На 2 ноември Иван навърши осемдесет години и посвети юбилейната си изложба на учителя си, който отдавна не е на този свят. Тогава той каза: “Въобще не съм си мислил, че ще стана професор в Художествената академия. Това е над представите на едно момче от Ямбол. Като дете учителят ни Стефан Бъчваров ни сложи да рисуваме една стълба. Каза, че има перспектива, и излезе. Ние въобще не бяхме чували тази дума. Тогава с много пот успях да нарисувам стълбата и разбрах, че изкуството е къртовска, тежка работа”.
... Момчето вървеше бавно, следвайки стъпките на човека пред себе си. Слънцето блестеше, кацнало на върха на отсрещните тополи. Всичко наоколо - къщите, реката, бялото платно, което мъжът носеше, чантата му с бои - бяха обагрени в червено и златно. Наричаха мъжа певеца на Тунджа заради пейзажите с надвесени над водата плачещи върби. А момчето бе неговият ученик Иван. Той също стана художник.
Момчето, което следваше своя учител, се казва Иван Газдов
Ако трябва да изредим всичките негови титли, награди, похвали, изложби, пощенски марки, плакати, студенти, почитатели, изследователи, приятели, книги (написани от него и за него), ядове, победи и депресии, ще ни трябва кофа мастило. Защото при него всичко е по много. Само бракът му е един. Но не затова Ямбол го е обявил за почетен гражданин, а заради щедростта и славата, която му е донесъл.
В началото обаче идеята синът да се посвети на изобразителното изкуство е посрещната на нож от силната половина на достолепната фамилия. Бащата Едуард Газдов е завършил медицина в Загреб. Дядото, доктор Бояджиев, се е дипломирал в Нанси - Франция. Той е първият професионален лекар в Ямбол, основател на единствения тогава рентгенов кабинет в Южна България.
Наистина щеше да е по-умно и аз да стана лекар - разсъждава по-късно художникът. - Даже много по-умно. Пак щях да съм професор, но по медицина. Баща ми искаше да имам сигурност в живота и ми казваше: Ти по-добре стани едно инженерче. Само майка ми Ваня, тази възторжена жена, първата преподавателка по английски език в града, с проницателна обич ме насърчаваше да следвам мечтата си.
През 1964-та Иван е на деветнадесет години, ученик в Художествената гимназия и член на групата на ямболските художници. Йозеф Косут, негов връстник, е член на групата на нюйоркските авангардисти. Те се обличат в официални костюми и изповядват концептуално изкуство. Косут написва и издава книгата “Изкуството отвъд философията” (Art after philosophy) и създава най-значимата концептуална творба за всички времена - “Един и три стола”. А младият Газдов заедно с един добър поет получават поръчка за нещо като плакат (образ и текст) на тема: “Месо е нужно на Родината, откликвай на зова й, Комсомол!” с подзаглавие: “Във всеки селски дом - прасенце!”.
Вече с диплома в ръка младият специалист е назначен за дизайнер в Центъра по промишлена естетика. Там той създава запазени марки, шрифтове, дизайна на елки, телефони, дори велосипеди. След 5 години любимият му професор Поплилов го кани за свой асистент.
Като преподавател, Газдов следва съветите на Ботев
“Учителят трябва да бъде кротък като овца, търпелив като вол и скромен като битолски просяк”. Особено последният показател се оказва съдбовен за него.
Газдов влиза в историята на изкуството като създател на един непознат дотогава стил. Нарича го графикатура. Едни ще го хулят, други ще се дивят, а баща му отсича: “Стига си рисувал тези кривиндели”.
1988 година. Радой Ралин открива първата в света изложба на графикатурата. Суета, капацитети, някоя бутилка вино, по-евтини букети, снизходителни потупвания по рамото. Корифеите мълчат. Но говори мъдрецът Борис Димовски: “Графикатурата е тъпанът на оркестъра”. Той познава Газдов още от времето, когато е бил възторжен карикатурист. Едно лято дори внезапно посетил родителите му в Ямбол. Те били шокирани, като им се представил и казал: “Искам да видя къде е израсло това момченце, дето може да рисува крава и коза, без да ги е виждал”.
През 1988-а Радой пък планирал издаването на албум на вече професора Газдов. За тази цел посещавал ателието му почти всеки ден в продължение на два месеца. Получило се интервю с 243 въпроса, без аналог в родното изкуствознание. Въпросите се оказват по-важни, отколкото отговорите. Тогава албумът не излиза, а от издателство “Български художник” “невинно” се оправдават, че е нямало хартия. Това е поредният удар върху Радой Ралин.
Полу-академично слово♦ На 23 февруари 2023 г. професор Иван Газдов е удостоен с титлата “Доктор хонорис кауза” на Националната художествена академия. От полу-академичното слово, което чете, публиката разбра няколко важни полу-неща за него: първото е, че се е родил в полумрак - преди да си отиде нощта и дойде денят. Ритнал менчето на попа и затова е полу-кръстен. Вечер се молил под иконата на баба си: Дядо Господе, прости ми!, а сутрин се окичвал с червената пионерска връзка. Затова е полу-религиозен и полу-атеист. Тридесет години е бил полу-жител на София, превърнал се в цял, когато вече бил полу-човек. Смее се с полуотворена уста, храни се с полуфабрикати, великите му мисли идват, когато е на стълбището на полуетажа. Щом стигне до етажа, ги забравя. С полуотворени очи усеща истината, с отворени се вторачва в полуистината... И въпреки че, по собствените му признания, си е един полу-индивид, мнозина го смятат за човек с главно Ч. |
С Радой Ралин на четири очи
(Откъс от интервюто на писателя с проф. Газдов, направено през 1988 година)
Р.Р.: Да си имал някакъв тъжен драматичен конфликт?
И.Г.: Тогава при всичките тези, да ги наречем, взаимоотношения драматичното беше, че Те (момичетата, в които е влюбен - б. а.) си намираха някой приятел в края на краищата. Аз не съм довършвал тези взаимоотношения.
Р.Р: Изобщо вървеше ли ти в тези взаимоотношения?
И.Г.: В никакъв случай. Хич.
Р.Р: Значи сме еднакви...
И.Г.: Аз и досега смятам, че съм грозен, темерут, не мога да говоря, нямам вид и т. н. Изобщо всички тези комплекси са ми до тука (до гърлото), тъй че не се опитвам. Това е потискащо някак си. Не съм имал щастието никога да ходя под ръка с момиче, да се разхождам някъде, а съм мечтал за това, много съм искал. Обаче - няма, не се получава. Всички други ходят на разходка по двама.
Р.Р.: Същият съм и аз. И като погледна след това, каква пък полза, дето са ходили? Никаква. Обаче ние, дето сме изкарали по-затворено, по-стеснително, по неудачно, като че ли сме по-щастливи в края на краищата....
И.Г.: - Може и тъй да е, но аз не смятам, че съм щастлив.
Р.Р.: Обичаш ли танците?
И.Г.: - Затанцува ли се, аз си отивам...
Исак ГОЗЕС
