Казват, че каквото сам си причини човек, никой не може да му причини. Та и аз - вървя по тънък лед, по тънко въже, свиря на тънка струна... Защото трябва да намеря правилния баланс между журналиста, свидетеля на историята и човека извън кадър.
Защото ще пиша не само за Иван Гарелов, а за цяло едно поколение, което свързваше думата “телевизия” с доверие, а думата “журналист” - с професия, а не с роля.
Питала съм се - защо толкова държа да се “явя” на срещата в петък вечер, защо рядко подлагам на съмнение всичко, казано от него?
Защо толкова много хора му вярваха?
Мисля, че отговорът е някъде между професионалната подготовка, липсата на суета и едно качество, което днес се среща все по-рядко - уважението към събеседника. Дори когато не е съгласен с него.
През годините Иван Гарелов ни показа различните си лица - без фалш, без излишна скромност, без да търси сензация. И пъзелът се подреди. Защото репортерът, който виждаше света отвъд България, е и мъжът, преживял дълъг и стабилен брак с Донка Стамболийска. Човекът, който трудно приемаше промените в медиите трябваше да приеме самотата, след като загуби двете си любими жени и сина си. Интелигентният наблюдател на Балканите се оказа представител на професионална школа, която постепенно си отива. Тук годините нямат значение - важно е стореното, показаното, разказаното. Защото читателят рядко запомня датите - запомня образите
А Гарелов има много силни образи - млад репортер по летищата и хотелите на Балканите; водещ, който прелиства бележките си минути преди ефир; възрастен журналист, който наблюдава как светът на бавния разговор се заменя от света на бързата реплика.
В продължение на повече от половин век Иван Гарелов наблюдаваше света с любопитството на репортер и го обясняваше с търпението на учител. Видя социализма в последните му десетилетия, преживя драматичните години на прехода, разговаря с хора, които вземаха решения за съдбата на държавата, и пътува до места, където историята се случваше не в учебниците, а пред очите му.
Но ако човек се опита да обясни неговото присъствие само чрез телевизията, неизбежно ще пропусне най-важното. Защото зад популярния журналист винаги стоеше един друг Гарелов - по-сдържан, по-личен и може би по-интересен. Човек, който умееше да задава въпроси на всички, но рядко говореше за себе си. Човек, който прекарваше живота си сред новини, а най-големите му радости и болки често оставаха далеч от прожекторите
В продължение на десетилетия зрителите познаваха гласа му, начина му на говорене, характерната му усмивка, дори навика му да накланя леко глава, когато задаваше неудобен въпрос. Но малцина се замисляха какъв е човекът, който след края на предаването се прибира у дома. А той носеше в себе си история, не по-малко интересна от тези, които разказваше.
Иван Гарелов е роден на 6 февруари 1943 г. в с. Смилец, област Пазарджик. Детството му преминава в години на големи промени. България се променя, обществото се променя, а поколенията, които растат тогава, отрано свикват с усещането, че светът около тях не е окончателно подреден.
Една случка в живота му го насочва към журналистиката. Когато е на 14 г., чака на опашка да се качи в рейса. Шофьорът държи на дъжда пътниците и не ги пуска вътре. Възмутен, Гарелов пише дописка и я изпраща на пловдивския вестник „Отечествен глас“
Изданието не само я публикува, но и му плаща за това. Решението идва само и никога не е съжалявал за своя избор. Въпреки че родителите му били против да учи журналистика, той не се отказва.
По това време журналистиката е занаят, който се учи бавно. Няма интернет, няма мигновен достъп до архиви, няма възможност за секунди да провериш биографията на събеседника си. Информацията се търси, сравнява и проверява с търпение. Гарелов не разчита на импровизацията, а на сериозната подготовка. След време това ще му спечели уважението дори на хората, които не одобряват възгледите и позицията му. Защото той не се заиграва със злободневни теми - предпочита фактите. Предпочита да знае повече, отколкото е необходимо, да прочете още един документ, да зададе още един въпрос, да провери още веднъж.
