Познаваме се толкова отдавна, че няма как да си говорим на “вие”. Хайго е вулкан от емоции. Ако го гледа човек, ще го помисли за италианец - не мога да определя кое е по-изразително - изказът или жестовете. И има да каже толкова много неща, че няма нужда от въпроси. Искаше ми се да поразровим родовите корени, да поразбъркаме нотите, да прелистим албума със спомени. Но Хайго е като пълноводна река - знае посоката, знае руслото и няма спиране. Понася ме в своя свят, наситен с вековна болка, но и непреклонна вяра. С ясни оценки, но и ненаситно любопитство. И му се доверявам, оставям го да води, а аз го следвам с доверие и уважение.
- Хайго, откъде продължаваш да черпиш вдъхновение след толкова години? Как се случва раждането на мелодията?
- Ще го кажа така - то ми се дава непрекъснато. Не мога да го обясня. Колкото и да е странно - вървя по улицата или пътувам с градския транспорт, или съм си вкъщи, и непрекъснато идват мелодии. Остава само да ги записвам. Явно съм избран да бъда проводник на някаква вселенска хармония, която идва отгоре. Не мога да го обясня.
Идва в съня ми, идва, както пътувам - непрекъснато идва музика
И това е от дете. На 4 г. откриха моята музикалност. На 5 ме заведоха при г-жа Епщайн и тя казала на родителите ми, че си струва да се занимавам с музика. Слава Богу, след години директорът на Музикалното училище споделил на баща ми, че има много цигулари, но малко добри виолисти и така преминах на виола. Благодаря на родителите ми, че са избрали именно музиката за мой път на развитие.
- Това не е ли изключение? Чувала съм, че арменците са предимно бижутери, часовникари...
- Аз нямам тези качества. И съм благодарен на съдбата. Ето, виж какво е запазила майка ми.
- Малко акордеонче?! Това е истинско бижу!
- Две копчета, нищо особено (свири). Но когато бях в болницата като малък, преди Новата 1959 година, минавах по стаите и свирех на другите болни деца на това акордеонче. Майка ми го е запазила, пазя го и аз, защото емоцията е голяма.
- Явно в твоя случай музикант къща храни.
- Мисля, че продължението на тази поговорка пасна на мен. Звучи така: “Цигулар къща не храни, докато виолист не стане”. Съдбата беше благосклонна към мен. Свирил съм в елитни български оркестри. Включително на Запад, и то в онези години, когато трудно се излизаше. Изпратиха ме да специализирам в Унгария, във Франция. Оставането ми в София, постъпването в оркестъра на Младежкия театър коренно промени живота ми. Свиренето и писането на музика вървяха ръка за ръка, което беше доста трудно. И постепенно писането на музика надделя над свиренето.
А това, че работех сред големи актьори, беше велик свят
Много съм им благодарен, защото от тях разбрах най-важното - че сцената е радост. Виждах как те се настройват за срещата с публиката като за празник.
- Защо предците ти, бягайки от кланетата, са спрели тук, а не са продължили към Европата?
- Мисля си, че са се надявали един ден, ако нещата се променят към добро, да могат много бързо да се върнат по родните си земи. Така го мисля, макар че никога не съм питал нито баща ми, нито дядо ми, нито бабите ми.
1979 г. При гостуването на Уилям Сароян
- Това ли са “Яворовите” арменци, за които говориш?
- Да, много преди геноцида от 1915 г. е имало големи кланета, в които са загинали над 300 000 арменци. Това се е случило през 1894-95 г. Тогава са дошли първите спасили се от кланетата арменци, за които Яворов пише своята безсмъртна балада. Казвам, че моите предци са “Яворови” арменци, защото са дошли в България доста преди 1915 г. А през 1922 г. правителството на Стамболийски и цар Борис Трети отварят границите за масово приемане на арменските бежанци. Баща ми и майка ми пазеха тази памет. Пазя я и аз, защото това е част от нашата история. Моята мисия е да запозная сина ми с моите братовчеди и децата им, защото те трябва да опазят тази памет.
- А ходил ли си в Турция, по местата, откъдето са тръгнали дедите ти?
