Първият носител на Нобелова награда, роден в България: Пишете - Аз съм Елиас Канети от Русчук

През осемдесетте години на 19-и век Русчук е най-големият град на Княжество България. Тук са банките, митницата, дипломатическите представителства, парите, изкушаващата стръв за всеки амбициозен търговец. Жак Канети е точно такъв и логично решава, че такъв шанс не е за изпускане. В раздялата с родния Одрин няма и грам сантимент. А скоро на крачка от пристанището на Дунава се издига новият му магазин. 

По това време друга една фамилия сеферадски евреи - Ардити, е сред най-почитаните и богати в града. Нейните предшественици, някои от които астролози и лекари на испанския крал Алфонсо, са дошли в Русчук още през 17-и век. Тук се ражда и Мазал, която всички наричат Матилда, образовано и красиво момиче, с което семейството се гордее. Неочаквано обаче дъщерята се влюбва в Жак, синът на търговеца Канети, когото достолепният Ардити с подигравка нарича одринско “парвеню”. 

Следва скандал, пушилката от който бързо се разсейва 

Младите се познават от години, виждали са ги заедно на опера във Виена, харесват се. В крайна сметка любовта побеждава, но тихата омраза сред възрастните остава. 

Новосъздадената фамилия бързо се нароява. Пръв, на 25 юли 1905 г., се ражда Елиас, после Жак и Жан. Бащата е влюбен в цигулката, но трябва да прекарва дните си в магазина на деспотичния си родител. Може би и това повлиява на решението младото семейство да напусне Русчук и да се пресели в Манчестър. Като чува новината, старият Канети е толкова огорчен, че в изблик на гняв жестоко проклина сина си

Затова винаги щом стане дума за случилото се след година, тази тежка клетва се споменава. Тогава, докато преглеждал сутрешния вестник, Жак прочел съобщението, че е започнала Първата световна война. След минути издъхнал. 

Войната или клетвата, кое е предизвикало драматичния му край. Най-честият отговор е - и двете.

По това време най-големият син - Елиас, е на единадесет години. Ще минат още 65 и името му ще се разнесе по целия свят, заедно с новината, че Нобеловият комитет го е удостоил с наградата си за литература. В мотивите се посочва - тя му се дава заради “проницателността, богатството на идеи и художествената сила на неговите произведения”. 

Предстои церемонията по връчването и организаторите са объркани: Как да представят новия лауреат? 

Той е британски гражданин, пише на немски, живял е във Виена, после в Швейцария... 

На коя от тези държави да се спрат? В отговор писателят отвръща кратко: “Пишете на стола ми: Елиас Канети от Русчук!”.

Така той става първият носител на Нобелова награда, роден в България. Това се случва на 15 октомври 1981 г. 

Новината заварва неподготвени родните литературни корифеи. Те се споглеждат озадачени. Кой е този човек?! Роден в България, а нищо не са чували за него. Добре че е Христо Калчев, авторът на “Убий генерала”. Оказва се, че само той единствен от гилдията поназнайва нещо за прочутия си колега и земляк. 

Когато по-късно по родните книжарници се появява автобиографичната му книга “Спасеният език”, читателите с умиление и може би с гордост ще прочетат: “Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук”.

Градът край Дунава се оказва прозорецът, от който невръстното еврейче опознава отрано пъстрия свят: българи, арменци, турци, руснаци, цигани, всеки имал своята махала, а всички те заедно създавали неповторимия чар на Русчук. 

Слугинчетата вечер му разказвали страшни истории за вещици и върколаци, които така и не забравил до края. 

“Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика.” Това пише Елиас Канети за онова местенце от Земята, в което е роден. 

И за майка му Матилда Русе си останал градът, в който преживява най-щастливите си години: “България е благословена страна - казва тя - и никой не бива да се срамува, че е роден в нея”.

За да я зарадва, синът винаги й носел червени рози. Казвал й, че са български. Това, естествено, не било вярно, но възрастната дама не подозирала лъжата и истински се радвала.

Преди доста години наша културна делегация посети Швейцария по повод националния ни празник - 3 март. В състава й имаше писатели, кинодейци, историци... Очакваше ги тежък маратон от запознанства, четения, прожекции, разговори. В един от литературните клубове ни посрещна Барбара Щрайбер. Дамата отдавна се бе разделила с първата си младост, но видимо все нещо бе останало от младежката й красота. 

Барбара е била секретарката на Канети в последните години от живота му и смяташе това за голям подарък от съдбата. От нея научихме с какво уважение е говорел шефът й за родината си. Как с носталгия се връщал към детските спомени, като често споменавал Русчук. Веднъж в офиса пристигнала луксозна покана от кмета на Цюрих. “Канети се върна от тази среща много развълнуван и щастлив - разказваше Барбара. - Радваше се, че градската управа е взела решение да бъде погребан до своя идол - писателят Джеймс Джойc. 

- Това е чудесно - казахме му тогава. - Но, моля ви, не бързайте.” 

В крайна сметка на 14 август 1994 г. най-лошото се случва. Тогава писателят е на почти деветдесет години. 

Днес България много добре знае кой е Елиас Канети, а Русе с право се гордее със своя съгражданин

На негово име е кръстен площад, сред който се издига паметникът на нобелиста. Мъдра сова е кацнала на рамото му, на бронзовия герой, който гледа през очилата си и сякаш казва: “Аз съм от Русчук. Роден съм тук. И се върнах!”.

Исак ГОЗЕС