Когато по покана на Марко Семов постъпва в Българската телевизия, едва ли някой предполага колко дълго ще остане свързан с нея. А когато попада в “Панорама”, той вече носи огромен професионален опит зад гърба си. Защото преди да стане лице на телевизията, Гарелов е репортер. И доказва, че големите телевизионни водещи не се раждат в студиото
Те идват от прашните пътища, от летищата, от хотелските стаи, от срещите с непознати хора и от способността да забелязват детайли, които другите подминават.
Истинската сила на Иван Гарелов се проявява в международната журналистика. В епоха без интернет и социални мрежи международният репортер е прозорец към света. За българския зрител далечните конфликти, войни и политически кризи достигат основно през телевизията. Гарелов работи в Близкия изток, Виетнам, Афганистан, Израел и Ливан. Среща се с политически лидери, снима в напрегнати райони и прави документални филми от места, които повечето българи познават само от вестникарските снимки.
Помним Гарелов с микрофон в ръка да предава от най-горещите точки на планетата.
Кипър, Гърция след хунтата, Близкия изток, заснема документална поредица за Света гора, за гражданската война в Ливан...
Там отива за първи път през 1976 г., без да е командирован. С оператора Иво Нешев заминават за Кипър, откъдето ги прекарват с лодка до Ливан. Покрай военните си командировки Иван Гарелов се сдобива и със "син" - палестинеца Ахмед, когото снима в Ливан през 1979 г. Тогава Ахмед е 13-годишен. След 3 години съдбата отново ги среща в Бейрут по време на обсадата на града. Гарелов го взима със себе си и тайно го прекарва през границата. Довежда го в България, където Ахмед завършва първо гимназия и след това медицина. Връща се в родината си Ливан през 1992 г.
Гарелов е един от първите журналисти, които отиват в Камбоджа след падането на кървавия режим на Пол Пот. Той прави филм, който се ползва в американски университети като помагало за драматургия на документален филм.
Благодарение на Гарелов българските телевизионни зрители имаха възможност да “пътешестват” в Китай, Танзания, Зимбабве, Мозамбик, Израел, Гърция, Ливан, Виетнам, Камбоджа, Афганистан, Кипър... Всички тези пътувания изграждат журналиста, когото цяла България познава.
“Панорама” го превръща в национално разпознаваема фигура, но и му поставя особена отговорност. Гарелов винаги е бил повече от водещ. Той е наблюдател на международната политика, анализатор на обществени процеси, човек с дълбоко познаване на Балканите и Близкия изток. Той пътува в региони, където напрежението е част от ежедневието. Разговаря с хора, които са в центъра на исторически събития.
Вижда отблизо конфликти, революции и политически промени
Идват годините на политическо напрежение в България. Старата система се разпада, новата се изгражда трудно и болезнено. Хората търсят отговори, а понякога просто търсят някого, който да зададе правилния въпрос вместо тях.
Гарелов никога не е влизал в студиото като обвинител. Не е разчитал на агресията. Не е превръщал интервюто в зрелище. Предпочитал е друга тактика - да остави събеседника да говори достатъчно дълго, за да се срещне със собствените си противоречия. А за това се иска не само професионализъм, но и характер. Защото е по-лесно да прекъснеш човека срещу себе си. По-трудно е да го изслушаш внимателно и след това да зададеш един въпрос, който променя целия разговор. Това беше запазената марка на Иван Гарелов.
Мнозина политици са влизали уверени в студиото му и са излизали по-смирени
Не защото са били поставяни на показен разпит, а защото срещу тях е стоял човек, който помни. Помни какво са казали вчера. Помни какво са обещавали преди години. Помни фактите, които другите предпочитат да забравят.
С течение на времето телевизионната среда се променя и журналисти като Гарелов започват да изглеждат като представители на друга епоха. И все пак името му продължава да предизвиква уважение дори сред хора, които не споделят възгледите му.
Когато през 2024 г. България се сбогува с Иван Гарелов, мнозина споменават не само човека, а и времето, което си отива заедно с него.
Мариана ДОБРЕВА
