Провокативен и безкомпромисен в позициите си, с невероятно чувство за хумор, нестихващ ентусиазъм и блестящ подход към публиката - Иван Динев-Устата е от онези публични фигури, които рядко оставят някого безразличен. Рапър, текстописец, стендъп комик и обществено ангажиран човек, той често предизвиква бурни реакции с думите и песните си, в които смесва музика, сатира и остра гражданска позиция. Говорим си с него за семейството му, за действителността, в която живеем, и хвърляйки поглед назад в миналото, се опитваме да начертаем моста към бъдещето.
- От кал да е, Иван да е! Тази седмица над 300 000 души у нас празнуват имен ден на Ивановден. Твоето име откъде идва, на кого си кръстен?
- Първо, честита Нова година на читателите и поздравления за всички именици, които тази седмица празнуват! Между другото, винаги съм мислел, че сме 400 000, но и 300 000 звучи много добре. Моето име идва от дядо ми Иван по майчина линия. Единият ми дядо е бил Иван, а другият - Георги. Изборът е бил между Иван и Георги. Ако съм бил момиче, трябвало да бъда кръстен на единия дядо, а ако съм бил момче, на другия. И затова съм Иван, винаги съм носил това име с гордост.
Дядо ми Иван беше много добър човек и искрено се надявам, че освен името, съм наследил и добротата му
- Той откъде е, откъде е родът ти?
- С баба ми живееха в Стара Загора, а селото ми е Трояново. На практика и двата ми рода са от това село. Много интересна е срещата между майка ми и баща ми, как се преплитат съдбите им.
- Би ли ни разказал?
- Майка ми е от село Горно Ботево. Леля й, сестрата на баща й, дълги години няма деца. И родителите на майка ми я дават на леля й да я изгледат с мъжа й като настойници. Това се случва, когато майка ми е на 13-14 години. Съпругът на лелята, това е дядо ми Иван, който е от Трояново, се познава с другия ми дядо Георги. И майка ми и баща ми като деца са се виждали, а после се виждат и като по-големи и се харесали. Аз и сестра ми на практика сме кръстени на лелята и свакото на майка ми.
Едно време аз бях много щастлив, защото имах пет баби и пет дядовци - биологичните родители на майка ми и баща ми, лелята и свакото на баща ми ми бяха толкова близки, като баба и дядо, съответно осиновителите на майка ми, и имах и прабаба и прадядо. И с пет баби и пет дядовци, като събрахме парите със сестра ми от рождените си дни, си купихме телевизор “Юность”. Читателите знаят за онези времена какво значи и колко струва да си купиш такъв телевизор, не ставаше само с една заплата.
- Ивановден е празник с много обичаи. Имате ли семейни традиции, които спазвате? Как отбелязваш този ден?
- Нямаме семейни традиции, но имаме много Ивановци. Аз съм кръстен на дядо ми Иван, но баба ми по майчина линия и тя е Иванка, снахата на майка ми е също Иванка, братовчедка ми е Ваня и само Ивановци и Иванки край нас. Празникът винаги е бил голям. На този ден аз си взимам почивен ден - не правя нищо, за да мога да отговарям на обаждания. Защото рождения ми ден много го забравят, а на 7 януари се радвам, че много хора знаят, че не се казвам Устата, а Иван
- А от Иван как се “роди” Устата?
- Още в родилния дом като ме занесли на майка ми, съм бил много нащипан - по бузките, много ми се радвали, защото съм имал по-голяма долна устна, като ягодка. И наистина долната ми устна е много интересна, ако не са обърнали внимание хората, но не заради това съм Устата. Истинската причина е, че когато почнах да пиша песни като ученик и исках да бъда млад рапър, текстовете ми бяха социални. Беше някъде 1991-93 г., тогава времето имаше много общо с това, което се случва в момента. И трябваше да си измисля псевдоним. В една от любимите ми книги, но не единствената, която съм чел - “Винету”, държа да го подчертая, любимият ми герой беше Поразяващата ръка. И аз реших, че като пиша такива силни текстове - от днешна гледна точка са смешни, но тогава за едно дете са били силни, ще се кръстя Поразяващата Уста и ще поразявам с римите си.
- Казваш, че светът, в който живеем, трябва “да е изпълнен със смях, а не със страх”! От какво се страхуват според теб българите в момента и от какво ти се страхуваш?
- Най-много се страхувам, като говорим за общ страх, за човечеството. Да не се разгърне войната - най-много искам войната да спре! От години навсякъде го повтарям, че всяка война завършва с химикал, а не с оръжие.
