Измина една година от последната ни среща. Тогава правих интервю с актьора Любен Чаталов и бях сигурна, че следващия път ще си говоря с нея. Чаках само повод. И ето - Камелия получи поредното признание - наградата “Димчо Дебелянов”. Изчаках я да поприключи със задачите и ето ни отново в Мирково. Ние си бъбрим, Любен пуши, слуша и допълва.
Уговаряме се да говорим за живота, не толкова за поезия, макар че точно поетичното й творчество трасира пътя й от ранно детство. Камелия е най-несуетният човек, който съм срещала. През смях разказва как веднъж се наложило да сложи червило и тя се намазала с лак за нокти! Твърди, че двете й деца са й попречили да стане някакво нафукано, без никакво покритие момиченце.
- Ками, няма как да не започнем от словото. Как се случи началото?
- Това, че оцениха стиховете ми толкова рано, е нож с две остриета.
Бях на 14 години, когато получих наградата “Петя Дубарова”
Нямам никаква вина за това. И досега се чудя на ума на Христо Фотев и на Недялко Йорданов, че ми дадоха наградата на фона на толкова талантливи момичета и момчета. И в това, което ти казвам, няма никакъв флирт. Интересното е, че статуетката падна на крака ми и го счупи. Прибрах се в Добрич с гипс. А през това време баща ми и Христо Фотев се запиляха нанякъде и за 3 дни изпиха наградата ми в едно рибарско селище.
- Казваш, че човек пише поезия, когато е тъжен.
- Аз - да. Така преработвам болката. Аз съм щастлив човек, обичам да се радвам и през голяма част от денонощието съм радостен човек. Но радостта има своите физически проявления. На млади години можеш да се люлееш на люлка, да правиш любов. Но когато световната скръб те връхлети, твоето вдъхновение е болката - и твоята, и чуждата. Всъщност твоята болка е начинът, по който възприемаш света. Досега не съм открила друг начин, по който да трансформирам тази болка и да остана жива, освен да пиша. Затова пиша. Ако имах избор, нямаше. Защото поезията е много сгъстена емоция, която се пише с кръв.
- За какво се пише сега? За любов?
- Виж, няма повече от 4-5-6 теми изобщо в писането. Всичко опира до таланта и до моженето. Толкова са - живот, смърт, любов, предателство, вяра, отричане... Не ме интересува за какво се пише. Интересува ме дали се пише талантливо, дали е лично. Винаги си личи, когато зад един стих стои биография.
- Как направи този преход Добрич-Мирково?
- Боже, това е цял един живот! Не съм тръгнала от Добрич към Любен Чаталов. Много малко съм живяла в родния си град. Така се стекоха нещата, че трябваше да потърся място с по-подходящ климат за сина ми. И това се оказа Габрово. Там той можеше да диша, там се роди и дъщеря ми. И след това ме завъртя колелото - децата пораснаха, аз се озовах в София. Да не пропусна - 4 години бях готвач в огромен ресторант (Бел. а.: Намесва се Любен Чаталов): Единственият ресторант с пееща кухня.
- Я разкажи за кухнята.
- Екипът беше голям и много се караха, псуваха се - хелс кичън направо. Звучи като виц, но аз съм го живяла. И написах на таблото: “Който не пее, докато готви, 50 лева глоба”. И настана истинска лудница - всеки пее на някакъв език, ад направо. Но докато пеят, не могат да се карат.
- Къде те отведе после животът?
- 13-14 години бях журналист, работих и в завод, и какво ли още не. Но с готвачеството се гордея, защото се появи в период, в който ми беше дошло до гуша от литература, от ръкописи.
- Това е било някакво бягство от литературата?
- Бягство, ама Любен ме завари на това бягство. Преди 8 г. по време на кратка почивка се озовах в Балчик, на годишнината от смъртта на големия добруджански поет Йордан Кръчмаров, Любето пък беше поканен като водещ. Там се запознахме и всичко стана по бързата процедура.
Това е единственият мъж, с когото останах, след като сме прекарали само 24 часа
За мен е важно не къде живея, а с кого.
- Какво намери в този човек? Артист - те са вей-хайвей...