- Аз се чувствам и българин, и арменец. Бил съм български войник, защитавам българската кауза, разплаквам се на българския химн. Ако ме питаш като българин дали бих отишъл в Турция, не знам... едва ли. Но ако ме питаш като арменец, в едно изречение ще го кажа така: Бих отишъл в Турция единствено и само като освободител! Нямам друга мисия. Аз съм от тези, които имат памет, знам какво се е случило.
За мен величието на един народ не се измерва с територия и брой население, а с достойнството, с което приема историческата си съдба. И в този смисъл за мен българският и арменският народ са велики, защото са издържали на всички изпитания. И съм убеден, че историята е крещящо несправедлива към арменския народ.
Казвам ти, душата ми крещи!
- Душата ти крещи, но твоите песни галят, приласкават, вдъхват вяра в доброто.
- Такава музика ми се дава. Освен това аз съм изключително педантично отговорен за стиховете, върху които пиша музика. Ако едно стихотворение е ритмично, мелодично, на второто прочитане музиката идва. Бих приел някакъв житейски компромис, нормално е. Но съм убеден, че в изкуството не може да има компромиси. И че ако едно нещо не е качествено, не трябва да го пускаш. Не може по този начин! В това отношение аз съм маниакално прецизен. За съжаление, в момента няма критерии.
- Разкажи за някоя интересна среща, която никога няма да забравиш.
- Имам няколко незабравими срещи с велики арменци. Когато бях втори курс в Музикалното училище, една изключителна оперна певица - Надя Афеян, ме хвана за ръка, заведе ме в зала “България” и ме представи на големия арменски композитор Арам Хачатурян. За съжаление, нямахме фотоапарат, за да се снимаме, но имам автограф от него. Незабравима е и срещата ми с Шарл Азнавур. Случката е и мила, и смешна. След концерта реших да отидем да го поздравим.
С Шарл Азнавур
Изправихме се пред три кордона охрана - полиция, охраната на залата и охрана на организаторите на концерта. Твърдо отхвърлиха любезната ми молба да стигна до Азнавур. И по едно време единият охранител вика: “Абе, този ми е познат. Детето ми май пее негови песни в учебника по музика. Познавам го”. А другият се обърна: “А! Ами че той е левскар, наш човек! Пускай го!”. Не е за вярване, но ни пуснаха.
Така стигнах до Азнавур - благодарение на детските песни и на “Левски”
Имам още една незабравима среща - с един изключителен писател. Румънски арменец, чиято родова съдба е много подобна на съдбата на всеки български арменец. Казва се Варужан Восконян и е автор на невероятната “Прошепната книга”, която препрочитам за кой ли път. Чета и плача. Толкова сходна съдба, но тук няма кой да я опише. И още една незабравима среща имам - през 1979 г. с Уилям Сароян. Беше много трогателно. Докоснах се до един много топъл и сърдечен човек.
- Музиката отваря много врати, нали?
- Една песен може да сближи хиляди хора да пеят заедно. Има такива блестящи български песни като “Моя страна, моя България” например. Това е неофициалният ни химн. В момента, в който тръгне, всички стават и запяват като един. Така се чувствам, когато зазвучи “Светът е хубав, светът е чудесен”. И деца, и възрастни я припознават, сякаш е част от тях.
- Какво те прави разпознаваем и обичан?
- Вероятно това, което ме отличава от другите, е начинът, по който възприемам света. Аз като вървя по улицата, си тананикам, закачам се. И хората си мислят, че нямам проблеми. Да, аз така възприемам света. За мен денят започва с усмивка. Не че нямам проблеми, но възприемам света добронамерено. Не очаквам лошо от някой.
- На финала - какво ще пожелаеш на нашите читатели?
- Навремето в театъра имахме събрание. Много народ - артисти, оркестър. Великият Николай Бинев водеше събранието и каза: “Скъпи колеги, всички знаете българската поговорка “Който пее...”. И ние в хор продължихме: ”... зло не мисли”. А Бинев казва: “Браво. Знаете ли нейното продължение? А който мисли, не му е до песен”. Искам да кажа на прекрасните читатели на “Над 55” да си изтананикат една песен. Може да не са музикални, но една песен спасява душата. Нека да си тананикат, кой колкото може, и ще им олекне на душата. Това е спасението. Защото песента е връзката с вселенската хармония.
Мариана ПИЩАЛОВА
