Ако в младостта ми имаше социални мрежи, със сигурност щях да я “следвам”. Купувах си всяко списание, от корицата на което ми се усмихваше, имах огледалце с нейна снимка, гледах я с възхита по телевизията.
Още помня коментарите, че няма как да е толкова хубава, сигурно си е правила операция... Мисля, че тайната на нейната младост и красота беше лъчезарната й усмивка и спокойствието, което прозираше зад всеки неин жест. Минаха години, Гинка Станчева остаря и бях горда, че никога не повярвах, че хубостта й не е естествена. Защото тя сияеше, а аз виждах само невероятните й очи и усмивка, които превръщаха бръчките в подробност от пейзажа.
Голямата актриса е родена на 15 юни 1932 г. в София във време, в което думите “сигурност” и “път” рядко вървят заедно.
Още като съвсем млада тя носи нещо, което не се учи - мекота, светлина, естественост. Може би защото животът й не започва леко. Баща й загива на фронта при Страцин, когато тя е още дете, а майка й остава сама - млада, почти момиче, с две дъщери.
Съдбата решава да компенсира младата, чувствителна девойка, лишена толкова рано от бащина ласка.
Историята започва почти като в стар филм
Велинград. Две почивни станции - едната на банковите чиновници, другата на адвокатите. И едно момче, което изминава по 14 км всеки ден само за да види едно момиче.
Това момче е Пейчо Пейчев - нейният подарък от съдбата, нейната голяма и единствена любов, нейната опора, нейният пристан. Любовта им не остава летен спомен, става решение и посока. Когато Пейчо влиза във ВИТИЗ, Гинка решава, че ще тръгне по същия път - не просто заради него, а защото вече е намерила своето място. Да избереш актьорството в онези години не е просто въпрос на талант. Това е и въпрос на характер. Пътят минава през съмнения, през конкуренция, през онова скрито напрежение, за което не пише в биографиите.
Бъдещата звезда попада в класа на Стефан Сърчаджиев. Гинка и Пейчо се женят още като студенти - тя в трети курс, той на прага на дипломирането.
И после идва първото истинско изпитание. Младата актриса получава престижно, примамливо предложение за Бургаския театър. Но Пейчо е разпределен в Благоевград. И Станчева не се колебае да го последва. Такива решения ще взима през целия си живот - тихо, без декларации. Защото знае и вярва - сцената е важна, но човекът до нея е по-важен
В Благоевград двамата играят Ромео и Жулиета. После идват принцеси, кралици, Есмералда, Мила от “В полите на Витоша”. Всичко изглежда подредено, почти приказно. Но трудното предстои - срещата със столичната сцена. Идвайки в София, Гинка Станчева преживява унижение, което не се забравя
Постъпва в Младежкия театър, където ще играе повече от 30 сезона. Но началото е отчайващо - тя вече има опит, увереност, а й поверяват да води кукла зад параван.
С любовта на живота си
Това е един от онези моменти, които могат да пречупят човек. Но при нея не успява.
Постепенно нещата се обръщат. Гинка Станчева започва да излиза напред - първо в театъра, после в телевизията, а след това и в киното. И става нещо повече от актриса - става лице, което хората носят със себе си
Ликът й е по картички, по сувенири, които се продават навсякъде. Хората я разпознават и спират на улицата - тя вече принадлежи на публиката.
Трябва да признаем, че първоначално популярността на актрисата идва не толкова от театъра, колкото от киното и по-късно - от телевизията. Но тогава, в онези първи години в столицата ключ към сърцата на зрителите и режисьорите е чистата красота на Гинка Станчева. И талантът й, разбира се. 1957 г. ще остане паметна в историята на съвременната българска култура. Филмът “Земя” на режисьора Захари Жандов отваря вратите на световното кино пред 23-годишната актриса.
Но в свят на блясък, където всичко е премерено - от жеста до бижуто - тя няма какво да облече за официалната премиера. И тогава се случва нещо, което никой не е планирал като ефект. По съвет на съпругата на режисьора Гинка облича автентичната народна носия, с която е снимала във филма. И предизвиква истински фурор. На “Кроазет”, сред актриси с вечерни рокли и внимателно изградени образи, се появява едно момиче от друг свят - с вълшебни шевици, с нещо почти първично и чисто. Погледите се обръщат. Фотографите започват да я търсят. Говори се, че я снимат повече от самата Елизабет Тейлър.
