започва да задушава човека. Това е опит, който по-късно ще я направи изключително подозрителна към всяка “единствено правилна истина“
След завръщането си започва да се утвърждава като автор, но никога не става “удобна”. Нейните текстове често създават напрежение - не с лозунги, а с морални въпроси. Става ясно, че макар да е вътре в системата, никога няма да й принадлежи напълно.
В периода на утвърждаването й като стойностен литератор Блага Димитрова предприема и важна крачка в личния си живот - омъжва се за Йордан Василев, литературен критик, интелектуално равен, но различен по темперамент. Домът им е спокоен, рационален, без показност. Това е партньорство, а не сцена.
В началото на 60-те години името на Блага Димитрова вече присъства в литературния живот, книгите й се обсъждат, тя пътува, превежда. И точно тогава семейството взема решение, което тя никога няма да превърне в публична тема. Двамата с Йордан Василев решават да осиновят дете.
Фактът е известен. Подробности - почти няма
Като автор, който пише само за това, което минава през сърцето му, Блага отива с група журналисти във Виетнам, за да види с очите си жестоката реалност и да я опише. И там, в един дом за деца, спасени от бомбардировките, вижда Ханна - малката Ха Тху Хоанг, и не може да откъсне очите си от нейните. След 3 месеца се връща и, с разрешението на родната й майка, я довежда в България. Едно дете е спасено от ужасите на войната, една жена получава шанса да изпита сладката болка да бъде майка. Но Блага Димитрова съзнателно изключва детето от своята публичност
Не го превръща в “част от образа”. Не говори за него като за житейско оправдание или компенсация. В интервюта майчинството присъства само като етичен избор, не като сантимент. Детето расте далеч от прожекторите, защото Блага вярва, че любовта се пази, като не се показва. Днес Ханна, която живее във Франция, споделя пред Оля Ал-Ахмед: “Самоопределям се като българка, маскирана като виетнамка. Родината ми е безспорно Виетнам, но България е моята втора родина. Обичам ги еднакво! Както се обичат родители, както се обичат еднакво децата. Милея и за двете си родини!”. И не пести думите на
благодарност към жената, дала й толкова много обич
“Получих много любов от Ле-Блага, добро образование. Научих се да свиря на пиано, разбрах какво е това класическа музика. Научих се на много неща като дете. Спомням си, че на втория ден от пристигането ми тя ми даде чаша мляко. Никога няма да забравя как го пих бавно, за да не свърши случайно. С топлото млечице ми дадоха пастичка. Това бе неописуема радост за мен - детето, което идва от война. След като си изпих млякото, Блага отвори капака на това “черното нещо”, аз дори не знаех какво е, и засвири. Аз застинах на място от красотата на музиката, която излизаше от пръстите й”.
Този първи досег с пианото сякаш дава посоката, в която ще тръгне Ханна - музиката - съкровеният, интимен свят на Блага, която не спира да пише. Тя е от творците, които “работят” непрекъснато. Машината трака нонстоп, а до леглото й винаги има голям тефтер и любимата й химикалка - подарък от Елисавета Багряна
През 70-те и 80-те години Димитрова е все по-неудобна фигура. Не е открит дисидент в класическия смисъл - не крещи, не подписва шумни декларации. Тя не е човек на открития сблъсък, а вярва, че натискът разрушава и отвътре. Нейното несъгласие е в стила, в темите, в отказа от еднозначност. Като част от дисидентските движения от “предпреходния” период, популярната и обичана поетеса попада в капана на “народната любов”. Промените я заварват не като външен наблюдател, а като човек с натрупан морален кредит.
Новите демократи имат нужда от популярни лица, които да застанат в първите редици. Ако сме честни, ще признаем, че не остана неомаскарен и непрокуден трибун, но това е друга тема.
Блага Димитрова се включва активно в обществения живот, става народен представител, а през 1992 г. - вицепрезидент на Република България в тандем с първия демократично избран държавен глава Желю Желев. Тя не влиза в политиката по партийна логика, а с убеждението, че думите най-сетне ще имат значение. Но реалността се оказва друга. В институцията тя е чуждо тяло. Езикът на компромиса, задкулисието, дребните сметки - всичко това й е дълбоко неприятно. Тя не е създадена за властта, защото не умее да се преструва. И на 6 юли 1993 г. подава оставка, ясно заявявайки, че не може да бъде част от процеси, в които не вярва
Без патос, без демонстрация. Тихо оттегляне, което казва повече от всякакви думи.
За много хора оставката й е разочарование. За други - слабост. А за нея самата - връщане към себе си. Блага Димитрова доказва, че моралът за нея не е реторика, а граница.
“Вицепрезидентският пост ми даде възможност да се сблъскам с характерите на хората, да разбера какво представлява властта - признава по-късно в свое интервю поетесата. - Не можете да си представите как се променя човек в определена обстановка. Даже у себе си с ужас забелязах такава промяна.”
След голямата политика Димитрова не се връща триумфално на литературния терен - по-скоро се отдръпва. Преходът я е белязал - не защото е изгубила позиция, а защото вижда как думите отново се обезценяват.
Голямата Блага Димитрова си отива от този свят на 2 май 2003 г. Тя беше от онези редки фигури, които не се променят според епохата, а имат куража да платят цената да останат себе си.
Паралелите със сегашното време са очевидни, но не е нужно да се натрапват. Те се появяват сами, когато разказът е честен.
Мариана ДОБРЕВА