За България се страхувам, че ние ставаме все повече зависими и все повече мачкани от Евросъюза. Смея да твърдя, че ние сме мачкани от Евросъюза. Какви привилегии ползваме? Можем да пътуваме свободно? Едно време сме пътували свободно в социалистическите държави, сега пътуваме свободно в европейските. В Америка пътуваме ли свободно!? Не, имаме визи. В Русия пътуваме ли свободно!? Не, там са забранени екскурзиите. И най ме ядосва, че Европейският съюз не ни дава пазар. Това, което най-много ме е страх, е хората да не обеднеят толкова, че да виждам по улиците това, което може би преди три месеца видях. Беше най-лошата гледка: край една кофа за боклук в София имаше три поколения, които ровеха в нея
Младо момче, възрастен човек и една много възрастна жена... Тогава се почувствах толкова гадно. На тези обещания, че ще влизаме в клуба на богатите, аз не им вярвам и ще бъда страшно щастлив да не бъда прав! Ще бъда може би най-щастливият човек в България, ако съм сбъркал и народът почне да живее по-добре. И ще изляза и ще го призная публично. Моля се да не съм прав. В личен план се страхувам за близките ми като всеки нормален човек - да са живи и здрави, аз да съм жив и здрав и дълго време да сме заедно.
- Често се казва, че хуморът е “предпазен клапан” на обществото. Каква е всъщност твоята цел: да разсмиваш, да провокираш, да събуждаш критично мислене, да критикуваш или да изразяваш собствена позиция?
- Всички тези неща плюс това да се замислят хората над това, което казвам. Това е моята цел. На първо място, искам да изведа хората от ежедневието им и да ги карам да се смеят, да се забавляват. Съответно аз трябва да го направя през моята призма, да бъда честен - да казвам това, което мисля, а не да си измислям или да вземам вицове и да ги преработвам. Това не го правя и никога не бих го правил. Един стендъп комедиант трябва преди всичко да бъде честен с публиката си, да може тя да му вярва и така да бъде и забавен. Обаче в същото време се стремя шегите ми да не бъдат плоски, да имат дълбочина и да накарат хората да се замислят. В най-новото ми шоу имам доста по-социални шеги, като правя паралел между минало и настояще. Например казвам, че най-търсената професия ще бъде сюнетчия, защото най-популярното име за новородени в Англия сега е Мохамед. И какво нещо е: едно време Шекспир през XVI век - сонети, а сега XXI век - сюнети. Хората се смеят, но в тази шега има дълбочина, има истина.
Не че е лошо хората да се казват Мохамед, в никакъв случай, просто Европа губи своя традиционен облик
Шегувам се и с предаванията по телевизията. Например с БТВ, че от платформа за информация е станала платена форма за информация. Все пак има информационни предавания, защото иначе откъде аз ще разбера актуалната цена на проститутките в София например?! В тези предавания не се дава добър пример, ами се канят някакви хора за сеир и обикновено се проповядва комерсиализъм и материализъм. Това излъчват от екрана, защото иначе щяло да бъде скучно и никой нямало да го гледа.
Според мен телевизиите направиха така, че телевизионният екран да стане цирк, но не искам да го казвам така, защото циркът е изкуство и ще го обидя. А телевизията определено вече не е изкуство, там облъчват хората с неща, които водят до деградация. Никакъв морал не проповядват, затова се шегувам и ще продължавам да се шегувам с тях.
- Беше на турне в Русия и в Америка в рамките на няколко месеца. Какво си “донесе” и ти донесоха тези турнета и може ли да направиш съпоставка между двете на ниво възприятие от публиката на теми като “На Европа дъската й хлопа”, “Свободата на словото”, “Шарени джендъри”.
- Абсолютно по един и същи начин ги възприемаха, като “На Европа дъската й хлопа” още не беше готова за Америка.
Аз отивам да пея пред българи, не отивам да пея пред Тръмп и пред Путин
Нашите сънародници зад граница са много трезвомислещи, поне тези, които аз съм срещал. На тях също не им е приятно да влиза делегация от ЛГБТ общността в детската градина и да обърква децата. Не им е приятно да слушат само едната гледна точка, да бъдат лъгани по телевизията, защото не се дава някаква обективност, а това ни се налага.
Да направя това турне за мен беше много голям успех - от цяла Русия дойдоха наши сънародници в Москва и от цяла Америка в Чикаго, за да ме гледат. Страхотно беше!
- Повечето от нашите читатели гледат емоционално и традиционно на Русия. Какво от това наследство виждаш ти като ценност и какво - като тежест?
