Стефан Качаков издаде първата си стихосбирка - “Платна от думи”, преди 25 години. Тогава дори най-близките му се изненадаха. Поет?! Не му ли стига четката? На премиерата - както винаги: малко цветя, похвални думи, чаша вино и пожелание скоро да напише следващата.
Качаков обаче потъна в мълчание, вглъбен над поредното платно, и в мисията си да учи децата що е то изобразително изкуство? Но че перото му проскърцвало от време на време в тъмна доба, не подозирали дори близките му. В крайна сметка думите, дълго премислени и старателно подредени, четвърт век по-късно отново изскочиха от старите тетрадки и се превърнаха в книжка.
“Нюанси” - така нарече втората си стихосбирка Качаков, за да напомня, че поетът е и художник, и учител
Съдбовни дарове, които с еднаква любов носи в сърцето си.
- Господин Качаков, помните ли първите си рисунки?
- Като деца питаха ли ни какъв искаш да станеш, като пораснеш - едни казваха футболист, други пожарникар, а аз винаги съм повтарял - художник. Не знам защо. Бях петгодишен, когато ми попадна една книга за Спартак. Имаше много хубави илюстрации, гравюри. Върховни. Толкова се впечатлих, че хванах моливчето, за да ги рисувам. Баща ми, военен, ме окуражи, започна да ми купува блокчета.
Веднъж на улицата видях табела “Културен отдих и украса” и един човек рисуваше. Загледах го, залепен за стъклото. Той ме повика и ми подари кръгло акварелче. Излязох от ателието щастлив, а баща ми в това време, разтревожен, ме търсел из целия квартал.
- Тогава, пък и сега, професията художник не е от тези, за които се твърди, че са стабилни. С нея трудно се вади хлябът.
- Това ме влечеше. Често родителите са ме молили: Излез навън! Иди при децата да си играеш. Отказвах. Предстоеше конкурс. Закъснявах с работата и за да спазя срока, в последния момент небрежно дръпнах три линии. Не беше това, което исках, но нямах друго решение.
Заключението на комисията бе, че нещата са добри, но по тях е пипал възрастен човек
В крайна сметка ме декласираха.
- Вие сте педагог и знаете колко важен е учителят в ранните години на създаването на един творец. Кои бяха вашите ментори?
- Светла му памет на Стефан Бъчваров. Той е изучил почти всички ямболски художници, включително и професор Иван Газдов. След него ме пое Павел Бакалов, после господин Топчиев. Но ме влечеше и математиката, и астрономията. Постъпих в математическа гимназия. Изкарах година и си казах: Не ме интересува. Напуснах и се отправих към едно от двете художествени училища в България, това в Казанлък.
- Тежък ли беше приемният изпит?
- Трябваше да рисуваме натюрморт. Осемстотин и шестдесет кандидати за 72 места. Класирах се трети. Наперих се, но като видях какво правят учениците от по-горните курсове, направо се уплаших. Таланти! Я се вземай в ръце, казах си, имаш много да догонваш.
Преподавателят ни Иван Радев ни искаше по 150 скици на седмица. Аз му давах по 250. Всеки ден ходех на автогарата и по няколко часа рисувах.
- И въпреки това не ви приемат в Художествената академия. Какво се случи?
- Преживях го много тежко. Чувствах се обиден. Подценен. На първите два изпита получих 4,5 и 5,5. Много високи оценки. Това предполагаше, че непременно ще вляза. На третия изпит - композиция, където бях най-подготвен, ме скъсаха. Не е логично. Обяснявам си го с това, че е трябвало да се даде път на други кандидати. Но същото се случи и с други талантливи момчета. Отличникът на Художествената гимназия в София например бе скъсан още на втория изпит. И това не е логично.
- Но така или иначе животът продължава и след успех, и след провал. Накъде тръгна вашият?
- Постъпих във Факултета по изобразително изкуство във Велико Търново. Бях първи в класирането след приемния изпит. Но не бях удовлетворен. Исках Академията.
