Той не обича да дава интервюта. Беше истинска мъка, докато го убедим да се съгласи, за което съм благодарна на съпругата му Пенка Шинова. Слава Богу, успяхме. Всъщност, да разговаряш с Чавдар Шинов, писател, сценарист и популярен хуморист, е истинско удоволствие. И няма как да не се усмихваш през няколко реплики. Той цял живот следва максимата, че най-важното е човек да не се взима много на сериозно и да гледа по-ведро на себе си и на света. И още - да приема пораженията като нещо, което се случва всекиму.
- Г-н Шинов, в края на май навършихте 84 - за какво не ви стигнаха тези години?
- Имам приятел, който казва: “И двеста години живот да ни е отреден, когато го докараме до сто деветдесет и девет, пак ще се вайкаме, че малък срок ни е даден”.
- Съжалявате ли за нещо, което сте пропуснали да направите в този живот?
- Какво още бих направил? Може би щях да понапиша още нещо, да направя още две-три момичета (хубави ги правя) и да се науча да боравя с това електронно море от файлове, имейли, лайкове и какво ли още не. Но нямаше да си направя татуировки, ако ще и петстотин години да съм на тази земя.
- Ако можехте, щяхте ли да промените нещо?
- Не знам, но съм сигурен, че ако отново започна отначало, много неща по друг начин щях да подредя.
Доста грешки натрупах през тези мои осемдесет години
- Казвате, че съдбата на човека сама го нарежда. Доволен ли сте от вашата?
- Да, доволен съм. Поживях си и почти всичко ми се случи. И весело, и тъжно, и сладко и горчиво, и възторжено и мрачно, и гордо и срамно... Бе к’во да ви кажа - добре беше.
Младият Чавдар Шинов
- Според вас най-великото достижение на човека е активното дълголетие. Вие самият какво правите в тази посока?
- Животът е най-голямото благо под това небе, а това, да е дълъг, е голям късмет. Да се случи да си се проврял невредим през това море от болести и всякакви случайности, това си е супер слалом. Какво правя ли? Ми то, читателите ви го знаят - пет хапчета сутрин, три вечер... Е, гледам да съм и здравословен, от дете спортувам, а и сега се старая да мина по три километра дневно (телефонът в джоба ми ги отчита).
- Преди време нарекохте себе си - висок, фукльо, свободен и женкар... Днес, на вашите 84 години, с кои 4 думи бихте се описали?
- Все още съм висок и ми е леко на душата, защото открай време не се взимам много на сериозно. Ще ми се още да съм женкар, щото най-хубавото нещо, дето Бог е създал, е жената, ама не ми се отваря парашутът.
В женските очи вече виждам само учтива досада и голямо и потискащо уважение
Все едно ми казват: “Браво, участвали сте в битките на Шипка, ама не ми се иска да ми разказвате за подвизите си!”.
- Сигурно много от нашите читатели са гледали прекрасния филм “Да обичаш на инат” по ваш сценарий. Вие самият какво и кого сте обичали на инат?
- Не искам да звучи фукливо, но много неща през годините правех на инат на общия поток и може да ви е странно, но никой не ме наказа за това. Сега доста от писателите в ония години упорито се изкарват репресирани и страдали, но ето - мен ме оставиха нерепресиран! Тъжно ми е и много съм виновен.
- Преди години с Валери Петров, с когото ви свързва голямо приятелство, правехте вестник “Пардон”, който много хора от нашето поколение помнят. Как се запознахте с този невероятен човек?
- Валери е не само чудесен поет и драматург. Той беше, как да кажа, така натъпкан с положителни черти, че чак изглеждаше нереален. Благодаря на съдбата, че ме събра с него.
- Кое е любимото ви занимание в “Петък вечер”, ако споменем друга от вашите книги?
- Хубав ден, защото човек с цялото си същество усеща, че се задават други два дни, през които, дето казват шопите: “Ойларипи и шапка на тояга!”.
- Не е тайна, че голямата ви дъщеря е актрисата Ернестина Шинова, а зет ви - евродепутатът Андрей Слабаков. Как се чувствате сред толкова известни хора?
- О, аз отдавна вече не съм Чавдар Шинов, аз съм бащата на Ернестина Шинова.
Гордея се с дъщерите си
Втората ми щерка, Ирина, е доста успешна художничка в Италия. Със зетя Андрей имаме от време на време кинаджийски спорове, но иначе добре я караме. И сме на едно мнение за Европарламента и европарламентаджиите.
С дъщеря си Ернестина и зет си Андрей Слабаков
- Имате прекрасна внучка. Какво бихте искали да й завещаете?