- Аз съм отраснал във време, в което комунизмът вече отслабваше, но все пак имаше много строги правила, които бяха в полза на обществото. Ще дам един пример: беше някъде 1987-88 г. Минавахме с майка ми вечерта край училището на село, аз съм учил в Трояново до трети клас. В училището имаше по три паралелки от клас. И го гледам вечерта - цялото осветено, хубаво. На сутринта отивам на училище и 5-6 прозореца са изпочупени с камъни. Към обяд ни събраха всички ученици, вече бяха намерили виновника - публично го порицаха, след което го изключиха. Тогава имаше наказание дори на най-ниско ниво. Не можеш да правиш каквото си искаш в училище - ти си там, за да те научат да не правиш каквото си искаш, да те научат на знания, поведение и т.н. Самите морални ценности, които бяха тогава, и сега, които виждам, като ходих вече два пъти в Русия - например в метрото не може да не се отстъпи място на жена или на възрастен човек, са еднакви. При комунизма, който стъпеше накриво, си получаваше наказанието. Сега има страшна безнаказаност, която вреди на цялото общество.
Това донася усещане, че живеем в несигурност, а хората искат сигурност
И тук уж постоянно се борят за реформи в съдебната система, но виждаме, че като стане нещо лошо и например убиец го осъдят на 20 години, той излиза след 5. Затова тази носталгия към онази сигурност и справедливост е на първо място според мен. Защото Русия се свързва със социализма винаги и от всички. След 1989 г. у нас няма построено нито едно държавно училище. Казват колко бедно сме живели тогава, но аз не знам някой да е умрял от глад или на улицата. Може да не знам, защото съм бил малък, но може и да не знам, защото е нямало. Ясно е, че като малка държава сме били и ще бъдем винаги зависими от по-големите сили. Ясно е това, колкото и да говорим за независимост - и едно време е било така, и така ще бъде. Проблемът е, че сега сме зависими от Европейския съюз, който пък е зависим от Америка. Те просто не ни дават пазар, не ни дават възможност да се развиваме като държава. Това отблъсква хората.
За мен идеите на комунизма са прекрасни на теория, но на практика няма как да се случат
На практика се сблъскваме с човешката алчност. Точно тези т.нар. комунисти, които са били по върховете през 80-те години, в първите дни на демокрацията заграбиха кой каквото може, станаха олигарси на базата на влиянието си от едно време. Това е тежестта на комунизма или социализма, че тези алчни хора станаха най-големите демократи. Като погледнеш, в България без хормонална терапия част от комунистите си смениха пола на демократи. И точно тази смяна тежи.
Наскоро бях в държавен дом за възрастни хора с увреждания и направих дарение. Домът е строен през 70-те, най-късно 80-те години. Като влезеш и видиш какво е, всичко е спряло оттогава. Днес е както и през 78-а, да речем. Има хора, при които абсолютно никой не идва и разчитат на някакви дребни бюджети от общината и от дарения.
И все по-лошо за възрастните хора ще става
Обикалям България, понеже такава ми е работата, и виждам построен уличен фитнес по европейска програма някаква. В село, на центъра. Как да не те обземе носталгия по миналото, като виждаш как половината европейски пари в момента отиват за някакви страшни глупости. Наистина няма никаква нужда от този уличен фитнес в едно село, а има нужда един дом за стари хора да изглежда по-добре и обитателите му да се чувстват по-добре.
- Публиката те познава като темпераментен, забавен, остроумен, шарен. А какъв баща си? Двете ти дъщери гледат ли на теб повече като на приятел или като на строг родител?
- Най-ценният урок, който искам да им предам, е просто да бъдат добри и да се грижат една за друга. Не знам дали ние родителите не сме безсилни заради времето, в което живеем. Едно време нямаше смарт телефони и платформи, които да им бъдат най-добрите приятели. Или изкуствен интелект, който според мен ще откъсне хората един от друг. Един родител за мен не може да бъде приятел на детето си. Могат да си говорят приятелски, но всеки един родител в момента, в който види, че детето му прави грешки, е готов да се изправи, да му държи висок тон, да го порицае.
Родителят трябва да сложи граница на детето си
Аз не знам дали успявам. Особено с дъщери, размеквам се. Всеки един родител е млад родител през цялото време - сблъсква се с всяка възраст за първи път, докато е жив. Винаги си родител за първи път.
- Ако трябва да оставиш едно кратко послание към по-възрастните хора, читателите на в. “Над 55”, какво би било то?
- Това са вече достатъчно мъдри хора. Независимо от техните политически и геополитически възгледи и пристрастия, трябва да не се напрягат толкова. Трябва да са над нещата, да се смеят повече и да се радват на живота, защото сега го разбират много по-добре от всички под 55. И да са живи и здрави, разбира се!
Валентина НЕНОВА
