26.9.1912 г.: 100 години от началото на Балканската война

София, България 26 Септ. 2012, 05:53 3884 прочита 0 коментара

През 1912 г. на 26 септември (стар стил тук и нататък) започва Балканската война – военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, като продължава до 17 (30) май 1913 г. Наричана е още Първа Балканска война.

Предпоставки и подготовка за войната Предпоставките за война, формулирани в Карнегиевата анкета, са: • военно-политическото отслабване на Османската империя; • потискането на християните в нейните европейски провинции; • неуспехът на борбата на населението от Македония и Одринско за автономия; • противоречията между големите европейски държави (т. нар. &bdquo;Велики сили“), които не успяват да наложат реформи на режима в двете области; • съюзът между балканските християнски държави в стремежа им за национално обединение и териториално уголемяване за сметка на Османската империя. Конкретен повод за войната стават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си. През лятото на 1912 г. албански въстаници завземат Косово и Скопие. Османското правителство проявява склонност за отстъпки към исканията за албанска автономия. Опасението, че албанците ще посегнат на Косово и Македония, кара балканските съюзници да побързат с военните си приготовления. Междувременно България и Сърбия сключват военнополитически съюз. Българското правителството влиза в преговори с Гърция, които също водят до антиосмански договор. Броени дни до началото на бойните действия София и Атина договарят и военна конвенция помежду си. Преди това, през август, е постигната спогодба между България и Черна гора за сътрудничество в назряващата война. На 13 септември черногорската армия напада Шкодренската крепост. На 17 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 21 септември. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 22 септември, а Сърбия се включва два дни по-късно. При започване на войната балканските съюзници разполагат общо с 645 000 души действаща войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлиза на 420 000 души и 930 оръдия. Съюзниците не изработват общ план за бойните операции, а всяка страна действа по собствено усмотрение. По тази причина разпределението на силите не е оптимално и основната тежест на войната срещу Турция се пада на българската армия в Източна Тракия. Сърби и гърци съсредоточават своите войски за действие в Западния оперативен театър, който поради отдалечеността си от центъра на османската държава е второстепенен от военна гледна точка, но има първостепенно политическо значение, защото от развоя на военните действия в него зависи кой ще владее Македония. България Формално върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд, но фактическото ръководство на войските е в ръцете на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и на началника на Генералния щаб генерал Иван Фичев. Българската армия, мобилизирана през втората половина на септември, наброява около 600 000 военнослужещи с 1116 оръдия. В Действащата армия, която провежда бойните операции, служат 366 000 войници и офицери. Останалите са разпределени в доброволческите, опълченските, допълващите и граничните части. Български бежанци от Османската империя, които не са приети в редовните войски, сформират Македоно-одринското опълчение с численост 14 670 души. Българската армия заема изходно положение както следва: Първа армия с три дивизии (67 000 войници) под командването на генерала от пехотата Васил Кутинчев е разположена по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач (Елхово. Втора армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов, в състав две пехотни дивизии, Хасковския отряд и Сборна конна бригада, заема изходни позиции в района на Харманли. Нейната задача е да блокира и изолира Одринската крепост. Трета армия с три дивизии (над 83 000 войници) под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев е съсредоточена източно от Ямбол - вляво и в отстъп от 1-а армия на един ден преход, прикрита зад самостоятелната Конна дивизия. Замисълът за бойни действия на главното командване е изключително оригинален: Той цели създаване у турското главно командване впечатление, че на левия фланг полосата между Първа армия и Черно море е прикрита само от Конната дивизия и там няма друга войска. Ако командващият Източната армия Абдулах паша се поддаде на уловката, той със сигурност ще въведе основите си сили във фиктивната междина, за да удари левия фланг на Първа армия, като по този начин оголва своя десен фланг. Това би се превърнало в катастрофа за турската армия и осигуряване на бързо настъпление към Цариград. За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд от 23 000 войници е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места. Сърбия Сърбия мобилизира 366 000 души с 544 оръдия, от които около 190 000 души са в действащи подразделения. Тези сили образуват три армии и два самостоятелни отряда. Впоследствие е договорено две сръбски дивизии да участват в обсадата на Одрин. Черна гора В началото на войната Черна гора