На 15 септември се навършват 105 години от рождението на големия български писател Николай Хайтов. Той умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г. от левкемия и е погребан в Централните софийски гробища. 

Неговата дъщеря Елена Хайтова беше така любезна да разкаже специално за читателите на в. “Над 55” интересни моменти от живота на баща си и връзката му с неговите герои.

- Г-жо Хайтова, вашият баща имаше герои с изключително ярки индивидуалности. Как успяваше да ги създаде и какви са според вас приликите между него като личност и неговите литературни образи?

- Самият Николай Хайтов е ярка индивидуалност и той винаги е търсил в живота интересните личности. 

Предпочиташе да се среща и да пише за хора, които не са като дялани камъни, а са ръбати

Както казваше той: “Като се търкулнеш, да има къде да спреш”. Смятам, че на места има пълно припокриване на характерите, защото Хайтов също беше един не гладък, а ръбат камък. И дето се вика: “Търкурнало се гърнето и си намерило похлупака”. Неговите герои са предимно от Родопите и са повечето българомохамедани. За него те са хора с богата душевност, защото много са страдали.

Такъв е и този му герой, който е на паметника в Смолян, Асан Мешов. Няма друг такъв паметник на писател със своя герой, двамата застанали един до друг и между тях знаковата книга “Диви разкази”. Просто баща ми умееше да създава връзка с хората, неговото умение беше не само да говори, а да изслушва. Затова ставаше едно такова “слепване” между него и героя, който е избрал. Почти всичките му прототипи, които е изобразил, му ставаха после и приятели. 

Цели родопски села стават известни благодарение на героите, които Хайтов е избрал, точно от тези селища в Родопите

И затова след неговата смърт го обявиха за почетен гражданин на Девин, защото повечето от героите му са от Девинския край. 

- Тъй като вашият баща е лесовъд по образование и първите години от неговата професионална биография са преминали именно в тази област, можете ли да ни разкажете какви са най-любопитните негови спомени от този период?

- Баща ми се гордееше със своята лесовъдска професия. Макар че неговите опоненти, а те не бяха малко (знайно е, че Хайтов умееше да си въди опоненти), смятаха, че ще го обидят, като му казват “Горския”. Той беше всъщност лесоинженер.

А пък той отговаряше: “Ако нещо ме подгони, ако ми подпари под краката, вземам чифтето и се връщам в гората. За мен това е професия и половина! Там ти се приплакват дробовете, там ти се избистря умът”. Неговата виличка в Яврово е обикновена, проста вила, но необикновеното около нея са дърветата. Много приятели, писатели от цял свят, му бяха пращали семена и всяко едно дърво почти е от чужбина. 

Баща ми казваше, че дърветата не са като хората

Те му създават настроение, създават му атмосфера, хората го ядосват. Но само да си помислим колко е свързан Хайтов с дървото не само като лесовъд, а и като душевност. Много от неговите произведения носят такива заглавия: “Дърво за огън”, “Дърво без корен”, “Букова глава”, “Кривата борика”, сценарият “Войници на леса”... Много хубав е един негов израз, че “този свят е населен с безсловесни сенки и това е светът на дивата и на дивната гора”. Хайтов е гората, Хайтов е България. 

Паметникът на Николай Хайтов с неговия герой Асан Мешов

- А някакви интересни случки, които ви е споделял и които сте запомнили от неговия опит като лесовъд?

- Той имаше един приятел Апостол от Яврово, който с почти езическо отношение се кланяше пред дървото. И когато се женила дъщеря му, отишъл да дари дървото с кенарена кърпа. Апостол събирал много желъди и правел от тях мехлем за мазане. Веднъж баща ми срещнал на връщане от Асеновград този Апостол, който го попитал: “Абе, Кольо, ти какво си купувал? Защо ще си купуваш мехлем? Аз съм направил чуден мехлем от желъди. Ще те накара да запееш и ти като се намажеш с него. Хем и ти да му пееш, хем и той ще ти пее!”. Показал си петите - разръфани, наранени.

