Писателят Любомир Котев навърши 75 години. Роден е в Ямбол. Автор на 50 книги, лауреат на наши и чужди награди. Номиниран за “Мъж на годината” и “Световен лидер” от Американския биографичен институт, носител на наградите на СБП за литературна критика и публицистика, журналист на годината на Българската асоциация на регионалните медии, номиниран за националната награда за художествена литература “Христо Г. Данов”, носител на националната награда “Захарий Стоянов” и националната литературна награда “Георги Братанов”, носител на наградата на СБП за принос към българската литература и наградата на СБП за цялостно творчество. Носител на “Златен герб”, на наградата “Ради Иванов Колесов” и голямата награда на Ямбол. Почетен гражданин на родния си град.
- 75. Как ви изглежда тази цифра, когато става въпрос за възраст?
- Сърцето не остарява.
Духът не остарява, остарява тялото
Не съм по-стар, отколкото съм бил, на същия акъл съм. И когато ми зададат този много умен въпрос - Ако живеете отново, как бихте живели, отговарям: Ще живея пак по същия начин. Но ще искам повече свобода и любов. Това ми липсва. В годините на младостта ми тези неща ни се даваха на час по лъжичка. Със специално предписание.
- Но сега ги имате достатъчно, поне свобода...
- Даже в излишък, но махалото се завъртя в обратната посока. Свободата деградира в свободия, любовта в перверзия. Липсва нормалността.
- Има ли някъде нормалност въобще?
- Фактът, че толкова години в съзнанието на човечеството се помнят заветите на тия най-мъдри хора като Аристотел, Конфуций, Диоген... показва, че хората имат вътрешен инстинкт за това, което ни казват, че то е нещо важно, полезно, голямо.
- Какво полезно направихте за 75 години, с какво се гордеете?
- Аз съм доволен от живота си. Сбъднах мечтите си. Няма по- голямо щастие от това.
- За какво мечтаехте на младини?
- Да напиша книги, не съм очаквал, но написах петдесет. Не съм мислил, че толкова широко ще стане моето творческо амплоа. Че от белетристиката ще мина в публицистиката, есеистиката, народопсихологията, литературната критика и история... И че ще получа толкова награди. Освен това - исках да преподавам в университет и въпреки че ДС ми попречи на два пъти, все пак успях, макар и за малко. За повече нямах сили. Обстановката беше ужасяваща. Исках да направя вестник. Не съм мислил, че това ще е всекидневник. Но така се оказа. “Делник” излиза 12 години. Значи всичко, което исках да направя, стана и дори в повече.
- Изводът е, че няма за какво да съжалявате?
- Да, доволен съм от живота си и въпреки всичко имам усещането, че той, животът ми, е пропилян.
- Странно. Досега твърдяхте точно обратното. Защо пропилян?
- Защото така се завъртя колелото на историята, че се обезцени всичко, загуби се смисълът на това, което съм направил. Пиша книги, които никой не чете и никой не купува. Правя вестник, който някой забранява, защото пречи на политическите шашарми... Някак си трудът наместо да облагородява, в крайна сметка потъва в нищото...
Десетилетна дружба свързва Котев и писателя Христо Карастоянов
- Това е тъжно наистина. А какво не успяхте да направите за 75 години?
- Е, много лесно е да се каже. Не стигнах до световната литературна сцена. Този мой труд не беше достатъчно съзидателен, че да промени хората, да ги направи по-добри, да им помогне да намерят загубеното си равновесие и желаното благосъстояние. Може би аз не съм бил така настоятелен, а и времето беше немилостиво и не ми помогна семената, които засявах непрестанно, да дадат плодове.
- Живели сте при социализма и в демокрацията. В кое време пречките за развитието на личността бяха повече?
- И в старото, и в новото.
Старото беше сковано от табута и забрани, новото е опорочено от слободията и липсата на всякаква йерархия на ценностите
- Написали сте двадесет книги, посветени на народопсихологията. Какво разбрахте за българина?
- Разбрах, че е благословен от Бога човек. Зареден с неочаквана виталност и интелект. С много сила и енергия, но в същото време страшно объркан. Човек, който не може да намери себе си, не е уверен, не може да направи така, че да постигне благоденствие - за себе си, за държавата, за обществото. Българинът не може да разбере, че няма лично благоденствие, ако тънат в мизерия хората около теб и държавата като цяло.
- Парадокс е, че българинът е много умен, а държавата ни най-бедна. Как си го обяснявате?
- Точно това е объркаността. Много се тупаме в гърдите, че българинът, видите ли, бил индивидуалист. Това не е вярно: той не е индивидуалист, а егоист. И разликата е съществена.
- Бихте ли обяснили?
- Индивидуализмът е философия, егоизмът е инстинкт. За първото се иска глава. Когато егоизмът надделее, той става вреден за държавата. Това го виждаме ден след ден, години наред.
Всеки краде, лъже, богатее за сметка на другите, но така обедняваме всички
И няма възход.
Няма мое лично щастие. Ние сме обществени животни. Нашето благо се крепи на благото на останалите. Това не можем да проумеем. Проблем е, че няма кой да насочи добрите енергии. Нямаме добри държавници.
- Може би ще посочите примери в миналото ни?
- Върховен пример е Васил Левски, най-святата и светла личност в родната ни история. Но има и други велики, които остават в сянка. Такъв е Неофит Рилски. Той е изключителна личност. Живял 90 години. Много плодотворен живот - писал е учебници, построил е първото светско, истинско европейско училище, решавал сложни политически и обществени въпроси. Наричат го учител на учителите. Цяла плеяда възрожденци са черпили мъдрост и знание от него.
Друг пример на национално достойнство и величие, пак неоценен, е Никола Фичев - Уста Кольо Фичето. Човек неграмотен, който създава шедьоври, съизмерими с постиженията на големите европейски архитекти и строители. Няма да отмина и цар Фердинанд, който всички оплюваме заради двете национални катастрофи, които ни е донесъл. Но според мен той заслужава и уважение за това, че е превърнал една изостанала провинция на Османската империя в модерна европейска държава. И го е направил с двама велики българи: Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Единият - волята и силата, а другият - интелектът и разумът.
Георги Господинов е започнал в неговия кръжок
- Георги Господинов сочи вас и поета Георги Братанов за първи свои учители. Какво бихте казали за книгите му и това, което се случва около него?
- Книгите аз ги харесвам. Той е талантлив човек, млад, способен. Пише интересно. Всички му се радват, но трудно приемат успеха му. Мнозина му завиждат. Общоизвестно е мнението, че нещо малко му се надписва. Но той вече е кавалер на най-високите европейски литературни награди. Така че време е неговите бивши приятели, които сега го плюят, и всички останали писатели, общественост интелектуалци, да се обединим и тази прословута Нобелова награда най-после да дойде в България. Защото тя ще бъде успех не само за Георги Господинов, а за страната ни. През годините имаме няколко големи провали в опитите ни да убедим Стокхолм, че имаме писатели, достойни за нобелисти. Време е да поправим грешките от миналото. Шансът е реален и този път не трябва да го пропускаме. Но за да има кандидатурата ни успех, пак казвам - всички трябва да се обединим около нея.
Исак ГОЗЕС
