На 15 март се навършиха десет години от кончината на Любка Рондова. Забележителен артист, човек, творец. Високообразована личност, полиглот, сладкодумец. Видяла рая в безкрайната любов на хората, които застиваха, когато зазвучаваха нейните песни, усетила и ада на съсипаното й от войната детство.
Ще разкажа три истории. Те са от различно време и различни места. Обединява ги Любка Рондова - главният герой в тях.
9 май 2006 г., площад “Клавмонас”, Атина
До влизането на България в ЕС остават малко повече от седем месеца. Мнозинството от българите, които работят в Гърция, са със статут на нелегални. Биографиите им си приличат като две капки вода. Учителки, счетоводителки, медицински работници, подгонени от нашенската немотия, са се преквалифицирали в чистачки или гледачки на възрастни и болни хора. Имат по един почивен ден, в който могат да излизат на улицата, но тайно. Заловят ли ги, следва принудително връщане у дома. А там освен мизерията ги очаква и нова беда: някогашното щастливо семейство е тотално разсипано. Всеки е тръгнал да се спасява както може.
И точно в този ден пъстра група български артисти, предвождани от неуморимия Илия Луков, окупира площада в центъра на гръцката столица, за да изиграе най-дългото по своята продължителност хоро. Звездата на трупата (знам, че тя непременно ще ми се скара, че я наричам така) е Любка Рондова.
Проточва се писъкът на гайда, удар на тъпан. Хорото започва. Все повече хора обграждат импровизираната сцена. Редицата на хороводците, все по-дълга и по-пъстра, се вие като змия. Това не е игра на радостни, подвикващи сватбари, това е танц на мъката и болката от несправедливостта, но и на копнежа. Мъжете бият земята с яд, сякаш за нещо отмъщават. Очите на жените са премрежени от солена влага.
И изведнъж площадът затихва. Любка Рондова пее: “Биляна платно белеше”. Божественият й глас се носи като свещена молитва. Мнозина пригласят. Вече никой не може да спре сълзите. Явно на този площад му е съдено да плаче. Някога там е било данъчното. А след посещение в такива учреждения винаги се леят сълзи.
Дребната фигура, красивата носия и усмивката на Любка са приковали всички погледи. Нова песен и душите полека се отпускат. Бродят из някоя далечна тиха уличка, побутват скърцаща врата или гледат от балкона на дома. В този миг Любка е надеждата и куражът. Тя е всичко, за което мечтаят. Тя е Родината.
3 септември 2006 г., площад “Вьорьошмарти”, Будапеща
Този път хорото се вие на централния площад “Вьорьошмарти”, пред архитектурната гордост “Жербо” - сградата, която отстъпва по стойност само на унгарския парламент и крепостта “Матиаш”. Вече е притъмняло, тропащите са стотици. Първите вече обикалят паметника на поета Вьорьошмарти.
Изведнъж музиката секва. Любка Рондова, куцукайки, излиза на сцената. Тихо е. Японците снимат с особено усърдие, сякаш пред тях е извънземно. Дори дамите в близката сладкарница, в която кафето струва пет евро, прекъсват разговорите си и се заслушват в песента.
Едър мъжага, облечен в странна униформа, наложил фуражка с лъскава кокарда, е застинал като паметник. Очите му влажнеят, а устните шептят: “Биляна платно...”
Под бурните аплаузи Любка слиза от сцената и се слива с тълпата от хора, които искат да я прегърнат. Мъжът я пресреща, застава като пред икона и й целува ръка.
Русенецът Александър Каменов се оказва капитан на най-луксозния кораб на пристанището в Будапеща в онази вечер - “Ривър принцес” е гордостта на швейцарската компания “Uniworld”. Лайнерът е дълъг 110 метра, а екипажът му включва хора от дванадесет националности. Онези, които искат да се потопят в лукса му само за една седмица, трябва да платят 4000 долара. Корабът винаги е пълен, а пасажерите са богаташи от цял свят: като се почне от Америка и се свърши с Нова Зеландия.
Още същата вечер Любка, подпирайки се на бастунчето, пристъпва в огромния салон на кораба. Насядалите в лъскавите кресла и дивани развличащи се дами и господа озадачени гледат дребната женица в странна носия. До нея мирно, изпънат като гвардеец за почит, стои капитанът.
Пианистът Питер, чех, завършил композиция в Острава, бързо преценява ситуацията и подхваща някаква смесица на дунавско хоро и полка. Капитанът прави знак и членовете на екипажа, които сноват наоколо, следвайки задълженията си, се подреждат в шпалир. Пред тях Любка Рондова сияе. Един букет червени рози пламва в ръцете й. Подаръкът на капитана.
6 септември 2006 г., площад “Панацето”, Прага
Стотици зрители са се струпали около набързо сглобената сцена и слушат Любка Рондова. Тя е видимо развълнувана. Повече от друг път. Това не е просто поредният й концерт пред поредната публика. Тази вечер тя се връща десетилетия назад. Към родното село Шестево, Костурско, в Егейска Македония. Към първите си щастливи години на детство, двора, голямата къща, пълна с любящи хора.
Гражданската война в Гърция разпилява семейството й по света. Любка заедно с двамата си братя и още тридесет хиляди техни връстници на възраст между две и четиринадесет години стават “деца-бежанци”. Това е единственото, което гръцките партизани могат да направят за тях - да ги изведат от страната.
През март и май 1948 г. това се случва.
Невръстната Любка следва път, който определят други: Албания, Югославия... В Полша тръгва на училище. Продължава в Чехословакия. Расте сама. Не знае нищо за родителите си. Къде ли са те? Живи ли са братята й.
В Прага завършва гимназия, после продължава и се дипломира във Философско-филоложкия факултет на Карловия университет. Тук са първите й емоционални трепети. Тук семейството се събира след дългите години раздяла.
Пред онази сива сграда, след завоя, е спирката на трамвай 21. С него някога идвал Гоце от Техническия университет. Красавец. Свирел на акордеон и се готвел да стане инженер. Любка била влюбена в него, но той не й обръщал много внимание. Когато дошло време семейството й да тръгва за София, я спрял:
- Остани, ще се оженим.
- Къде беше досега? - отвърнала Любка. - Поне да ме беше хванал за ръката.
А и душата й вече летяла към България - страната, където баща й решил, че трябва да живеят занапред. Там и да те напсува някой, ще го разбереш, казваше.
Прага бавно притъмнява. Светлините на уличните лампи плъзват по дърветата. Любка пее: “Смиляна”. Най-отпред една жена плаче. Дора е първата й братовчедка. Не са се виждали двадесет години. Тази нощ щеше да бъде тяхна.
Любка Рондова не само имаше талант на славей, тя имаше обаянието да накара цяла България да запее с нея “Смиляна”, “Биляна платно белеше” и лудо да заиграе любимото й хоро.
Десет години вече нея я няма. Но музиката й остана. Песните й ще звучат много години напред. Защото са безсмъртни.
Исак ГОЗЕС