И казал: “Сега аз отивам с моя мехлем да си ги намажа и ще видиш как ще подскачам през огън!”. Защо хората търсят лековити рецепти, като самата гора е лек със своите илачи. Самата гора лекува хората като естествен лекар. Апостол обичал да казва: “За мен богът преди всичко е дървото. Защото от него каквото и да вземеш, все става”. Карал баща ми вечер да сядат пред запален огън и да гледат как горят сухите и суровите дърва.

На баща ми му направило впечатление, че сухите пращят и бързо изгарят, а пък суровите пускат мъзга, кипят и си мислел: “Ето това е и човекът. Сухите хора по-бързо изгарят, прегарят и си отиват, а пък по-зрелите, по-емоционалните се пекат на бавен огън, та чак от сърцето им капе мъка, но те са устойчивите хора”. Самата гора има също песен и този, който умее да я разбере, той е много щастлив човек. В творчеството си баща ми споменава за Апостол, но повечето с мен и с внучката си е споделял спомени за него. 

Баща ми учеше дъщеря ми Елица да гледа мравките в гората и казваше: “Виж мравките колко са малки, а мъкнат в пъти повече непосилен товар, но го мъкнат с достойнство. Затова и човекът трябва да се научи да носи товари (я душевни, я физически), вземайки пример от мравките”.

- Вие току-що споделихте как са общували помежду си две поколения, дядо и внучка, но как смятате, че творчеството на Хайтов се пренася през десетилетията и осъществява мост между поколенията?

- Баща ми беше загубил по едно време вяра в младите. Защото в онези години, вече към края на живота му, точно тогава много напускаха България и той се беше натъжил. Разочароваше го и това, че в училище не учат младите на възпитание и труд. Но нали си беше оптимист, все се надяваше, че нещо ще се преобърне в тях. Сега, след неговата смърт, съжалявам, че той не може да види как го харесват младите хора. Ходя в много училища. Преди две-три години бях в едно училище в Пловдив, електротехникум, където обсъждаха творба на Хайтов. Имах чувството, че съм в театър.

Толкова бяха подготвени, така се бяха сраснали (и това вече зависи от учителката Марина). Тя така ги беше накарала да се “подврат”, дето се казва, в самото произведение! И там се запознах с младо много хубаво момче. Оказа се, че този ученик е внукът на Асан Мешов, за който вече споменах, главен герой в много от разказите на Хайтов и негов приятел. Младежът се казва Димитър и е също като дядо си сладкодумен. В момента учи инженерство, отличник е. Това момче го запознах с учениците от гимназия “Николай Хайтов” във Варна, които честват своя патрон. 

Сега съм на гости при моя много близка приятелка - Станка от Варна, чиято внучка пък е журналистка, Сияна се казва. Когато се родила, родителите й взели нейното пъпче от Варна, за да го хвърлят във вилата на Хайтов в Яврово. Къде е Варна, къде е Яврово? Тя е журналистка и смята определено, че това се дължи на “калесването” й по този начин. Искам, ако може и от другия свят Хайтов да види, че младите го тачат. 

Щрихи към биографията

♦ Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Асеновградско. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Асеновградско, в продължение на 3-4 години. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Изкарва курс по лесничейство в Лесовъдния отдел на Агрономическия факултет в Софийския университет през 1943 г. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив.

♦ През 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичово, в Девинско и в Горското стопанство в Сапарева баня. Инженер-лесовъд е в Радуилския участък в горско стопанство “Боровец”, Самоковско, от 1951 г. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. “Работническо дело”. 

♦ Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание “Септември”. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ (“Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник “Работническо дело”, “Кооперативно село” и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга “Съперници” през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник “Народна култура“ и списание “Наша родина”. От 1975 до 1977 г. е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966 - 1968).

♦ През 1966 г. става главен редактор на списание “Родопи”, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците. Хайтов се превръща в един от неговите популярни идеолози и съветник на Тодор Живков по този въпрос.

♦ Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите му, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

♦ Николай Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999 г., като преди това е негов секретар от 1966 до 1968 г. Бил е председател на Творческия фонд на СБП.

♦ Николай Хайтов има 2 синове - Александър (скулптор) и Здравец (архитект), и дъщеря Елена Хайтова.

Албена ХИНКОВА