Той беше гост на всяка премиера на книга, филм или изложба. Тъмен костюм, вратовръзка, едър, видим, въпреки че се стараеше да не се набива на очи. Не пие, не пуши. Говори тихо. Някои бързаха да се ръкуват. Казват му: “Вие си оставате нашият министър”. Други бягаха в далечния край на залата, но го наблюдаваха с любопитство.
Да се каже на човек от Живковото Политбюро: Вие сте нашият министър, и то в годините, когато БКП е тотално развенчана, а комунист е много лоша дума, е въпрос не само на уважение, но и смелост. Но явно Георги Йорданов с нещо бе заслужил това.
През всичките години на прехода той единствен от лидерите на старата партийна върхушка не се скри.
Явно нямаше от какво да се страхува, притеснява, срамува и открито гледаше хората в очите
Той надживя цялото Политбюро (почина на 22 декември 2025 г., на 91 години) и единствен получи орден “Стара планина” - първа степен от новата власт: “За изключително големи заслуги в областта на българската култура и изкуство”, пише в мотивите за удостояване с това най-високо държавно отличие. Депутатите демократи подскочиха като ужилени срещу това решение. Протестите им прозвучаха като истеричен крясък, без никакъв ефект. Те не се интересуваха от делата на човека, нито какво е сторил. За тях бе достатъчно да развеят опарцаливеното знаме на антикомунизма и дано ги забележат камерите.
А фактите показват, че след една среща на съветския партиен вожд Леонид Брежнев с българската общественост в зала “Универсиада” точно Георги Йорданов стигнал до идеята, че София се нуждае от нещо много по-голямо. Той става моторът на бъдещото строителство и в резултат на усилията на много хора днес имаме Националния дворец на културата.
Той побеждава злото с добро, казваше за него професор Александър Чирков, нищо, че по принцип са политически противници. “Волеви човек. Магучий”, добавя Иван Гранитски, който издаде “Притаени мигове”, тритомникът с мемоарите на Георги Йорданов.
Те наистина излязоха доста късно. От сакралния десети ноември 1989 г. до деня, в който се появиха по книжарниците, вече бяха минали почти 3 десетилетия. През това време много бивши величия си бяха надянали трънените венци на мъченици и жертви на “лошия” Живков, други станаха главни герои в “спектакъла” на неговото сваляне. Георги Йорданов не си присвои нито една от тези роли. Той дълго мълча. После честно разказа какво се е случило тогава. По часове и минути.
9 ноември 1989 година:
6,30 ч. Обичайната игра на футбол с постоянния състав: Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Войн Войнов.
17,00 ч. Тодор Живков, който никога не закъснява, небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващи и без увод започва: “Моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията”. Тонът е категоричен. За заместник е предложен Георги Атанасов. Той пък предлага Петър Младенов.
Дотук герои, които рискуват живота си, за да свалят “омразния диктатор”, няма. Някои продължават да молят Живков да остане, но в крайна сметка кандисват, поздравяват Младенов и благодарят на Първия.
Всичко е спокойно, когато неочаквано Георги Йорданов съсипва идилията: “Някои от вас са споделяли, че са възрастни и уморени - казва той. - Искам да заявя пред Политбюро, че макар че съм “на попрището жизнено в средата”, готов съм още сега да се оттегля от длъжностите, които заемам в партията и държавата. (По това време той е член на ПБ, заместник-председател на МС и министър на културата - б. а.). Защо да не дадем път на нови дейци... Подчертавам, това е мое лично мнение, с което не желая да ангажирам никого от вас. Казано още по-ясно, ще мина на друга работа или ще премина в пенсия, без задръжки аз ще си подам оставката”.
Макар и косвено, това изглежда като призив към всички да напуснат постовете, които заемат. А това значи да се откажат от властта, привилегиите, сладкия живот и всичко, което повечето от тях са имали десетилетия. Никой не го обсъжда, нито подкрепя. Това поражда само нервна тишина.
Последните думи на Живков тази вечер са към Петър Младенов: “Ти поемаш ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава”.
С други думи, потърпи до утре...