изкарва на бойното поле 30 000 войници и 140 оръдия. Основната цел е овладяването на защитаваната от 25 000 турци Шкодренска крепост, което би осигурило господство на Черна гора в Северна Албания. За постигане на целта са отредени три от четирите й дивизии – общо 22 000 войници. Гърция Гърция е смятана за ключов елемент от Балканския съюз, поради сравнително силния си военноморски флот. Българо-гръцката военна конвенция от 22 септември 1912 г. отрежда на гръцкия флот (един модерен тежък кръстосвач, три остарели броненосеца, четиринайсет ескадрени миноносеца и други кораби) задачата да възпрепятства превоза на османски войски на Балканите през Егейско море. Гръцката Тесалийската армия (около 100 000) е струпана около Лариса за офанзива в Южна Македония с главна цел Солун. Епирската армия (13 000 войници) е предназначена за настъпление в Епир и Южна Албания. До края на войната числеността на гръцките войски достига 215 000 души. Турция Османското командване успява да събере под знамената едва 430 000 войници с 930 оръдия, вместо планираните 750 000 души. Впоследствие силите им нарастват до 570 000 войници и 4000 оръдия. Планът предвижда съсредоточаване на главните сили на север срещу българите и сърбите в Тракия и Македония, като за сдържащи операции срещу Гърция и Черна гора са отделени по-слаби прикриващи части. Срещу българите в Тракия е изправена Източната армия, която наброява едва 128 000 вместо предвидените по план 342 000. Целта е българските войски между Тунджа и Странджа да бъдат подмамени в дълбочина и да бъдат обкръжени с концентрични удари по фланговете, като при благоприятно стечение на обстоятелствата да се настъпи България по двата бряга на Марица, завземане на Хасково и Търново Сеймен (Симеоновград), и изтласкване на българските армии към Стара планина. Всички османски сили западно от Места образуват Западната армия под общото командване на Али Риза паша. Срещу сръбско-българското настъпление в Македония е съсредоточена Вардарската армия начело със Зеки паша. Османският флот се състои от три броненосеца, два крейсера, една броненосна корвета, три миноносни крайцера, осем ескадрени миноносеца, единадесет миноносеца и четиринадесет канонерски лодки. Задачата на тези сили е да осигурят османските комуникации по Черно, Мраморно и Егейско море. В началото на войната Османската империя разполага с десет самолета. Два от тях са базирани край Солун, а другите осем – в Йешилкьой. Бойни действия до първото примирие (октомври - ноември 1912) Основните бойни действия се съсредоточават в Източна Тракия, Шкодра и крепостта Янина. Настъпление на българите в Източна Тракия В Източна Тракия от началото на октомври до затишието в бойните действия през ноември стават три големи сражения между българските и турските войски. В хода на Лозенградската операция на 26-27 септември (9-10 октомври) турската Източна армия се насочва от Одрин и Лозенград на север, но преди да стигне границата се сблъсква с настъпващата насреща й 1-ва българска армия, която отбива и опита за излаз на одринския гарнизон. Десният турски фланг попада под планираните удари на 3-та българска армия, извършила преход през Странджа иззад 1-ва армия. Турските войски са обърнати в бягство и на 28 септември (11 октомври) българите завладяват без бой Лозенград и укрепленията му. След победата при Лозенград българите не преследват отблизо разбития противник. Това дава възможност на турските войски да се реорганизират и да привлекат подкрепления на линията на река Караагач, която прегражда пътя към Цариград. Новосъздадената 1-ва Източна армия заема района около Люлебургас, а 2-ра Източна армия се разполага в околностите на Бунархисар. На 2 (15) октомври те се сблъскват с напредващата българска 3-та армия, подкрепена по-късно и от 1-ва българска армия. Сражението продължава шест дни при числен превес на турците и променлив успех. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана. След Люлебургаско-Бунархисарската операция българските войски отново не преследват противника. Причини за това са: умората на войниците; тежкото състояние на пътищата, разкаляни от дъждовете; нерешителността на Главното командване; слабото разузнаване; влошаването на снабдяването поради разтягането на комуникационните линии в хода на настъплението; Настъплението на 1-ва и 3-та армия към Цариград е подновено на 11 (24) октомври. Два дни по-рано, 9 (22) октомври новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към Франция и Русия с молба да посредничат за примирие, но цар Фердинанд пренебрегва както турското предложение, така и руското предупреждение да се въздържа от щурм на османската столица. На 22 и 23 октомври (4 и 5 ноември) българските войски атакуват Чаталджанската укрепена позиция, която се простира между Черно и Мраморно море на 40 км западно от Цариград. Въпреки отделни успехи, те не успяват да постигнат пробив и са отблъснати, губейки 12 000 души. Междувременно българските сили край Одрин отбиват два излаза на османския гарнизон. До средата на ноември 2-ра българска армия блокира напълно крепостта. Обсадата на Одрин