Снежана Борисова е родена през 1955 г. в Горни Лозен. От малка е гласовита. Завършва Икономическия техникум и кандидатства в Естрадния отдел на Консерваторията, но не я приемат. Известно време живее в Пловдив, където работи като икономист в комбината за мотокари „Рекорд“ и пее в хора при Ансамбъла на Окръжния кооперативен съюз. Кандидатства в ансамбъл „Тракия“.
Завръща се в София и е приета в Ансамбъл „Филип Кутев“. От 1983 г. записва в София традиционни лозенски песни, първоначално едногласно, а след това и многогласно в дует с Кунка Желязкова и други певици от ансамбъла. Едни от най-популярните и емблематични са песните й „Чичовите конье“, „Ой, шопе, шопе“, „Секой фали Миля Загорянка“, „Сокол ми литна“.
В началото на 1995-а започва сътрудничество със знаменития Горан Брегович, с чийто ансамбъл обикаля света
Изпълнява вокални партии в няколко кинопродукции на италианския композитор Карло Силиото, който работи за Холивуд. Заедно с Цветан Чобанов и Ясмин Исинов създават групата „Трансформейшън“. През 2003-та издават албум, който съчетава фолклорна и електронна музика. Това води до съвместна работа с шоуто на Нешка Робева. Певицата е и преподавател по народно пеене в любителски състави в различни селища.
- Госпожо Борисова, по каква линия идва певческата ви дарба?
- По майчина и бащина. Баба ми и двете ми лели по бащина линия пееха, братовчедка на татко бе народната певица Стамболка Гусева, солистка на Шопския ансамбъл. Майка ми, Мария, е от ботевградското село Врачеш. Дядо ми по майчина линия беше военен музикант, свиреше на кларинет, флейта и пиколо. Вуйчо ми, също военен музикант, свиреше на кларинет и саксофон. Мама е била една година слушател в консерваторията. Беше близка с бабата и дядото на Александрина Пендачанска. Става дума за леля Вера и съпруга й, диригента Саша Попов. Те са й помагали финансово, за да учи в класа на Георги Златев - Черкин, защото родителите й не са имали възможност, отглеждали са 6 деца. Леля Вера и Саша Попов се развеждат, дядо няма средства, мама не успява да завърши консерваторията. По-късно леля Вера я води в Ансамбъл „Филип Кутев“, но не я приемат, защото мама имаше естествено поставен глас за оперна певица. От нея съм научила „Жалба по младост“.
- Били сте гласовита - защо не ви приеха в Естрадния отдел на консерваторията?
- Не ме скъсаха на изпита по пеене, а на политическия! Тогава имаше и такъв! Естрадата ни беше хубава, модерно беше да учиш там. Радвам се, че не ме приеха. Защото моята сила е във фолклора.
Израснах в 150-годишна къща в Горни Лозен, пълна с история
Там е идвал Левски. Знае се, че Апостола е пребивавал няколко пъти в Горни Лозен. Прапрадядо ми, Николчо Ценков, е бил в революционния комитет заедно с брат си Керто и още четирима лозенци. Председател на комитета е бил поп Къшо. Първата ми сцена беше огнището в старата къща. Лятно време слагаха една черга, под нея хартии, качвах се там или на столче и запявах. За жалост, татко разруши къщата.
- Какво ви даде Ансамбъл „Филип Кутев“?
- Ансамбълът е моята голяма школа. Там се научих на професионализъм. Имахме много изяви в страната и чужбина. Запознах се с първите утвърдени певици - основателки. Имаха репертоар и стил, а запеят ли, звучат като една. Верка Сидерова се пенсионира, мене ме приеха на нейното място. Тя дойде да види кой я е заместил и ми каза: „Пожелавам ти да станеш голяма певица“. Не се смятам за голяма, но мисля, че си изпълних задълженията.
