Този свят обедня с още един прекрасен и истински човек - Иван Евлогиев. Той беше една от най-ярките, многостранни и уважавани личности не само в своя роден град, но и в национален мащаб. Не беше просто общественик, а истински стожер на духовността, културата и градивното начало. Носеше в себе си онази рядка и ценна искра на възрожденец, която свързваше материалното с духовното. Като творец и човек с дълбок усет към изкуството, той вярваше, че културата е огледало на душата на един град.
Иван Костов Евлогиев е роден на 25 юни 1951 г. в Димитровград. Завършва Техническия университет през 1977 г. Още в младите си години е свързан активно със спорта като футболист на представителния отбор на Димитровград (1969-1970).
Професионалният му път преминава през ръководни и предприемачески позиции с ключово значение за икономическото развитие на Димитровград. Бил е зам.-директор и директор на КБУ “Раковски” (1981-1988), директор на завод “Стил” (1988-1990), създател на първата българо-съветска фирма и неин президент (1990), както и президент на “Компакт Холдинг” (1991-2014). Иван Евлогиев е известен и със своята дългогодишна благотворителна и меценатска дейност.
Дарява средства за здравеопазване, култура, спорт и социални каузи, като общата стойност на даренията му надхвърля 3 милиона долара
Сред инициативите му са подпомагане на болни от диабет с доставка на инсулин, подкрепа за МБАЛ - Димитровград, Драматичен театър “Апостол Карамитев”, създаването на “Компакт-Арт” и Фондация “Компакт”, финансиране на културни прояви, обучение на даровити деца и подкрепа за хора в неравностойно положение.
Обективът е запечатал последната му минута.
За него подкрепата на изкуството беше лична мисия - начин да остави света по-красив и по-добър за следващите поколения. Значителен е приносът му и за съхраняването на Биеналето на сценичния плакат в Димитровград и превръщането му в Международно триенале. Като меценат той безрезервно винаги подкрепяше местни и национални таланти, културни прояви и духовни каузи, без да търси признание или суета. Преди години спаси от закриване театър “Възраждане” и превърна актьорите му в свои приятели.
В професионалния си път Евлогиев се доказа като успешен, почтен и далновиден бизнесмен от световно ниво
Със своята предприемчивост той създаваше възможности, но по-важното - изграждаше мостове и доверие. Той е емблематично име в българския бизнес от периода на прехода, като мащабната му икономическа дейност се свързва най-вече с управлението на “Компакт Холдинг”. През 90-те години фирмата развива сериозен бизнес у нас и в чужбина (Русия, Китай и Европа) и чрез нея той реализира значима част от меценатската си и благотворителна дейност.
Особено място в дейността му заема спортът. Той бе дългогодишен собственик и основен спонсор на баскетболния клуб “Компакт” (Димитровград). Благодарение на неговата финансова издръжка, лично увлечение и визия за спорта, в Димитровград се изгражда изключително силен баскетболен състав. Под негово ръководство и под наставничеството на легендарния треньор Петко Маринов, БК “Компакт” постига исторически успех, като спечелва Купата на България през 90-те години - постижение, което остава в златните страници на спортната история на града.
В по-късна възраст Иван Евлогиев се обърна към литературата.
Като писател се утвърди с характерен стил, съчетаващ социална чувствителност, философска ирония и суров реализъм
Спомен от премиерата на “Грешникът Иван”.
Автор е на документалния роман “Грешникът Иван” и на сборниците с разкази “Случки по пътя” и “Демоните на Рая”. Предстои излизането на новия му сборник “Ангелите на Ада”, в който продължава изследването на човешките страсти, слабости и духовни търсения.
Иван Евлогиев почина внезапно от масивен инфаркт на 2 юни 2026 г. Внезапната му кончина по време на литературно събитие разтърси не само неговите близки, но и всички, които го познаваха като бизнесмен, благодетел, писател и общественик. До последния си ден той остана активен в обществения живот като общински съветник, защитавайки каузи, свързани с бъдещето на Димитровград.
Има хора, които оставят незаличима следа не с шума, който вдигат около себе си, а с топлината, светлината и доброто, което даряват на другите. Иван Евлогиев беше точно такъв човек - тиха сила, която променяше нашия свят към по-добро.
Поклон пред светлата му памет!
(Бел. ред.:) Предлагаме ви един от последните разкази на Иван Евлогиев.
Подлезът
(По Весела Георгиева)
Подлезът миришеше на спарен въздух, пържени картофи и умора.
Горе молът празнуваше живота - намаления, усмивки, момичета, които снимаха кафетата си, сякаш документираха собственото си щастие.
Долу лежеше човек. Не просяк. Не пияница. Човек. От онези едри мъже, които навремето сигурно са носили мебели без да пъшкат, целували са жени и са вярвали, че животът е въпрос на характер.
Сега беше проснат до стената с подвити колене като ембрион, отказал да се роди повторно. Някой беше напръскал главата му с жълт спрей. Жълто.
Цветът на евтините усмивки. На завистта. На предупредителните табели. На болестта.
Минаваха хора. Млади. Красиви. Успели. С торби в ръце и празнота в очите. Една жена почти настъпи крака му, после се дръпна с погнуса, сякаш градът беше длъжен да крие пораженията си.
Момче с прическа за двеста лева го снима тайно и се изкиска. Две момичета говореха за Евровизия и за това колко “уникална” била победата на Дара.
Три метра по-надолу лежеше човек, победен от нещо много по-старо от музиката - от живота.
Никой не спря. В този свят хората биха спрели за куче с гипсиран крак. Защото кучето още не ги обвинява. Човекът - да.
Поставих монета в пластмасовата чашка. Той дори не я погледна. Очите му бяха от другаде. От място, където срамът вече е минал отвъд болката и е станал тишина.
Попитах го:
- Добре ли сте?
Глупав въпрос! Как може да е добре човек, когото светът е изхвърлил като фас?!
Той мълчеше. Само дишаше тежко, като развалена машина, която още не знае, че е бракувана. И тогава си помислих нещо страшно. Че успехът и падението често започват от едно и също място - от нуждата някой да те види. Едните пеят на сцена и прожекторите ги превръщат в богове за три минути. Другите лежат в подлез и чакат поне един човек да не ги прескочи. Разликата понякога е само един завой на съдбата. Една жена, която си е тръгнала. Една банка, която е фалирала. Една бутилка повече. Една самота, оставена без надзор...
Сетих се за Рим. За онзи луд музикант пред Форума, сглобил оркестър от боклуци - тръби, тенекии, счупени кутии. Отпадъци, превърнати в музика. Хората се смееха, ръкопляскаха, хвърляха монети. Не защото беше велик музикант. А защото още обичаше света. Това е разликата. Едни превръщат боклука в музика. Други превръщат живота си в бунище. И никой не знае кога точно става подмяната.
Може би човекът в подлеза някога също е имал своята музика. Своя жена. Своята лятна вечер. Своя шанс да стане някой. После светът бавно е започнал да го изключва като лампа в празен коридор. Докато накрая не е останал само жълтият спрей върху главата му - последният автограф на човечеството.
Когато си тръгвах, молът още гърмеше от музика и реклами. Горе продаваха мечти на изплащане. Долу лежеше истината - безплатна, мръсна и никому ненужна.
И за миг си помислих, че адът не е огън. Адът е хората да минават покрай теб, сякаш никога не си съществувал.