- Тя е най-добрата, ерудирана и красива млада докторка, която познавам. Смятам, че много от болните й са се разболели нарочно, за да ги лекува тя и сутрин на визитация да застава до леглото им и да пита: “Как сте?”. А и за дедик като мене, с два рафта лекарства в кухнята, тя си е направо манна небесна.
- Съвсем малък сте били интерниран с майка си и за малко да попаднете в газовите камери. Имате ли някакъв спомен от онова време?
- Дразня се, когато доста хора захванат да твърдят, че в България не е имало фашизъм. Уви, имало е. Обикновен, но фашизъм. Майка ми, еврейка, не е можела да сключи брак с баща ми - як шоп от Софийско. Фашисткият закон го е забранявал. И ето, аз съм копеле с име Чавдар Естер Леви. И заедно с роднините на майка ми близо година сме живели натъпкани с още двайсет души в училищен физкултурен салон в Дупница в очакване да ни натоварят на някой ешелон за Треблинка, а там всеки знае как са постъпвали с майките с тригодишни деца - направо в газовите камери.
- Вие сте от емблематичните имена, работили във в. “Стършел”. В онези години преди 1989-а хумористичният вестник беше един от най-четените в България. Случвало ли се е да имате проблем с тогавашната власт за нещо, което сте написали?
- В ония години “Стършел” беше уважаван и много четен вестник с почти 300 хиляди тираж. Това беше така, защото той беше почти свободен да пише за неща, за които другите вестници бяха длъжни да викат само “Ура!”. Проблеми, то се знае, имахме. И аз, и колегите ми. Много и най-разнообразни шефове искаха все да ме уволняват, но, слава Богу, имаше тогава и умни хора, които ни пазеха и знаеха, че държава без критика и различни мнения е загубена
- Къде днес като писател-хуморист намирате поводи, които да ви накарат да се усмихнете?
- Разбира се, неща за присмех винаги е имало, но повечето гледки днес са за далеч по-гневна реакция.
- В едно свое интервю преди 10 години казвате, че ако човек е почтен, не може да не забележи напредъка на България. Все още ли мислите така, когато виждаме, че половин България страда от безводие, за много от възрастните хора въпросът за оцеляването е ежедневие, тийнейджърите се пребиват или убиват под въздействието на наркотици и т. н. И още - селата и малките градове са обезлюдени, младите емигрираха, останахме само старци, а демокрацията, за която толкова мечтаехме, някак е нефелна?
- Изобилие от лоши неща има в днешна България, но нека да сме честни - и доста добри неща й се случиха. Спомнете си само каква врътня, пълна с неизвестност, беше искането на паспорт за пътуване до Будапеща. Нека бъдем почтени и да отделим доброто от лошото. Не е много умно да прекарваш дните си в непрекъснато мърморене.
С малката дъщеря Ирина
- Не ви ли се струва, че днешните политици на България са някак безлични? А така наречените леви почти ги няма?
- Политиците?! Ами те са едни от нас и също като нас са и умни, и глупави, и честни, и лъжливи, и почтени, и крадливи... Такива бяха и в годините на социализма и народът си знаеше кой колко струва.
А лявото и дясното днес така страстно са се прегърнали и обезобразили, че и досадните телевизионни умници, и те не могат да ги различат
- Изгубихме ли се в мола - в този храм на парата, както го наричате?
- Америка, имам предвид Съединените щати, направиха много хубави неща за човечеството, но и огромна беля му натресоха. Всичко се събира в думата “бестселър” - най-добре продаван. Вече всичко е покупко-продажба, парата вече е мерило за всичко. Ужасна болест зарази планетата.
Няма морал, няма саможертва, няма идеали, няма отечество - всичко е пари!
Не знам ще се измъкне ли човечеството от тази дупка, или затъването няма да има край.
- Да очакваме ли нова книга на Чавдар Шинов и ако да, издайте малко каква ще бъде тя.
- Тук почти автоматично идва баналното: “Сега всички пишат, никой не чете!”. Не ми е сладко вече да пиша, освен това - мързи ме, пък и няма какво интересно и мъдро да кажа на този нов татуиран свят. Те, новите, книга не отварят, гледат с безумни очи в телефоните си, пращат си сърчица и кученца и са убедени, че Фауст е много хубав немски латекс. Та те скоро и бебетата ще започнат да ги правят не както ние ги правехме, а по телефона, с имейли...
- И накрая, какво бихте пожелали на хората над 55 и много повече?
- Горе главите, приятели! За двайсетгодишните петдесет и пет годишните може да са стари, но ние, осемдесетниците, гледаме на вас като на страхотни гаджета. Радвайте се на всяка светла утрин, защото, открих го с печал, всеки ден си отива и никога вече няма да се върне!
Валентина ИВАНОВА