Няма големи и малки певци, има такива, които работят и се раздават
И други, които чакат наготово. Тогава в ансамбъла работехме сериозно. Четири часа пеехме, от 9 до 13 часа.
- Бяха ли интересни турнетата по света?
- Навсякъде беше интересно, защото виждахме онова, което го няма в България. Разглеждаш сградите, улиците, хората. Наблюдаваш взаимоотношенията по заведения. Храната е различна. Това обогатява. Видях Китай, Япония, Северна Корея, Бразилия.
И в Сахара съм била, и на Божи гроб
Понякога нямахме време да се разходим из града. Пътуваме, настаняваме се в хотела, на сутринта – репетиция, после – концерт. Пееш, после отиваш да спиш, че си капнал. И пак тръгваме! Но си намирахме промеждутъци, за да видим най-интересното в съответното място.
- Млада сте се омъжили, как ви тръгна в брака?
- В ансамбъла постъпих омъжена, имах вече и деца. Съпругът ми беше офицер. Шест години живяхме в Пловдив. Със синовете ми Любомир и Борислав и съпруга ми се върнахме в София. Светла му памет, с него се разделихме, защото имахме проблеми.
- Синовете ви музикални ли са?
- Свиреха в ансамбъл „Изворче“. Големият ми син е ученик на кавалджията Никола Ганчев, малкият – на гайдаря Костадин Варимезов. Една година учи гайда в Котел, после се прибра и пак се върна в „Изворче“. Свириха, докато ги вземат в казармата. И досега носят българското в душите си и като се съберем, ни веселят с инструментите.
На празници пеем заедно тримата
Завършиха Висшето военно-транспортно училище. Единият е специалист по далекосъобщителна техника, другият – машинист.
- Със снахите разбирате ли се?
- Даниела, съпругата на големия ми син, ми е повече от дъщеря. Пожелавам такава снаха на всяка свекърва. От Лозен е, прекрасно същество, внимателна и уважителна. Малкият ми син не се разбра с жена си, разделиха се, но детето им го дадоха на него. Ние си го отгледахме. Имам трима внуци – две момчета и едно момиче. Христо, Мария и Симеон са голямата ми гордост.
- Има ли мъжко рамо до вас, на което да се облегнете?
- Има. И да се облегна, и да поплача на него. 15 години с колегата Любомир Владимиров, който е тамбурист, делим един покрив. Той е ученик на Румен Сираков и син на известната странджанска певица Димка Владимирова, една от основателките на народния хор при Българското радио и „Мистерията на българските гласове“.
По характер Любомир е чепат, шоп отвсякъде, винаги отстоява мнението си
Но по душа е добър и жалостив човек. Харесва ми прямотата му. Дори да не ти е приятно нещо, ще го каже, няма да действа задкулисно. Двамата сме много различни, а се разбираме, но и много спорим. Той държи на автентичния фолклор. Аз мисля другояче. Да, старото е хубаво, ама за да привлечем младите, трябва да посегнем към по-модерни форми.
- Вие сте певицата, която Горан Брегович избра за „Ъндърграунд“. Как се случи това?
- През 1995 г. ми се обади тонрежисьорът Момчил Момчилов от „Балкантон“. Каза: „Снеже, трябва да се запише нещо за един сръбски филм, събери 10-12 певици“. Поканих 12 певици от ансамбъла – по четири от първи, втори и трети глас. В студиото заварихме Брегович и приятеля му Драган Кики Зуровац, понастоящем мениджър на състава „Пушенето забранено“. Нищо не знаех за Горан. Една приятелка от телевизията ми беше подарила негова касетка. Да видя какви експерименти прави. Та, отидохме на записи в „Балкантон“. Темата вече беше записвана от гъркини и сръбкини, но Брегович не ги харесал. Кустурица го пратил в София при българките. Пях тогава едни шопски сола, а Людмила Радкова - тракийски. Нашият запис му хареса. В края на май същата година Момчил ми се обади и каза, че филмът е взел „Златна палма“ в Кан. Само че не знаехме как се казва този филм. Тогава разбрахме, че е „Ъндърграунд“ и че Горан иска да идем в Белград да подготвим концерт. Людмила бе родила дъщеря си, затова взехме сестра й Даниела Радкова и Лидия Дакова. Мъкнехме куфари с ядене, че беше в периода на ембаргото. Като ни видя, Горан остана учуден: „Цуре, па ща е ово, да не сте побегли из кучу? Па овде све има“. Прав беше. Качихме куфарите с багажа в асансьора, ние по стълбите, защото нямаше място.
