Елиас Канети, за когото разказахме преди време, е единственият носител на Нобелова награда, роден в България. Той е напуснал люлката на своето детство Русе само на 6 години, гражданин е на Великобритания, живял в Австрия, а пише на немски. Затова, въпреки любовта, с която описва родния си Русе, и уважението, което храним към него, не бихме могли да го наречем автентичен български писател.
Внимателен поглед на литературната карта на Балканите, за съжаление, показва, че България е единствената страна на полуострова, която няма свой нобелист. В същото време Гърция има двама: Одисеас Елитис и Георгиус Сеферис, Турция - Орхан Памук, Румъния - Херта Мюлер, бивша Югославия - Иво Андрич... Защо тази престижна награда вече 130 години, толкова са минали, откакто е създадена, упорито заобикаля нашите граници. Кое й е попречило да стъпи и на наша земя? Причината едва ли е, че ни липсват таланти. Тогава сигурно е нещо друго.
Днес милиони посещават италианския град Брунате заради красотата на близкото езеро Комо. В центъра на хълма, стърчащ над водата, се издига паметник на мъж с брада, забил поглед пред себе си. Следва текст на италиански: “Пенчо Славейков - български поет”. Отсреща пък, върху стара сграда, хотел, белее плоча с надпис: “В този дом, прокуден от своята родина, почина през 1912 г. големият български поет и патриот Пенчо Славейков. Съюз на българските писатели”.
Под нея има друг къс мрамор. Той е поставен през 1940 г. от българските студенти в Падуа. На него пише: “Дано Бог да даде тук аз да доживея последните си дни, далеч от родния край”. Бог даде. Без да се бави. Невъзвратимото се случва на 10 юни в същата жълта сграда с име “Беллависта”.
Месеци преди това, на 30 януари 1911 г., шведският академик Алфред Йенсен предлага на Литературната комисия на Кралската академия да се номинира Пенчо Славейков за Нобеловата награда за литература. Авторитетният учен е превел на родния си език “Кървава песен” и други произведения на българина.
Смъртта на Славейков слага край на надеждите за завоюване на наградата, тя се дава само на живи творци
20 септември 1916 г. Иван Вазов е не само жив, но и със славата на голям български и европейски писател. Споменатият доктор Алфред Йенсен вече е превел “Под игото” на шведски и е поел и ролята на застъпник на поета по пътя към заветния Нобел. Той идва в София, гостува в дома му и всичко изглежда прекрасно, докато не се намесват доктор Кръстев и кръгът “Мисъл”. Те не харесват Вазов. И на срещата си с шведа не пестят лошите думи за него. Това се оказва достатъчно Патриархът на българската литература да бъде изместен от някакъв швед, а в следващите години и от двама датчани.
Според регламента на Нобеловия комитет разкриването на имената на официално номинираните за приза може да стане половин век след като това се е случило. Така че в ден днешен на това условие у нас отговарят Славейков и Вазов, малко известният поет, драматург, литературен критик, учител по литература и автор на книги с религиозен характер Иван Грозев. Той е фаворитът на професор Михаил Арнаудов за награждаването през 1928 и 1929 г.
На най-много номинации сред българските творци се радва голямата поетеса Елисавета Багряна
Пенчо Славейков
И преди 9 септември 1944 г., и след това името й стои солидно сред кандидатите. Подкрепя я и големият шведски писател Артур Лундквист, сам той член на Нобеловия комитет за литература и носител на Наградата на София. Това обаче се оказва недостатъчно. Багряна е ухажвана заради таланта, но не е харесвана от социалистическата власт. Това е достатъчно кандидатурата й да се провали.
В следващите петдесет години, за които официална информация от Стокхолм обаче няма, няколко имена на големи наши творци отново са били представени на вниманието на Нобеловия комитет.
Романът “Време разделно” се счита за едно от най-значимите съвременни произведения. Той е преведен на повече от двадесет езика и има огромни тиражи по света.
Авторът му обаче няколко пъти се е разминавал с мечтаната награда
Антон Дончев
През 2005 г. не му стигнал един глас. Приживе Антон Дончев разказваше една случка, която сама по себе си е достойна за Нобел.
При поредното му номинираме, натоварено този път с много надежди за триумфален край, от Стокхолм пращат в София достолепен представител на Академията да се срещне с него. По време на визитата си гостът е придружен от младата си и красива съпруга. Между нея и човека от службите, който е натоварен да придружава и охранява аристократичното семейство, прехвърчат горещи искри. Огънят на страстта се разгаря в хотелската спалня, а пожарът лумва, когато съпругът ги хваща. Моментът е критичен и изисква бързи и нестандартни решения. За да оправдае изневярата, красавицата започва да крещи, че я изнасилват. Гостът си тръгва бесен и повече не иска да чуе за България. Така Нобеловата награда за пореден път заобикаля родните граници.
Йордан Радичков е номиниран от проф. Боян Биолчев през 2001 г. и надеждите пак са големи. Българският писател е превеждан на много езици в различни страни. Но и той не достига до Стокхолм. По-точно достига, но само на творческа командировка.
Кандидатурата на Йордан Радичков е била провалена подмолно от българска страна
Поне така твърдят хора, които са били близко до него. Скоро след това той умира огорчен.
Александър Геров
Преди години работата ме срещна с големия български поет Александър Геров. Идеята беше да направим интервю, но осъществяването й се оказа доста сложно. Големият поет беше вече на преклонна възраст, болен и страдащ за своята съпруга Тамара, чието име непрекъснато повтаряше. На всичките ми въпроси отговаряше кратко: само с да, не или просто мълчеше. В стаята бе и неговият брат, актьорът Васил Геров. Притеснен, той се опитваше да помогне с каквото може както на брат си, така и на мен.
По едно време поетът каза: Абе, тази награда защо не идва? И пак замълча.
- Коя награда? - обърнах се към брат му.
- Абе, той си е внушил, че ще получи Нобелова награда. От години говори само за нея. Чака я.
Мълчах, не знаех какво да кажа. Изведнъж изтърсих:
- Ами да. Тя ще дойде.
Геров ме погледна строго, замисли се и отвърна:
- Знам, но много се забави...
Това беше. Скоро след това човекът, когото наричат най-странния измежду всички поети, които е раждал българският космос, си тръгна от този свят. С Нобеловата награда се размина, но дано да е срещнал Тамара.
... Ех, момчета, ще ви поведа към Стокхолм - обещаваше развихрил се над масата писател винаги след третата чаша. Компанията обичаше този тост. Заради оптимизма, който излъчваше, и традицията след него да се поръчва четвъртата доза.
След нея за Нобела вече се забравяше. До следващата вечер.
Исак ГОЗЕС