Това екзотично цвете не е просто актриса, а представител на друга култура
Френската преса я нарича “българската звезда”. Председателят на журито - световноизвестният Андре Мороа, е запленен от магнетичния й поглед. Критиците използват едни и същи думи - обаятелна, усмивка, чаровница.
Но Гинка Станчева е здраво стъпила на земята. Тя знае какво може, но и колко много има да учи. След години един режисьор ще каже за нея: “Тя не се доказваше. Тя работеше”. А самата Станчева почти с неудобство прошепва “Какви звезди сме ние...”. В Кан делегациите са настанени в хотел “Мартинес”. Сутрин слизат на закуска, където се разминават със същите хора, които вечер аплодират на червения килим. Тя внимателно наблюдава какво правят другите - кой прибор взимат, как се държат - и повтаря. Не от неувереност, а от онова възпитание, което не позволява да се изложиш. И някъде между тези малки жестове и голямото събитие се ражда нещо по-важно от успеха - запомнящо се присъствие. Не актриса, която се опитва да стане част от света, а актриса, която за миг кара света да се обърне към нея
Със Захари Жандов в Кан
И пак - сцената, снимачната площадка - обичайният ритъм. Гинка Станчева не се опитва да бъде някой друг. Остава си същото момиче от онова лято във Велинград.
С киното идва и другото - погледите, слуховете, измислените истории. Особено когато до нея е Апостол Карамитев. Химията между тях е очевидна. На екрана - жива, истинска. Толкова истинска, че хората започват да питат дали не е истинска и извън него. Слуховете за връзка тръгват упорито. Истината е по-проста - и по-трудна за разбиране. Гинка Станчева има само една любов. Но това не прави живота й по-лесен. Съпругът й е ревнив - с онази южна, почти италианска ревност, която не прощава леко вниманието на другите мъже
Понякога реагира остро, дори болезнено. Сваля нейни снимки от витрини, не понася чуждите погледи. Тя не обяснява - държанието, отношението й са най-голямото доказателство за вярност и любов. Двамата с Пейчо остават кармично свързани и след неговата смърт - Гинка споделя в интервюта, че нощем още чува потропването на бастунчето му. Десет години преди да загуби голямата си любов, актрисата понася най-тежкия удар - не от публиката, а от системата.
През 1992 г. Гинка Станчева е пенсионирана заедно с цяла плеяда звездни актьори. За творец, който живее чрез сцената, това не е просто загуба на работа. Това е загуба на смисъл. Тя го казва просто:
Беше ужасно. Имах чувството, че ще се самоубия
Но тя не остава дълго в тишината. Частен театър, нови сцени, пътувания. По-малко блясък, повече усилие. И пак - движение.
През юни 2022 г. Гинка Станчева отпразнува 30 г. като пенсионер, заедно с 90-годишния си юбилей. Цели три десетилетия актрисата чака чиновниците от Министерството на културата да се сетят за нея и да й отпуснат лична пенсия, каквато редица актьори, артисти и интелектуалци получават. Моли се само да не умре в мизерия. “Пенсията ми е дребна, няма да ви споделям колко е, че направо е срамна работа”, казва звездата, отбелязвайки тъжния юбилей на пенсионирането си.
На 4 февруари 2023 г. актрисата, която някога засенчи в Кан Елизабет Тейлър, отлетя в небесния театър. Сигурно пак е до своята единствена любов, а тук остана: в спомените - с усмивка; в киното - с едни очи, които някой някога е нарекъл “незабравими; в живота - с една вярност, която днес звучи почти невероятно.
Започнах като стар филм, ще завърша като приказка.
Имало един червен килим, имало една любов, имало една сцена... И една невероятна жена, която живяла с мярка и обичала без показност. Една голяма актриса, която не изневери нито на сцената, нито на любовта.
Мариана ДОБРЕВА
