Мария Гигова: Всичко на този свят съм получила

Не знаех, че трикратната световна шампионка по художествена гимнастика е решила да не дава повече интервюта. Но и да знаех, пак щях да я помоля. Защото широко скроена душа като нея не може да не откликне на интереса на тези, които са плакали пред телевизора по време на нейните изпълнения. Признавам - и аз съм една от тях. 

Имах щастието моето първо състезание при “майсторите на спорта” да съвпадне с нейното последно. Не си спомням нищо от представянето си, но всяка нейна стъпка на килима и извън него се е запечатала не само в ума, но и в сърцето ми. 

Никой в залата не вярваше, че я вижда за последно като състезателка... само тези, които ускориха оттеглянето й

Обещавам си да не говорим за гимнастика, нито за политика. Защото вие, набори, заслужавате да усетите една друга Мария - нежна, аналитична, вдъхновена, вярваща в доброто. Разговаряме няколко дни след рождения й ден - още не са отминали всички планувани срещи с близки и приятели. След като толкова български деца са мечтаели да станат като нея, първият ми въпрос е повече от логичен. 

- За какво мечтаеш, Мария?

- На тези години за какво може да мечтае човек? Да имам един спокоен живот, изпълнен с радости вкъщи. С добър, здравословен начин на живот, с много обич, с това, да виждам, че детето ми и внукът ми са добре, че са щастливи. Много малко са нещата, за които мечтая вече. Всичко на този свят съм получила, взела съм всичко от живота. Нямам в излишества, но и няма нещо допълнително, което да си поискам да ми се случи. 

- Имаш ли незабравим рожден ден?

- Винаги съм харесвала по-интимните преживявания, в смисъл - в по-тесен кръг, със семейството. С малки нещица в живота, които са ми правели впечатление и са ме правели щастлива. С моя съпруг, който вече отлетя към небето, съм имала много хубави рождени дни. Очаквах тези дни с нетърпение, защото знаех, че ще има някаква изненада. 

А аз обичам изненадите, особено красивите 

Така че малките неща ме правят щастлива.

- Имаше ли много “малки неща” в живота ти?

- Много. Много “малки неща”. А имах и големи мечти. Една мечта имах - да имам дете, и Господ се смили над мен и ми го даде. Мария се роди при моята първа и последна бременност, така че я приемам за дар от Бога. Това е най-щастливият миг в живота ми. 

- Как се промени представата ти за щастие през годините?

- Мисля си, че никога не се е променяла. Защото щастието е там, където човек може да го почувства. Аз съм щастлив човек, защото вярвам, че съм изживяла един живот, изпълнен с реализирани мечти. Така че може да се каже, че щастието ми е огромно. 

- Кое е най-важното житейско правило, което следваш?

- Да бъда добър човек, добър пример за моите близки. Да давам повече светлина около себе си, защото винаги съм отбягвала негативизма. За мен не е добре човек да е негативно настроен, защото така приема повече от негативните неща на живота, които малко или повече затормозяват и ежедневието, и нещата, които правиш в този живот. А когато си позитивно настроен, можеш да постигнеш много. Мисля си, че това е моята максима - да правя добро. Пък ако получа добро - това е дар Божи. 

- Какво ти дава усещане за смисъл днес?

- Реализацията. Това, което си начертал и направил в даден момент или в целия си живот. Това дава смисъл. А когато не си успял - неуспехът не носи смисъл. Мисля, че изобщо не трябва да се замислям за неуспехите си, защото те нямат смисъл. Да, носят поуки от миналото, които трябва да се избягват, за да не се повтарят. 

 Връчването на орден “Стара планина“

- Как се справяш с трудните моменти и разочарования? 

- О, имала съм много трудни моменти в живота, но те са ме събирали, давали са ми повече сила и са ме мобилизирали, за да мога да ги преодолея по-лесно. 

Винаги съм вярвала, че ако се оставя на лошотията, на тъгата, на разочарованието, това няма да ме доведе до нещо добро 

И затова съм го отхвърляла и съм гледала с позитивизъм напред. 

- Създаваш впечатление за много уравновесен и спокоен човек. Какво ти помага да запазиш вътрешния си баланс?

- Като че ли така съм устроена. Умея да се владея, в най-тежките моменти да не мисля за най-трудното и да си казвам, че и това ще отмине - ще дойдат по-добри мигове и по-добри времена. 

- Кога се чувстваш най-истинска?

- Когато чувствам добротата на хората, обичта на близките си. Когато чувствам, че нещо, което съм направила, е довело до нещо добро. За себе си винаги мога да създавам хубави и радостни моменти. Но когато си зарадвал някого - или с дума, или с мил жест, и си помогнал за неговите добри емоции, мисля си, че това е по-истинско. 

- Страхът - враг или учител е за теб?

- Не зная - това чувство не го познавам. Защото никога не съм се потапяла в такива мисли, които да ме карат да не съм истинска. Защото, когато човек е обзет от страха, той не може да разсъждава нормално. А когато гледаш позитивно на нещата, връщаш се към доброто, към красивото и игнорираш този страх, ти го караш да изчезне, да не го мислиш. Така че страхът просто бяга от мен. 

- Имаш ли ритуали и навици, без които не можеш?

- Имам си, без да ги мисля специално. Още със събуждането - не мога дълго време да се излежавам. Казвам си “О, не трябва този ден, тези мигове да ги пропилявам. Я да ставам и да се захващам с нещо по-добро!”. Когато е пенсионер, човек няма много желания. Но у мен винаги е надделявало чувството да изляза, да си купя цветя. 