Репетирахме с хора и симфоничния оркестър на Белградското радио и телевизия.
Първият концерт беше в Солун пред 14 000 публика в Античния театър
Следваха концерти в Янина и Флорина и два концерта на Акропола в Атина. После гостувахме в Стокхолм. През следващите 4 години следваха много концерти по света - на джаз фестивала в Монтрьо, в кралската фестивална зала в Лондон, на фестивала в Сан Ремо. В зала „Олимпия“ в Париж имахме 2 концерта. Участвахме в шоуто на Адриано Челентано по Раи Уно.
- Как се държеше звездата Горан Брегович?
- Беше много естествен, непосредствен в общуването. Докато репетирахме в Белград, казваше: „Снежанка, примакни се до микрофон. Ако йощ йедан пут те видим да бежиш от микрофона, че те разчерупчим“. За да се разбираме с него и колегите, научих сръбски. Освен многото концерти, по това време имах тежък и труден развод. Разболях се и се наложи да напусна турнето по средата. Горан предложи да ме прати в Белград да ми направят скенер. Но аз не приех, прибрах се у дома. До ден днешен поддържам връзка с колегите от Сърбия, като си пишем във вайбър.
- С Мариус Куркински имате общ спектакъл – „Евангелие по Матея“.
- Спектакълът е негов. Участвах с две колежки, за да покажем, че шопските песни се пеят в двуглас. В този експеримент качихме народната песен на театралната сцена. Мариус е много емоционален. Много ни уважаваше. Идваше в гримьорната преди представлението, носеше ни сандвичи, питаше ни как сме.
С голямо удоволствие работих и с Нешка Робева
10 години бях вокал и консултант на шоуто, една година водих народно пеене, защото танцьорите и пееха. Нешка е прекрасен професионалист и много разбран човек.
- Преподавателският ви стаж е дълъг, продължавате да ръководите детски и женски групи за автентичен фолклор. Как успявате?
- Това ме поддържа. Имаше период, в който работех със 7 групи. Заради майка ми ръководех детска група в родното й село Врачеш. После децата се отказаха. Поискаха методическа помощ в съседното Литаково, отидох и там. Селото е близо, минавах през нивите с колата. В тоя край записах много песни на терен.
Голямо удоволствие са срещите с възрастните хора, които помнят песни от бабите си
Те са чистият извор. Работих и в Златица, Своге, Владо Тричков, село Свидня. Навсякъде издирвах местни песни, които научавахме със съставите, като спазвахме стиловите особености и диалектната форма. Имам записани 8 диска досега. Във Вакарел, за съжаление, останаха само две жени певици, но и с тях работя. В Бусманци ще честват 100 години на читалището, подготвяме диск с бусмански песни във връзка с юбилея. Там преди 40 години съм записвала на терен песни. Моят ученик Ивайло Маджаров живя година в Бусманци, записа там песни и ми ги даде, за да ги включим и тях в диска.
Бабите от Бусманци пеят във филма „Лачените обувки на незнайния войн“
Една от моите най-известни песни е бусманската „Сокол ми литна“. Щом се пеят песните ми, значи съм си свършила добре работата. Пълни ми душата и работата с най-малките. На събора в Копривщица всичките ми състави взеха златни медали, 8 на брой. Преподавателският ми стаж надхвърля 2 десетилетия.
Ели КИРЧЕВА
