В него имаше нещо чаплиновско - може би тъжният поглед, ясната равна реч, леко забавените привидно реакции, които караха публиката да се залива от смях. Все нещо уж не разбрал, все готов да бяга, ако го подгонят, все несигурен - той ли криво говори, него ли криво го разбират.
Само “зъбките” да си беше търсил през дългия си творчески път, пак щеше да е достатъчно, за да се усмихнем при споменаване на името му. Но няма как да бъдат забравени и звездните му роли на сцената. Дали играе Радичков, Гогол или Нийл Саймън - всеки образ му пасва като ръкавица. Защото към всяка роля подхожда с уважение към автора, с желание да “разнищи” героя, да влезе в кожата му.
Константин Коцев е роден на 4 юни 1926 г. в Цариград, Турция. По това време баща му, който бил инженер, работи в тамошен завод, където произвеждат и бомби. Една от тях избухва в ръцете му, макар че съществува версия, че българският специалист е бил убит.
Тогава бъдещият актьор е 4-годишен и дори не говори български език
След инцидента майка му е принудена да се върне с трите си деца в България. Бъдещият актьор се изявява на сцената още като дете, на 8-9-годишна възраст в Детската театрална школа на Николай Фол. Но не кандидатства във ВИТИЗ, а започва да учи право в Софийския университет.
Сигурно не е случайно, че още тогава приятели го подкокоросват да се премести в театралния институт. Но Константин Коцев, който много държи да докаже, че може да бъде “сериозен човек”, не се отказва и завършва право през 1950 г. Едва след като се дипломира като юрист, той записва и през 1957 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”, след което се присъединява за един сезон към трупата на Бургаския театър.
Константин Коцев е един от основателите на Сатиричния театър, на чиято сцена играе от 1958 до 1984 г. По това време в този театър сякаш са си дали среща кой от кой по-талантливи творци - любимците на народа. Достатъчно е само да се появят на сцената или на екрана, и успехът е гарантиран. Животът не е никак лек и хората имат нужда от отдушник - да се отпуснат, поне за два часа да забравят сивото ежедневие
“Пацо не е обществена личност, но с това, което прави в киното и театъра, е много по-обществена от тези, които се имат общественици”, казва приживе за него режисьорът Методи Андонов.
Много съм се чудила преди години защо наричат Константин Коцев “Малък Пацо”. Всички знаеха, че Парцалев е “Голям Пацо”. Оказа се, че прякорът на Коцев идва от бебешките му години. Бил дебело бебе и му викали “пашата”. Та оттам. След доста години, след едно гостуване в Италия, се обзавел с друг прякор - Лудачко. Защото “Пацо” на италиански било нещо такова - луд, безумен.
Малко хора знаят, че Константин Коцев е отгледал сам сина и дъщеря си. Съпругата му починала от рак, когато Димитър бил едва на 15 години, а сестра му на 14.
Актьорът бил сломен от смъртта на най-близкия си човек, но трябвало да се стегне. “На него му беше по-тежко, отколкото на нас. Беше смазан. Но характерът му беше позитивен, умееше да гледа на нещата от обратната им страна и никога не се е отдавал на съжаления, поне не го е показвал”, разказва синът му Димитър Коцев Шошо. От страх, че трябва да поеме и ролята на майка,
Пацо пазарувал така, че чак се “престаравал” с количествата, за да е сигурен, че децата няма да останат гладни. Когато отсъствал, Коцев обикновено оставял в хладилника по 5 пилета за 10 дни. Порасналите вече деца определят големия актьор като “баща-приятел”. Не си спомнят някога да им е размахвал пръст, да ги “натиска” да учат. Когато Коцев избухвал, Зори и Шошо се заливали от смях, което дразнело актьора. Но гневът бързо му минавал.