Обичам да си създавам добро настроение

- А какво обичаш да правиш в свободното си време?

- Напоследък се улавям, че много мързелувам и това не е добре. Защото това води до отпускане, а човек трябва да бъде мобилизиран, дори и в напреднала възраст. Затова се опитвам да живея по-интензивно. Ставам, соанирам се, гримирам се всеки ден - независимо дали има повод. Ей така - за настроение. Излизам, правя разходки, отивам до близкото кафене. Пия си кафето, преглеждам новините, отивам до магазина. Първата ми мисъл е, че трябва да има плодове. Или пък вземам колата и тръгвам нанякъде, най-често към вилата. Потапям се в съвсем различна атмосфера - въздух, светлина, зеленина, спокойствие. Всичко това ме прави много щастлива. 

- Ти не си типичният български пенсионер. Достатъчно си заета с гимнастиката... (за първи път споменавам тази дума, въпреки обещанието).

- Избягвам да бъда достатъчно заета с гимнастиката вече (смее се). Но когато има състезания, с удоволствие отивам. Интересува ме развитието най-вече на нашата гимнастика. Радостно ми е, когато отивам в залата, защото това ме връща в младите ми години. Но гимнастиката отдавна не запълва деня ми. 

- Ти си не само спортист, но и човек на изкуството. Какво те вдъхновява напоследък? 

- Да, завърших “Изкуствознание” в Художествената академия. За съжаление, още не съм започнала да рисувам. Това би ме вдъхновило много повече. Непрекъснато събирам материали, бои, четки, платна и си казвам “Започвам!”. Трябва да започна, но още не съм започнала. Значи все още не са дошли, може би, тези години на моя пенсионерски живот, за да започна едно такова хоби. Добре би било, очаквам го този момент с нетърпение. Защото пък аз съм човек, който като започне нещо, не спира и се отдава изцяло на това, което прави. Така че - очаквам го този момент. 

- Ако сега трябва да започнеш да учиш нещо ново, какво би било?

- Много са нещата, които бих искала да зная. Но дали да ги изучавам? Намирам много неща в книгите, във филмите, в моите взаимоотношения с близките. Винаги съм искала да познавам и разбирам психологията на човека. Защо постъпва по един или друг начин в различни ситуации. Може би това е науката, която бих искала да познавам по-отблизо. 

- Кой човек е оказал най-силно влияние върху мирогледа ти?

- Много е сложно да се каже с една дума. Защото аз имам много изживявания, работа с моите педагози, треньори, учители и всеки един е оставил отпечатъка си върху моето развитие. Всеки един ми е помогнал да имам усещането, че вървя напред, че се променям. Много силни емоции съм изпитвала, когато съм тренирала с Жулиета Шишманова, с Миглена Михайлова, с Лили Мирчева, с моите пианисти, които с много вдъхновение са съпътствали моите изпълнения. Много бях щастлива от контактите си с композиторите, които композираха музика специално за мен. Идваха в залата, за да наблюдават моя стил на игра, да усетят моя темперамент, за да могат да напишат подходящата музика. Благодарна съм на всички, които са допринесли и частица за моето развитие.

С автора на интервюто

- Какво би казала днес на по-младото си “Аз”?

- Не се променяй, бъди такава, каквато си. Защото така те помнят хората, така ти самата усещаш света. Така че - не искам да се променям!

- А какво мислиш за остаряването? Как гледаш на този естествен процес?

- От време на време се замислям защо изобщо в живота има остаряване... Какво да ти кажа - аз си мисля, че не съм стара, душата ми не е стара - много млада ми е душата... 

И се учудвам, когато млади хора казват “Ох, това ме умори. Това не мога да го направя. Не мога да издържам”. Аз винаги си казвам: “Какво ти пречи? Имаш здраве, имаш физика, имаш излъчване, имаш близки хора, които те обичат. Какво ти липсва, за да се почувстваш щастлива и необходима да си на този свят сега?”. А за бъдещето - един Бог знае какво ще бъде... Не искам да го мисля, това е тема табу за мен. Мисля за всичко, което става сега, а не за утре. Никой не знае какъв ще бъде утрешният ден. Това, което изживяваш сега, е най-силното и най-истинското. 

- Какво означава “успех” за теб извън професията?

- Ами аз не се помня извън професията. Успехът е стимул. И неуспехът също е стимул, защото той носи много уроци, които ако осъзнаеш, можеш да имаш много успехи. За мен успехът е развитие. Когато човек е успешен в нещо, той иска да се развива все повече и повече. И да търси у себе си онези непознати качества, които може да изтръгне от дълбините, за да се показва всеки път в различна, още по-добра светлина. 

- Вярваш ли в съдбата?

- Да, вярвам. Още на млади години съм се срещала с хора, които са ми предсказвали бъдещето. Вярвам, защото всичко, което са ми предсказали, се е случило. И вече зная, че всичко е съдбовно. Човек не може да избяга от това, което му е предначертано. Очаквам и доброто, и лошото, без да се притеснявам. Защото зная, че каквото и да се случи - така е писано. 

- Какво ще пожелаеш на читателите на в. “Над 55”?

- Радвам се, че има такъв вестник - “Над 55”, а не “Над 75” - звучи ми по-добре. Пожелавам на читателите да бъдат оптимисти, да бъдат щастливи от това, което им се случва, от това, че живеят, че животът е пред тях. Да помнят, че всичко, което направят, остава. И е много важно какво ще е качеството му, за да бъдат оценени по-добре и по-добре. 

Мариана ПИЩАЛОВА