трае още четири месеца. Успешното настъпление на българските войски в Тракия кара турското командване да задържи подкрепленията, които са предвидени първоначално за борба срещу Сърбия и Гърция, и да ги пренасочи за отбрана на Тракия и Цариград от българите. Успешно се представят младият ни флот и аеропланното отделение. На 7 срещу 8 октомври четири торпедни катера атакуват крейсера &bdquo;Хамидие”, като торпедото на &bdquo;Дръзки” от 50-60 метра го улучва в носа и само тихото време го спасява от потъване. Впоследствие корабът е избуксиран до Цариград със задницата напред, защото носът му е практически под водата. Българските летци осъществяват първия си боен полет на 16 октомври, когато Радул Милков и Продан Таракчиев разузнават турски позиции край Одрин. Първото бомбардиране е извършено на 17 ноември. Сръбско настъпление в Македония Сръбската 1-ва армия преминава в настъпление на 24 септември (7 октомври) и навлиза в Македония. Ден по-късно Тимошката дивизия (от 2-ра съюзна армия) нахлува откъм Кюстендил, завзема Крива паланка, Страцин и Кратово. На 30 септември сърбите навлизат в Скопие, а в Битоля на 25 октомври. Междувременно в битката при село Екши Су, недалеч от Лерин, на 10-11 (23-24) октомври гръцката 5-та дивизия е разгромена и отхвърлена към Кожани от турския VI корпус на Джавид паша След разгрома на османската Вардарска армия и оттеглянето на остатъците ѝ в Южна Албания сръбското командване отделя значителни сили в помощ на съюзниците в Тракия и Албания. Още през октомври 1912 г. – преди битката при Битоля – край Одрин са прехвърлени Тимошката и Дунавската дивизия под командването на генерал Степа Степанович. Други три сръбски дивизии подсилват черногорската обсада на Шкодра в началото на 1913 г. Господство на гръцкия флот в Бяло море От октомври до началото на ноември гръцкият боен флот овладява редица беломорски острови, в т. ч. Тасос, Самотраки, Тенедос, Хиос, Лесбос. Установявайки базата си на остров Лемнос на 14 октомври[, гръцкият адмирал Павлос Кунтуриотис блокира Дарданелите и прекъсва морските комуникации между османските владения в Мала Азия и Македония. По този начин Гърция още в първите дни на войната печели господство в Бяло море и не позволява прехвърляне на турски войски за Солун. Солун е превзет на 14 (27) октомври. Съюзнически операции в Санджак, Косово и Албания Първите два щурма на Шкодра, защитавана от 24-хилядна османска армия и 5 хиляди албански доброволци, са неуспешни. В края на октомври крепостта е блокирана. Успехите в Македония и Косово и блокирането на шкодренския гарнизон позволяват на сръбските войски да нахлуят в Северна и Централна Албания. Чаталджанско примирие След неуспешната атака при Чаталджа България откликва на турското искане за примирие от края на октомври. София се възползва от предложението на Великите сили за посредничество, отправено непосредствено преди сражението, и установява контакт с османското правителство чрез руския посланик в Цариград. След едноседмични преговори край Чаталджа на 7 (20) ноември е сключено споразумение за спиране на бойните действия. Съгласно условията на примирието армиите на воюващите страни запазват достигнатите позиции. На 20 ноември (3 декември) в Лондон е открита мирна конференция. В хода на преговорите османското правителство предлага създаване на автономните държави Македония и Албания, но планът е отхвърлен от съюзниците, които искат всички територии на запад от линията Мидия - Енос. Под натиска на Великите сили правителството на Кямил паша се съгласява да отстъпи, но преди да го стори, е свалено от власт чрез преврат. Новото младотурско правителство на 28 декември (10 януари) подготвя контраофанзива в Източна Тракия и не дава отговор на съюзническите условия. Няколко дни по-късно, на 16 януари, преговорите в Лондон са прекъснати. Бойни действия (декември 1912 - март 1913 г.) Гърците успяват да превземат Янинската крепост едва при третия щурм на 8 (21) февруари. Черногорските сили, обсаждащи Шкодра, са подсилени от сръбски войски, но двата опита за овладяване на крепостта през януари и февруари 1913 г. се провалят. Те продължават обсадата на Шкодра дори след общото примирие от 1 април и чак на 10 април влизат в крепостта, изоставена от турско-албанския гарнизон. Скоро обаче са принудени от Великите сили да я напуснат, защото е предадена на новообразуваната държава Албания. С прекратяването на лондонските преговори за мир младотурското правителство разчита на частичен обрат във войната, който да позволи на Османската империя да задържи контрола си върху Одрин и областта му. По време на примирието то струпва значителни войски на укрепените позиции край Чаталджа (при Цариград) и Булаир (на провлака на Галиполския полуостров). Планът на новия османски главнокомандващ Ахмед Изет паша за деблокиране на Одрин предвижда тройна атака. Основният удар трябва да бъде нанесен при Булаир от Галиполската армия. Той трябва да бъде подпомогнат с десант на брега на Мраморно море в тила на българските защитници. Чаталджанската армия получава за задача да нанесе втория спомагателен удар. В очакване