- Изобщо не е така. Оказа се, че той е любимият актьор на мама, светло й небе, и на децата ми. Те са кинаджии, гледат много старите български филми и познаваха в детайли всяка роля на Любен. След София започнахме да идваме в Мирково. Любен е построил тази къща от нулата. И продължаваше да я довършва. Двамата искахме тук да е основният ни дом.
- Липсва ли ти София?
- Моля?! С топ не можеш да ме закараш. Както казва Любен, там ходим при голяма нужда. Пътуваме, Любен снима, аз мога да работя отвсякъде. Но истината е, че никъде не ни се ходи.
Тук ни е прекрасно, самодостатъчно, живеем с разкошен комшулук
Мирково е много читаво село, много здравословно не само на въздух. Пък и всички, като минават по подбалканския път, се отбиват.
- Значи не страдате от липса на гости?
- Имахме една комична случка. Спира една кола с варненска регистрация. Хората влизат - аз решавам, че са приятели на Любен от варненския период. Той си мисли, че са мои познати. Прегръщаме се, слагаме масата... И като си тръгнаха надвечер, се питаме един друг - “Кои бяха тези хора?”. И двамата не ги познаваме. След време пак дойдоха. Пак не се представят, ама разбрах името на мъжа, защото жената се обърна към него. Надявам се при следващото им посещение да узнаем и нейното име.
- Да не идват просто да хапнат, да пийнат, защото знаят колко сте гостоприемни?
- Не, има някаква истерия - идват да се снимат, това правеха основно. Както съм писала в едно стихотворение - “Мъжът ми работи паметник”.
- Разкажи за твоето участие в подготовката на курбаните в Мирково.
- Всичко започна по съседски. Откакто сме тук, ние сме дом на поповете. Предишният поп само не спеше тук. Сегашният - по-малко революционен, по-смирен, също е добре дошъл. Но имаме една изключително набожна безценна баба Гана. Включих се най-вече за да помогна на нея. И неусетно станах завеждаща курбаните откъм рязане, варене, обслужване и най-вече миене на големите котли. И, понеже обичам да готвя, де що има помен сред най-близките ни, приготвям храна за 20-30 души. И пак смешна случка - появява се един човек и вика:
Тука една женичка готвела за помени...
Дошъл да си поръча... А аз го правя само за най-близките.
- Баба Гана и дядо Хари изглежда са много интересно семейство.
- С нея ще ти направя специална среща. Тя си е за книга.
- Казват, че музикант къща не храни. А пишещ човек храни ли?
- (Бел. а.: Намесва се Любен): Ами какво ядем?
Камелия: И аз мислех така - какво ли не съм работила. Вадя си хляба като почтен редактор и коректор, което си е работа. То не става с обява. С годините съм го докарала дотам, че ме търсят. Изкарвам си прехраната, без да правя компромиси. Като казвам компромиси, аз не редактирам само гении - на тях и пари няма да им взема. Но има някои - един разказ не са написали, скачат направо на роман. Имам договор с две издателства, водя курсове по творческо писане на академия “Знание”.
- Има ли нещо, което си пропуснала да направиш в живота?
- Да. Никога няма да се отърва от чувството на вина, че не бях достатъчно до мама. И то в здравите й години. Когато го осъзнах, й дадох ударна доза внимание и грижа, но то никога не се уравновесява. Това е до ден днешен моята голяма вина и болка.
А след голямата болка приоритетите се избистрят
В един момент ти просветва кое е наистина важно.
- Сега пишеш ли поезия?
- Пиша, но пиша в главата си. После само сядам и записвам. Отдавна нямам ръкописи. Нямам и екземпляри от 9-те си книги.
Любен: Знаеш ли какво казва? - “Абе, кой чете себе си?!”
Камелия: Виж колко е хубаво да погледнеш назад! Спомняме си вече само смешните моменти. И това е начин да продължиш леко. Затова е писането. Каквото имаш да си изреваваш там... изреви си го. Обаче си живей живота радостно, защото не е безкраен.
- Ками, приемам последното като послание към нашите читатели и ти благодаря!
Мариана ПИЩАЛОВА
