Има хора - артисти, писатели, певци - които, без да познавам лично, чувствам като стари познати. И нямам проблем да споделям мнение сякаш от “първа ръка”. Този случай не е такъв.
Все имам чувството, че ще чуя гласа на другаря Ташев, който ме мъмри, че навлизам в чуждо пространство. Не там, където иска да си паркира колата, а където душата му се наслаждава на заслужен покой. Затова ще се постарая да бъда обрана и уважителна.
Вълчо Камарашев е от онези актьори, които се помнят не просто с главни роли, а с нещо по-тихо и по-дълготрайно. С трапчинките, с леко палавите очи и с онази вътрешна усмивка, в която има и ирония, и утеха. Лице, което сякаш казва: “Усмихвайте се, хора” - не като реплика, а като начин да се живее.
Вълчо Камарашев е роден по една случайност във Видин на 12 септември 1937 г. Баща му е капитан на кораб, а майка му е учителка и придружава съпруга си по време на плаване по р. Дунав, когато при акостиране на пристанището във Видин настъпва раждането. “Независимата и свободна” преса не е единодушна по въпроса за детските и юношеските му години.
Едни твърдят, че е израснал в Бургас, други - в Русе
Ако питам изкуствения интелект, сигурно ще ми каже нещо различно, затова няма да го направя. Защото друг факт от биографията му е по-впечатляващ. Приет е във ВИТИЗ още преди да е завършил гимназия - нещо рядко дори за онова време. После наваксва образованието си като частен ученик, но това вече няма значение - посоката е избрана. Завършва през 1959 г. в класа на проф. Филип Филипов и поема по онзи път, който днес често се пропуска, но тогава е задължителен - провинциалните сцени. Бургас, Перник, Русе. Градове, които не носят блясък, но дават нещо по-важно. Там се учи на търпение, на среща с различна публика.
След това идва в София - и остава. Първо в “Сълза и смях”, после в Театър “Българска армия” - неговият втори дом. Камарашев не е от актьорите, които правят всичко възможно да привлекат вниманието към себе си. По-скоро е от онези, без които спектакълът губи равновесие. Работи с вътрешна дисциплина, с уважение към режисьора и текста, с внимание към детайла.
В “Комбина”
Умее да влиза в образа тихо, без показност и да го обогатява с човешка противоречивост.
Бай Вълчо, както го наричат колегите, сам се определя като “характерен актьор със смесени роли”. Формулировка, която звучи почти скромно, но всъщност говори за свобода. Не е героят, не е любовникът, не е центърът. И въпреки това е навсякъде, където има нужда от истина. Като млад са го готвили за романтични роли - строен, с присъствие. “Природата си каза думата. Взе ми косата, но таланта не можа”, ще каже по-късно с усмивка. Самоиронията му е лека, но точна. Приема мястото си без съпротива и без горчивина.
В киното влиза по-късно - на 33 години, с “Черните ангели”. И остава. През 80-те се снима почти непрекъснато - по няколко филма годишно. Участва в десетки заглавия, влиза в различни образи - отрицателни, комични, драматични. Често му поверяват роли на дребнави, закостенели хора - еснафи, догматици, нагаждачи
Но той не ги играе като карикатури. В тях винаги има нещо разпознаваемо, човешко. Слабост, страх, желание да се задържиш на повърхността. Гледаш го и припознаваш сприхавия продавач, дребнавия съсед, заядливия началник.
Силата на Вълчо Камарашев като актьор се вижда и извън сцената. Понякога хората трудно разграничават актьора от персонажа. След излъчването на “Войната на таралежите”, където играе грубия другар Ташев, деца надраскват колата му с обидна дума. По съвет на режисьорката Иванка Гръбчева събира децата и им обяснява, че това е роля. Че човекът и образът не са едно и също. Няколко дни по-късно намира колата си пребоядисана. Бащата на едно от хлапетата е поправил белята. Малък епизод, който казва повече от рецензия - за това, колко убедително може да бъде едно присъствие.
Със съпругата си
Камарашев никога не говори за “малки” и “големи” роли
За него има само добре или зле свършена работа. И страда, когато усеща, че не е стигнал докрай. Това вътрешно изискване остава и в по-късните години, когато ролите намаляват. “А ми се играе много”, казва. И в тези думи няма оплакване, а по-скоро глад за работа. Същият, с който е започнал.
С времето идва и отдръпването. Не го крие. “Като непотребен съм”, казва с характерната за него смесица от тъга и яснота. Гледа как театърът и киното се променят, как ефектът започва да измества дълбочината. Не обвинява, по-скоро констатира. Но болката остава.
И въпреки това не губи нито чувството си за хумор, нито способността да се радва на малките неща. В ежедневието - кръстословици, разговори, чаша вино, цигара. Има нещо почти уютно в този тих ритъм, в който човек живее в мир със себе си. Вярва, че макар и на половин щат, все ще има роли и за 80-годишни, и за младоци. Защото, както казва Лорънс Оливие: “Артистът не се пенсионира, артистът просто умира”.
И точно когато мисли, че театърът и киното са го забравили, Любо Нейков го кани в сериала “Столичани в повече”. “Мислех, че никой няма да ме потърси... а то още съм нужен като актьор”, казва с благодарност. Тази радост е искрена, почти детска. Сякаш сцената отново го е повикала по име.
В личния свят на актьора има устойчива хармония. Повече от три десетилетия до него е съпругата му Виолета - партньор в живота и в мисленето за театъра. Той се съветва с нея, приема критиките й, разчита на нейната мярка. В този дълъг съюз има тишина, доверие и нещо много човешко - да не си сам в съмненията си.
В късните си години, въпреки многото болежки, Камарашев говори спокойно за края. В последното си интервю за “България Днес” той споделя, че не се страхува от смъртта - приема я като естествено продължение. Страхува се от болестите, от немощта. Казва го просто, без патос. Както казва и другото: “Все пак оставих нещо след себе си”.
И наистина - оставя. Не само роли, не само присъствие в киното и театъра. Оставя мярка. За това как се работи тихо. Как се живее, без да се губи достойнството.
И може би най-точното, което остава от него, не е конкретна роля или реплика, а усещането, че животът е сложен, понякога тежък, често несправедлив. Но въпреки това може да се изживее с мярка. И, ако е възможно - с усмивка.