на османската контраофанзива българското командване подготвя укрепени позиции за 1-ва и 3-та армия при Чаталджа и по бреговете на Черно и Мраморно море. При Одрин 2-ра армия е подсилена с две дивизии и обсадна артилерия от Сърбия. За опазване на тила на трите армии, в средата на декември 1912 г. е създадена Четвърта армия в състав от две пехотни дивизии. На 13 (26) януари 1913 г. османските войски преминават в настъпление от Галиполи. Едновременно с това край Шаркьой е стоварен 8-хиляден турски десант. В решителната битка при Булаир Галиполската армия е разгромена от 7-ма Рилска дивизия. Два дни по-късно османският 10-ти корпус се оттегля по море от плацдарма, зает при Шаркьой. Османското настъпление при Чаталджа започва още три дни преди офанзивата при Булаир. След боеве с променлив успех, в началото на февруари българските войски се оттеглят планомерно с 10-20 км на запад от Чаталджа до предварително подготвените укрепени позиции. На 27-29 (11-13 март) 1913 г. българо-сръбските войски щурмуват и превземат Одринската крепост. Комендантът Шукри паша се предава в плен с 60-хилядната си армия. Едновременно с щурма на Одрин, 1-ва и 3-та българска армия настъпват срещу Чаталджа и отблъскват турците от териториите, завзети през януари обратно на укрепената им позиция. На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден, 1 април. Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април 1913 г. в условия на засилващи се разногласия между балканските съюзници за разпределянето на завзетите османски територии. През февруари и май стават спорадични сблъсъци между български и гръцки войски североизточно от Солун. Сърбия и Гърция подготвят общ фронт срещу България. При назряващата междусъюзническа война британският външен министър Едуард Грей поставя ултиматум за приключване на преговорите с Османската империя до края на месеца. Мирният договор е подписан на 17 май 1913 г. в двореца &bdquo;Сейнт Джеймс“. Империята се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия — Енос в Източна Тракия и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море и военните репарации са оставени неуредени. Статутът на егейските острови е решен през март 1914 г. Тогава Великите сили предават островите на Гърция (без разположените до Дарданелите Имброс и Тенедос) срещу ангажимента й да оттегли войските си от Южна Албания. Последици Жертви на войските Човешките загуби на съюзническите войски за всяка страна по отделно са: • България – близо 87 000 души, в т. ч. 14 000 убити в сражения, 19 000 починали от болести, 50 000 ранени и над 3000 безследно изчезнали; • Сърбия – 39 000 убити, умрели и ранени]; • Гърция – близо 29 000 души (около 5000 убити и над 23 000 ранени); • Черна гора – близо 9500 души (в т. ч. 2800 убити). За загубите на османската армия не достига достоверна статистика. Условно те се изчисляват от около 100 000 до 340 000 души (в т. ч. 225 000 убити, умрели от болести и ранени и 115 000 пленени). Участ на мирното население Първата балканска война нанася големи щети на жителите на районите, през които преминават войските. В Тракия и Родопите са опустошени редица села (турски, гръцки, българомохамедански и българохристиянски). От Лозенградски окръг бягат 50 000 турци. Десетки хиляди българи са принудени да търсят закрила в районите, завзети от техните сънародници. Мюсюлманското население в Македония е подложено на репресии от местните християни и от съюзническите войски, което води до многохилядни бежански вълни към големите градове (Скопие, Битоля и Солун) и към Мала Азия. Опустошенията, прекъсването на търговията и репресиите срещу мирното население, извършени и от двете воюващи страни, водят до масов глад през зимата и пролетта на 1913 г., който обхваща Одринско, части от Родопите и района на Гюмюрджина. Епидемии от холера и дизентерия отнемат живота на много жители на Източна Тракия и България през есента на 1912 г. Победителите повеждат политика на национална и религиозна асимилация в новопридобитите територии. Под ръководството на Българската православна църква през януари-февруари 1913 г. са покръстени хиляди помаци от Родопите (включително и от старите предели на Царство България) и от поречията на Места и Струма. Албанците в Косово и Македония, които се противопоставят на сръбските и черногорските войски, са подложени на масови кланета. Във Вардарска Македония още от есента на 1912 г. сръбските окупационни власти подлагат на натиск местните българи да се обявят за сърби. На гонения са подложени и екзархийските свещеници и българските учители, на чието място идват сръбски. Българските училища са закрити, а сръбски чети извършват насилствено разоръжаване на селските милиции, съпроводено с побои и убийства. Гърците в Югозападна Македония провеждат аналогична политика спрямо местните българи. Ескалация на конфликта между съюзниците Победата на съюзниците слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попадат под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и до Втората балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата. /По материали в интернет/