През годините актьорът не се спира пред нищо, за да бъдат децата му доволни от живота и да не страдат постоянно за майка си. Когато е в най-голяма финансова криза, Пацо продава ценни картини на Майстора, Дечко Узунов, Иван Кирков, Георги Божилов-Слона. Защото никога не е бил от актьорите, които ще се наредят на опашка за по-голямо парче от баницата
на славата и халтурите. “Не можеш да рониш сълзи и да си посипваш главата с пепел, защото си останал сам и трябва да се грижиш за децата си. Понякога ми е тъжно, но никога не се оплаквам. Защото знам, че смъртта е част от живота, а не животът е част от смъртта”, споделя изстраданата си философия тъжният комик.
Не само житейската пътека, но и професионалната “писта” на актьора е осеяна с премеждия.
Той си тръгва огорчен от Сатирата, на която е един от създателите
Уволняват го след турне в СССР, където “на чашка” споделил откровено какво мисли за съветската власт и пренебрежителното отношение към българските актьори.
След 6 години на сцената на Театър “София” комикът излиза на “свободна практика”. “Много трудно преживяваше, че остана без работа след това”, казва Шошо в интервю пред в. “България Днес”. А големият актьор споделя пред в. “Стандарт“: Режисьорите не ме обичат, защото не понасям диктатори. Станиславски казва, че добрият спектакъл е този, в който режисьорът остава на втори план. Сега е точно обратното. Не съм против експериментите, но само те се случват. Напоследък театрите нямат лице.
За моя радост хората са ме обичали, но директорите на театрите - не
Някой беше написал, че за разлика от мнозина Коцев се кланя само на праха върху сцената. Защото не декорите, не костюмите, а прахът пази цялата история на театъра. Едни думи, казани преди повече от 20 г., ме поразиха с актуалността си и днес: “Трябва да работим, а не да чакаме подаяния. Само да не ни забравят, защото сме готови да тръгнем пак, ако засвири, както се казва, тръбата. Иначе посоката е вярна. В края на краищата ние трябва да докажем, да не чакаме помощи, да не се обръщаме на просяци от Европейския съюз, а да докажем, че сме достойни хора”. Горчиво, но точно. Дано има кой да го чуе, да го разбере, да го превърне в цел, в посока...
За съжаление, в последните години актьорът, който разсмиваше поколения българи от сцената и екрана, се чувстваше забравен, но не се жалваше.
“Животът ми не беше лек, но не се вайкам.
Човек не трябва да се вглежда само в лошото, както и никога само в хубавото,казва философски Константин Коцев и добавя: Остаряхме и станахме като онези проститутки, които стоят край пътя и повдигат рокличките, а колите профучават край тях. Не ни харесват вече, но това е нормално”.
В последното си интервю Константин Коцев споделя, че се чувства тъжен, защото му липсват изявите на сцената: “Най-много мечтая за работа. Тежи ми, че не играя. Нямат право да ме лишават от това. Аз съм кадърен и е доказано. И то не само защото съм бил народен артист. Всеки Божи ден ходя до театъра. Ходя и седя. Имаше един бай Георги, който продаваше в едно магазинче. Като го питаха какво прави, той отговаряше:
“Преча. Седя тук, преча. Отивам вкъщи, пак преча“
И аз съм като бай Георги. Преча”.
Най-страшното идва с алц-хаймера. Казват, че било мъчително да го гледа човек в това състояние. Коварната болест прави така, че в един момент актьорът започнал да не разпознава децата си...
Отива си от този свят, сякаш предварително “пренесен” в една друга реалност, непонятна за здравите хора. Никой няма представа какво се случва там, където животът преминава “паралелно” на действителността... Да живееш сред живите, откъснат от тях заради загубата на паметта си, изглежда страшно...
Такива са последните години на актьора Константин Коцев... Почти безпаметни! Всенародният любимец на няколко поколения българи си отиде от този свят на 81-годишна възраст така, както и живя - тихо, кротко, без показност. Като един от милионите българи. Какъвто всъщност беше.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