На 10 ноември в 15 часа на пленум на ЦК в Бояна предложението за смяна на Живков е поставено на обсъждане. Изказващите се го подкрепят. Дневникът на Г. Йорданов продължава така:
“Край масите, заредени с безалкохолни напитки и плодове - небивали оживени разговори. При мене дойдоха академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров и Пантелей Зарев. Шефът (Тодор Живков) им предложил някой от тях да се изкаже. Посочих Жоро (Георги Джагаров). Той смотолеви нещо и отказа. Живков ни изгледа и се оттегли, без да каже дума. Сигурно ни се разсърди.”
След малко решението да се смени Живков е взето. Обещават му служебна вила в Бояна, лека кола с шофьор, сътрудник, охрана, две лица за здравно и битово обслужване и заплата, равна на тази на председателя на Държавния съвет...
Останалото е известно.
Вместо всички тези привилегии Тодор Живков получава килия в Софийския затвор
Неговите протежета и ласкатели, погалени от Горбачов, поемат властта и прехвърлят всичките грехове на режима, дори и своите, на него. Но и това не продължава дълго. Скоро “народната любов” се стоварва и върху тях.
В тази объркана ситуация, в която всеки търси спасение с всякакви почтени и непочтени средства, Георги Йорданов наистина запазва достойнство. Той изпълнява обещанието си и още на 7 декември 1989 г. изпраща писмо до ЦК на БКП, в което пише: “Стигнах до дълбоко вътрешно убеждение, че е потребно да си подам оставката. Нека дадем път на нови дейци”. Седмица по-късно ЦК на БКП уважава молбата му и изразява благодарност за дългогодишната му и отговорна работа за партията и държавата. Но никой не може да отмъщава както своите
През 1992 г. Йорданов е привлечен като обвиняем по дело №3 за подписани от него като заместник-председател на Министерския съвет и министър на културата, науката и просветата решения за отдаване на безвъзмездна помощ на държави от Третия свят и на братски партии.
Малко преди това, на 15 юли 1991 г., той адресира писмо до оглавилия правителството свой бивш съратник Андрей Луканов, в което подчертава неговото славолюбие и жажда за власт. ”... Не можеш да посочиш факти - пише Г. Йорданов, които да доказват голословното ти изявление, че си живял различно от тогавашната управляваща мафия. Ти ли не знаеш, че ако е имало мафия, един от главните мафиоти се казва Андрей Луканов?
И ти не само не се отдели от мафията, не само не бе отлъчен от нея, а се подвизаваше в ядрото й като истински галеник. Смешното е, че след 10 ноември 1989 г. начаса забрави какъв си бил, що си говорил и вършил”.
В крайна сметка такава е съдбата на политика. Да се къпе в слава, но и да е готов да обуе и цървулите, с които е тръгнал към нея. А както се вижда и в тази история - в политиката няма вечни приятели, а само вечни интереси. Господ щраква с пръсти за последен път и всичко си идва на мястото.
Случка с поетеси
Твърде деликатни са понякога казусите, които е принуден да решава Георги Йорданов. Случката е от времето, когато Дора Габе е официално съпруга на Боян Пенев. Няколко години преди това обаче приятелката й Елисавета Багряна й го е отнела. Вечната и святата и професорът са лудо влюбени и се готвят за сватба. Но... Боян Пенев почива, след него и Дора Габе. Какво се случва тогава пише в мемоарите си Георги Йорданов:
“Елисавета Багряна дойде в кабинета с молба, ако е възможно, приятелката й да не бъде положена в гроба на Боян Пенев. Казах й, че нейно право е, като съпруга на професор Пенев да настоява за това. Свързах се по телефона със заместник-кмета на Столичния народен съвет с молба някой да донесе брачното свидетелство на Елисавета Багряна и професор Боян Пенев.
Багряна тихо, но с мъка ми каза: “Да, но ние не успяхме да се сдобием с такъв документ. Живяхме заедно няколко години, пътувахме из Европа. Това бяха най-щастливите мигове в живота ми, но Пенев така и не успя да съкрати процедурата по развода си” (който тогава се разрешава само от църковната институция).
Въпреки това Багряна дойде на погребението на Дора Габе - разказва Георги Йорданов.
Исак ГОЗЕС
