Ще започна с едно уточнение - пиша този текст не за да разубеждавам, утвърждавам или да съдя. Нямам намерение да отнемам удоволствието на тези, които сядат вечер пред телевизора и гледат новия Сандокан с леко замечтан поглед.
Това е тяхно право - човешко, честно и напълно защитимо. Харесването, както и нехаресването не е престъпление, нито пък подлежи на възпитание. То е интимна територия, на която всеки има право да влиза сам.
Новият любимец Джан Яман не е човек, който влиза незабележимо в стаята. Той нахлува - не защото се прави на интересен, а защото около него винаги има шум. От гласове, камери, въздишки, очаквания. Шумът го предхожда, върви редом с него и често го задушава. И този шум е част от биографията му не по-малко от рождената дата или университета, който е завършил. Понякога дори повече.
Една обичайна гледка - Рим, пред хотел близо до Виа Венето няколко жени стоят от ранна сутрин. Жени, не момичета. Едната, с прошарена коса, стиска торбичка с лекарства от аптеката. Другата държи внучето си за ръка и говори по телефона. Третата мълчи и гледа входа с упоритостта на човек, който знае защо е дошъл. Те не се бутат. Не крещят. Просто чакат. Когато Джан Яман излиза, шумът се сгъстява - аплодисменти, възгласи, мобилни телефони, името му, произнесено на различни езици. Той се усмихва, подписва, прегръща.
Всичко е репетирано до съвършенство.
И все пак - усеща се лека умора и отегчение
“Той е толкова мил”, казва една от жените. Не “красив”. Не “велик”. Мил. Това е думата.
Джан Яман идва от свят, който обича ясните трансформации. Турски актьор, юрист по образование, мъж с тяло, по което въздишат и мъже, и жени, и лице, което камерите обичат. Но истинската му метаморфоза не се случва в Истанбул, а в Италия - страната, която умее да превръща актьорите в митове и митовете в стока.
Италия вече е правила това. С Кабир Беди. Със “Сандокан”. С онзи пират, който през 70-те години влизаше в домовете ни, без да пита. Жените тогава не крещяха, а гледаха жадно. Сядаха вечер, след като са нахранили децата, и си позволяваха да мечтаят за благородния разбойник с кадифен глас. Сандокан беше далечен, екзотичен, недостижим. Той не даваше интервюта, не качваше снимки в мрежата, не се усмихваше на летищата.
Джан Яман е обратното - той е навсякъде. Прекалено близо. Прекалено реален
И точно затова - удобен за употреба. Жените не мечтаят за него като за недостижим герой. Те го припознават като присъствие, като възможност.
В италианската преса го наричат “феномен”, “машина за внимание”, “телевизионен тигър”. “Република” пише за него като за “тяло, което изпреварва биографията”, “Кориере дела Сера” отбелязва, че Яман е “по-скоро събитие, отколкото актьор”, а седмичните списания внимателно следят всяка негова поява, сякаш става дума не за човек, а за температурна аномалия. В Испания го описват като “латиноверсия на стария телевизионен мъжки идеал”, а във Франция критик от “Télérama” хладно отбелязва, че “той съществува най-пълно там, където няма нужда да говори дълго”.
Ако погледнем по-внимателно, повечето рецензии са написани от мъже. Може би защото жените предпочитат да запазят за себе си и фантазиите си, и критиките, защото и едните, и другите казват всичко. А когато става въпрос за новия секс символ, всеки има какво да каже... и какво да премълчи. За по-сигурно. Бързам да уточня, че в случая моето мнение няма никакво значение - уважавам правото на всеки да има своите пристрастия. И аз - също. Признавам, че някои от вестникарските материали са доста крайни, но не са жестоки - точни са. Яман е силен с присъствието си. Камерата го обича дори когато мълчи. И това е дар, но и капан.
Фенското внимание около него е особено. То не е истерично, както при младежките идоли, нито иронично, както при ретро звездите. Това е внимание на жени, които знаят какво гледат. Един италиански социолог го нарича “зряла идентификация” - форма на привързаност без илюзии. Жените пътуват километри, чакат с часове, но рядко очакват чудо.
Те искат жест - усмивка, потвърждение, че са видени
На литературно събитие в Болоня, където Яман представя книга, една жена му подава цвете и казва тихо: “Не ви обичам като актьор. Обичам ви като присъствие”. Той кимва. Това е диалогът на тази особена популярност - кратък, ясен, без обещания.
Разбира се, не закъсняват и клюките. Връзки, раздели, резки изказвания, конфликти с фенове. Италианските таблоиди обичат този тип разкази - за мъжа, който не издържа на собствената си популярност. Няма да се включа в отбора на сочещите с пръст. Може и да не се прехласвам по смуглия красавец, но няма и да ровя в коша с мръсно бельо. Само минавам “на бегом” през жълтата река.
Най-шумният и най-скандален е моментът с ареста на звездата
Кратък, объркан, обрасъл с версии. Спорове, недоразумения, агресивни заглавия. Някои медии говорят за сблъсък на характери, други - за недоразумение, трети просто повтарят думата “арест”, защото тя продава. Истината остава размита, но заглавията не отстъпват. Те никога не го правят. Следва мълчание. После внимателно подбрани думи. После пак мълчание. Това също е част от играта - как да оцеляваш, когато образът ти живее собствен живот.
В социалните мрежи реакциите са бурни. Защитници, обвинители, разочаровани, възмутени, но истинските зрителки рядко пишат. Те гледат. И продължават. Не защото не разбират, а защото знаят разликата между телевизия и живот.
Една италианска журналистка го описва така: “Той е уморен тигър”. Не стар. Не приключил. Просто уморен. Това е може би най-точното описание на новия Сандокан.
Докато пресата гърми с все по-ярки заглавия, Яман избира самотата на гримьорната. Тишина и телефон - какво повече му трябва на един уморен тигър? Няма светлини, няма аплодисменти, няма усмивки.
И тук отново се налага паралелът с “древния” “Сандокан”
Моят любимец Кабир Беди остаря с мита си. Джан Яман ще трябва да остарее без него. Или поне да го смени. Да намери място извън шумотевицата.
Представям си редовата фенка на Джан Яман - не млада, не наивна, но задължително самотна. Жена, която е преживяла повече, отколкото сериалите могат да разкажат. Тя знае, че Джан Яман не е Сандокан и никога няма да бъде. Знае, че красотата е нагласена, а интервютата - репетирани. И въпреки това го гледа. Не защото вярва, а защото може да си го позволи. И може би точно там е мястото на Джан Яман - не в анализа, не в присъдата, а в пространството между умората и удоволствието. Между това, което знаем, и това, което си позволяваме да харесваме, без да се оправдаваме.
Както казват старите хора - всяко чудо за три дни. И това ще мине. Ще се появят нови идоли - и по-красиви, и по-талантливи, и по-скандални. И те, както и Джан Яман, ще оставят след себе си не мит, а спомен - за едно време, в което илюзиите са като фойерверки по Нова година - ярки, но кратки и... напълно доброволни.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