След година пак кандидатствах в София, но пак ме отрязаха
В крайна сметка тръгнах си от Старата ни столица с диплома за висше образование, специалност графика. Първото ми работно място бе в родния ми Ямбол, в гордостта на града - Химическият комбинат “Ямболен”. През деня рисувах лозунги и пропагандни плакати, а вечер картини. Първата си самостоятелна изложба направих през 2000 г. От тогава имам двадесет и девет.
- Имате тридесет учителски години. Какво ви донесоха те?
- Много нерви. От година на година децата стават все по-капризни. Наблюдавах странни неща. В един и същи клас половината ученици са супер, другата половина - хаймани.
- Имате ли възпитаници, с които се гордеете?
- Наталия Ковачева беше много добра по рисуване, пълна отличничка, пее, танцува, говори английски, свири на пиано. Настоявах да стане художник, но тя предпочете музиката. Сега учи в Консерваторията.
Много от учениците си виждам и днес. Спират ме, говорим си. Хванали са си хляба в ръцете, станали са достойни хора.
- Имате 29 самостоятелни и много участия в смесени изложби. 30 години сте били учител и сте написали две стихосбирки. Да добавим, че почти сам сте ремонтирали рухналата си бащина къща. Кога намерихте време за всичко това?
- То затова са ми такива очите. Имам две операции.
Като не можеш да спиш, по-добре е да работиш
Години наред ставам в четири часа сутринта, понякога по-рано, но рядко по-късно. Веднага хващам четката и после бързам за училище. Колко картини съм нарисувал, не знам. Не съм ги броил.
- Къде са те сега?
- Най-далече са в Щатите. Актрисата Искра Радева и мъжът й си поръчаха два портрета. На всеки поотделно. За тях знам, че са в дома им в София. Останалите са пръснати по цял свят. Хората идват тук, купуват, но къде ги отнасят, не знам.
- Вече три години сте пенсионер, промени ли се режимът ви?
- Нищо не се промени. Все бързам нещо да довърша и да го занеса за рамкиране. Няма спиране.
- Художниците са самотни и мълчаливи хора, втренчени в платното. Не знам между тях да има поет.
- Иван Давидков. Има и други.
- Кога написахте първите си стихове?
- Във възрастта на любовта, 6-7-и клас.
- Любовни ли бяха?
- Не. Гледах луната и размишлявах. Пишех ги в една тетрадка, която изчезна. Някои възстанових по памет. Един приятел ми даде идеята да създам стихотворение по мои картини. Да ги разкажа с думи. Стори ми се интересно. Опитах. Вече имам десетина. Те са за следващата стихосбирка.
Нощният влак е пълен с изненади
Веднъж пътувах с нощния влак. Пътниците - непознати, заприказвахме се. Навремето това се случваше, сега всеки гледа телефона си и мълчи. Жената се оказа българка, живеела на остров Мавриций. И както така си говорехме, тя започна да рецитира едно стихотворение. Не можех да повярвам. То бе написано от мен. Казах: стоп, продължих и го довърших. Този път тя ме гледаше ококорена и не можеше да повярва. Ама вие откъде знаете тези стихове - ме попита. Аз съм авторът - отвърнах.
После изяснихме историята, която толкова изненада и двама ни. Дамата била от Сливен, където година бях учител. Стихотворението, написано тогава, попаднало в нейна приятелка, която го преписала и й го дала. То пък й харесало и го научила. Наградата на поета!
На раздяла й написах малко лирично и леко еротично посвещение в стихове. То бе вдъхновено от шарките на вносните й чорапи. Докато го четеше, тя видимо се смути. Мъжът ми е много ревнив - каза. Трябва да помисля къде да го скрия. Влакът пристигна в София. Всеки си тръгна по пътя, но тогава ми щукна: Абе, аз защо не издам едно книжле. Така и стана.
Исак ГОЗЕС
