На 3 януари спортна България потъна в скръб, разделяйки се с една от най-емблематичните си фигури. За всички нас той си остава просто Чичо Митко - човекът, който изведе националния отбор до лудото американско лято, но и онзи благ събеседник, с когото можеш да говориш за всичко.
Съдбата отреди моето първо интервю за вестник “Над 55” през 2022 г. да бъде именно с него, а днес със свито сърце споделям спомена за тази среща, която се оказа и последната му изповед пред нашите читатели.
Никога няма да го забравя. Тъкмо бях започнала работа като журналист в редакцията, когато главният редактор ми възложи задачата да направя интервю с Димитър Пенев по повод предстоящия му тогава 77-и рожден ден. Признавам, сърцето ми се сви.
Знаех кой е, разбира се - кой българин не знае? Но не бях запозната в детайли с кариерата му и се притесних, че трябва да разговарям с такава монументална фигура.
Събрах кураж и набрах телефона му.
В началото реакцията му беше категорична - отказа ми веднага
Обясни ми с болка, че често журналистите изопачават думите му и накрая чете неща, които никога не е изричал. Това беше моментът на истината за мен като млад репортер. Обещах му, че при мен това няма да се случи и ще напиша само истината, точно както той я каже. Усетил искреността ми, той най-накрая се съгласи. Почувствах се невероятно горда, че успях да убедя самия Стратег.
Срещнахме се в кафенето в парка пред стадион “Българска армия” и говорихме повече от час. Оказа се изключително приветлив, усмихнат и земен, далеч от суетата на величието. Денят беше слънчев, а атмосферата около него - наситена с уважение. Всеки, който минеше покрай кафенето, го поздравяваше, а той познаваше всички.
Всички знаем за легендарния му начин на изразяване и прескачането от тема в тема, което прави свалянето на интервю истинско предизвикателство, но се справих. Бързо ме предразположи и ме разсмя, стопи излишното напрежение. На тръгване ми надписа картичка, която днес е скъп спомен от първото ми интервю с един велик българин.
Предлагаме ви част от онова последно негово интервю за нашия вестник. За съжаление, думите му за състоянието на спорта и младежта днес, три години и половина по-късно, звучат по-актуално и по-тревожно от всякога.
Почивай в мир, Чичо Митко!
- Г-н Пенев, как сте със здравето?
- Преди време стари травми се обадиха, имах възпаление, че едно време се играеше без кори. Но сега всичко е нормално, чувствам се добре, движа се. Щом ходя още без бастун, карам си и колата. И най-вече не спирам контактите, споделяме всички спомени, десетки и стотици мачове.
Няма да се забравят успехите, на европейски и световни с мое участие имам 90 мача с националния отбор
- Правите ли разходки, за да се движите повече?
- Километражът ми е много голям в моята кариера. Сега повече почивка, на волана, къси разстояния в квартала, с приятели. Когато отивам в Мировяне, там градината е моя, трябва аз да я контролирам. Да бъда противник на домочадието - те мислят за нови неща, а аз гледам да поддържам старите.
- Какво ви тегли да сте често тук, на стадион “Българска армия”?
- Близо ми е кварталът, където живея - кв. “Изток”. А тук имам много познати и си правим често срещи с тях. Съседи са ми Пламен Марков, Васко Романов, Борис Гаганелов, баджанакът, Бог да го прости. С Борис водехме две сестри близначки от Русе. Те тренираха спортна гимнастика. Тогава лагерите бяха дълги, по месец, нямаше телефони и се виждахме по-рядко, но продължихме контакта и след време се сгодихме. Все ни питаха как ги различаваме, дали не си ги сменяме (смее се).
- Достойни ли са старините ви?
- Съвсем нормално живея. Кой не ме познава? С “Локомотив” (София) съм бил шампион. С ЦСКА десетки пъти сме печелили купи и като футболист, и като треньор. С националния отбор голям успех имахме през 1994 г. Работил съм в Кувейт, Саудитска Арабия, Китай. Свързан съм с много наши футболни звезди, като започнем от племенника Любо Пенев, Христо Стоичков, Емо Костадинов, Трифон Иванов, с които се познавам от старото поколение - Якимов, Цанев...
- Как според вас се справят сегашните треньори, играчи, как е футболът като цяло в България?
- Сега разрешиха контактите с целия свят, футболисти отвсякъде. Нови мениджъри - повечето от тях са гледали футбол, а не са участвали в официални мачове. Така объркват и вас, журналистите.
- Младото поколение иска ли съвети от вас?
- Не може да даваш съвети. Може да коментираш случки. Но ако даваш съвети, после ще имат оправдание, че си казал еди-какво си. И накрая всичко се изсипва на твоята глава. Това е схемата по български. Когато виждам, че има качества и отношение, трябва да гради себе си, това е колективна игра. Не по двойки и тройки да се събират и да не можем да ги разберем какво говорят - за бизнес ли, или някой фен ги е поканил. Обаче за футбол не си говорят. Последните години основно са чужденци.
- Кога ще дойде ред на нашите юноши да влязат?
- Няма никой.
- Като заговорихме за младежта и цигарите, вие откога пушите?
- Пропуших след състезателната си кариера, защото вече имах двойна и тройна отговорност. Веднъж на път с автобуса спираме за цигара. Едното момче, Бачев, не слезе с нас, макар да знаехме, че пуши. Тръгваме и шофьорът вика: “Пена, някой отзад кади”. Оказа се Бачев - скрил цигарата между краката си, ама пушекът се вижда. Стопи си анцуга, та чак му запари на крака. И като скочи изведнъж, всички взеха да ръкопляскат (смее се). След седмица го извиках пред строя и казах на другите: “Ето го Бачев, той пуши повече от вас, ама се крие. Сега всички му ударете по един шамар”. И те го плеснаха, а той дойде да се извини. Защо да се крие? Всички пушат пред мен, а той се крие.
- Има ли някой, на когото сте предали опита си и се надявате да задмине вашите успехи?
- Дай Боже да ни изпреварят. Ще бъде по-интересно за хората. Защото като много говорим за миналото, на някого ще му омръзне. Нека се подобряват нещата, както се казваше преди години в лозунгите - “спортът крепи народа”.
Цветелина ТОТЕВА
