12 март 1945 година. Чете се решението на Народния съд по дело № 6. На подсъдимата скамейка са над сто български интелектуалци, нарочени за врагове на народната власт и комунистическата партия. Сред тях е Райко Алексиев с псевдоним Фра Дяволо- художник, карикатурист, фейлетонист, обвинен в антисъветска и прогерманска пропаганда. „Доказателство“ за това са неговите рисунки. На две от тях главен персонаж е бащата на народите Йосиф Висарионович Сталин. Художникът го е изографисал в едър план, зад него е нарисувана петолъчка, на който са набучени главите на Троцки, Бухарин, Каменев... Надписът отдолу гласи: „Не се натискайте другари, има място за всички.“ Факта, че по този остроумен начин художникът се е гаврил и с Хитлер, и с фашизма въобще не смекчава вината му. Присъдата е смърт. Посмъртно. Защото от 18 ноември 1944 година петдесет и една годишният Фра Дяволо вече не е на този свят. От тогава са минали точно 73 години.
Райко Алексиев е роден в Пазарджик на 7 март 1893 година. Господ го дарява с особен талант. Той е писател, художник, философ. Завършва литература в Софийския университет и Художествена академия. Още с първите му появи  като рисувач е харесан от царица Елеонора.

През 1932 година основава вестник „Щурец“. И това е звездният му миг, но също и кръстът, който ще го понесе  по пътя към Голгота. В любимото си хартиено чедо  той е издател, автор на фейлетоните, художник на карикатурите, разпространител, директор и портиер. Още първия брой на вестника се разпродава като топъл хляб още сутринта. Налагат се още две  допечатки. През годините „Щурец“  е безспорен лидер сред българските вестници. Тиражът му е  50 000. И така ще бъде до 8 септември 1944 година, когато излиза последният брой. На следващия ден  България има нова власт. И тя ненавижда  да се шегуват с нея. Още по-малко капиталисти и буржоа като собственика на смешния вестник.

Големите творци си остават завинаги и  големи деца. Райко Алексиев по момчешки  наивно вярва в закона, справедливостта, почтеността. Наближаването на Червената армия, а с нея и перспективата властта да попадне в ръцете на комунистите притеснява приятелите му. Те знаят, че карикатурите му освен смях са трупали и кръвна злоба  в душите на героите му. Кумът му министър-председател Никола Мушанов го е предупреждавал. И не само на думи. Той е снабдил Алексиев и семейството му с дипломатически паспорти. Напусни страната!,бил съветът му.



Отговорът е на човек,  който няма никаква идея какво се случва. Неспособен е  да предвиди  каква чума   ще връхлети хора като него: „ Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина.  Плащал съм си редовно данъците. На всекиго съм услужвал и давал с двете си ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.“

Достойна позиция, на достоен човек, но изказана в недостойно време. Властта вече е в ръцете на Отечествения фронт. По улиците бушува беззаконие, реваншизъм, пълно отрицание на миналото и значимите личности в него. Особено ако талантът им отрича комунистическата идеология.

През 1994 година журналистката Ивайла Александрова се среща в Германия с Весела Грънчарова. Някога тя е била актриса в Народния театър. През  1932 година се омъжва  за Райко Алексиев и му ражда трима синове. Успява да емигрира в Германия през 1964 година. В последните си дни, вече болна и от рак, тя кани Ивайла, за да разкаже историята за живота и гибелта на  съпруга  си. В резултат на това се ражда блестящата книга –документ „Горещо червено“. От него научаваме, че в едно мъгливо утро в първите дни  на ноември 1944 година в кафенето на писателите, срещу Военния клуб нахлува тогавашният комендант на Народната милиция, на когото се приписват над двеста убийства,  Лев Николов Главинчев. Той се насочва направо към току-що завърналия се от Чамкория Райко Алексиев.  Свидетели на мъченията, на които е бил подложен „Щурецът“ в занданите на милицията, няма.  Подобни жестокости винаги се извършват на тъмно. Знаят се обаче мъчителите. Освен Главинчев особено старателен е и  тогавашният комунистически функционер Георги Боков.

На 15 ноември 1944 година на Весела Грънчарова е разрешено да се  види със съпруга си. Три дни по-късно той издъхва в болницата на „Червения кръст“.

Години по-късно, от екрана  на bTV  единственият жив днес син на художника Алекс Алексиев ще нарече смъртта на баща си екзекуция. Когато майка му, която по принцип не викала, изведнъж изкрещяла, той разбрал, че се е случило нещо лошо. 

Процесът месеци по-късно трябва само да оправдае жестокото убийство. Срещу веселия Фра Дяволо свидетелстват видни интелектуалци комунисти, между които и самоубилият се веднага след 10 ноември 1989 година Веселин Андреев. Единственият защитник на Алексиев още приживе е само художникът Илия Бешков.

Така завършва историята на един от най-бележитите български интелектуалци от началото  на ХХ век. Всъщност не точно така. Защото веднага след демократичните промени той е реабилитиран. Днес на негово име има булевард, галерии, литературни награди и дори  един ледник в Антарктика.

Райко Алексиев: „Пътеводител за България - пътища и безпътие“ 

Статията не е писана днес, а през 1933 г. във вестник „Щурец“ 

„За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции. 

Населението й се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите – на сегашните.
Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление.
Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.

Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.

Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците й предпочитат да вървят по кривите, защото са по-утъпкани.

Държавата си служи с телефони, а държавниците - с телефончета.

Столицата й има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното - уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.

Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй. Държавата се управлява от хора, според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.

България търгува с всички. Но случва се и обратното - всички да търгуват с България. Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението.

Държавният девиз на нацията пък е „Боже пази България“. В случая Бог е натоварен да пази България, вероятно, защото другите са заети да си пазят частните интереси“.
 
Подготви Исак ГОЗЕС