„На 23 август 1938 г. в 14:00 часа след пладне, вторник, Владимир Лимончев и Борис Чешмеджиев прегръщат двамата млади членове на самоковското туристическо дружество „Рилски турист” – Костадин Саваджиев и Георги Стоименов, които след близо 40-часова битка с трудната стена, стъпват на най-високата точка на вр. Мальовица.”

Изкачена е прочутата със своята непревземаемост Северозападна стена на гордата Мальовица, позната още като „Черния триъгълник”. То е осъществено по най-прекия път от основата на стената до върха. Прокаран е един маршрут, който ще остане в историята на българския алпинизъм като „Класическия маршрут”.

На 9 юни 1930 г., само 7 месеца след като Иван Шехтов и Михаил Кръшняк са взели участие в учредявантето на Българския планински клулб /БПК/ – 19 ноември 1929 г., подкрепени от приятеля си Васил Ненков изоставят позната туристическа пътека към върха и прокарват първия алпийски маршрут по Източното крило на Северозападната стена на Мальовица /Виж стрелката в началото на техния маршрут/.

В началото на месец август 1934 г. Александър Белковски, Руди Давидов и Хари Хаимов изкачват Източното крило по северозападния ръб на „Черния триъгълник”.

Между 20-26 септември 1934 г. Пепи Енклиш, д-р Любен Телчаров, Мария Въжарова и Михаил Кръшняк, при лоши атмосферни условия се изкачват на върха по Западното крило на северната му стена.

Както научаваме от излетния Бюлетин на БАК /№ 48/ при това изкачване „за първи път във високата планина е приложена алпийската техника на гвоздея /клин/ и чука”.

В края на месец април 1935 г. Никола Миронски, д-р Любен Телчаров Любен Генчев /писеца/, Владимир Загоров, Божидар Стоичков и Емануил Параско правят първото зимно изкачване на алпийски маршрут.

Изкачването им е осъществено по Мальовишкия коридор, разделящ стената на две – Източно и Западно крило. Алпинистите са били разделени на две кордета /свръзки/ по трима души „като всеки от тях е бил с пикел /ледокоп/ и е продължило малко повече от 3 часа.

Смелостта да навлезнат по отвесната близо 200-метрова стена на „Черния триъгълник”, според историята, пренадлежи на Александър Белковски и Ивайло Владигеров, които в края на август 1934 г. навлизат в стената, но след 30-40 метра, двамата срещат „непреодолими трудности”, което ги кара да направят траверс вляво и излезнат на самия източен ръб.

Тук двамата са застигнати от настъпилата нощ и са пренудени да прекарат нощта на стената, с което осъществяват първия бивак на алпийска стена у нас. Опитът им завършва без успех, но той полага началото на една безмълвна и продължителна борба за завладяването на стената, станала „Символ на българския алпинизъм”.

Битката за тази стена продължават още редица наши алпинисти. За да опитат щастието си под стената застават и редица чуждестранни алпинисти – италианци, австрийци, французи, словенци.

И те не постигат повече от 70-80 метра. Това не отчайва двамата млади, по възраст, но с богат алпийски опит планинари от Самоков, Костадин Саваджиев и Георги Стоименов, които на 20 август 1938 г. поемат към непрестъпната стена.

Но, нека за това, което става в следващите дни дадем думата на водача на свръзката Коце Саваджиев:

„На 20 август 1938 г. заедно с Георги Стоименов и двамата ни придружители Борис Чешмеджиев и Владимир Загорчев потегляме за Мальовица, за да опитаме силите си с непрестъпния връх.

Под тежестта на 25-30 килограмовите раници на 21 с.м. в 9 часа сутринта пристигаме в подножието на върха, гдето се установихме на бивак. Над третото малко езеро, 15 минути от обекта за катерене биде опъната палатката ни. Точно в 11.30 часа преди пладне, неделя, с благопожелания за успех навлязохме в скалата.

След 4-часова упорита работа достигнахме на около 60 метра височина. По опънатите две въжета отново се спуснахме до палатката си, за да пренощуваме спокойно. На следващото утро – 22 август неспали и премръзнали очаквахме изгрева на слънцето да ни стопли. В 6.30 часа продължихме прекъснатото изкачване“.

Тук, Саваджиев подробно описва 12-часовата непосилна и непрекъсната борба със скалата, без хапка хляб и глъдка вода, /която си позволяваме да преразкажем с известни съкращения/. В края на деня изморени двамата достигат малка площадка, с 50-сантиметра ширина и дължина около 2 метра, където на забити здраво в скалата клинове прекарват нощта.

„Бяхме изкачили около 120 метра и вече за връщане беше абсолютно незъзможно. В полунощ времето започна да се разваля. Започна да ръми. Появиха се и гръмотевици. Това обаче не ни плашеше, а само мисълта за оставащите още стотина метра до върха.

Планината изглежда не искаше да ни погуби и към 6 часа на 23 август облаците започнаха да се разкъсват. Първите метри на новия ден им носят нови трудни скални пасажи. После започва тревистият 30-метров траверс, където забих само 3 куки.

В края на траверса се озовах в подножието на целта. Вече виждах главите на нашите приятели, които залегнали по корем и надвесени към пропастта ни окуражаваха с думите:”Коце, кураж! Малко остана”.

Уморен и задъхан почивах, след което отново започвах да се катеря. От другарите, които ни чакаха горе дори получих половин лимон и още толкова ябълка. Събрах всичките си сили и край. Стъпих с двата си крака на здрава основа. Турът беше свършил.

С радост започнах да набирам въжето на Гошо, който дойде също уморен и отпаднал. А  беше вече 14:00 часа след пладне, вторик, т. е. на скалата бяхме прекарали около 44 часа.

Мъглите почнаха да обвиват челото на върха, излезе и вятър. Орлите се виеха над нас и пропъдени от своите гнезда, те като че ли търсеха по-непрестъпни места за убежище.

С това, което ви разказах навярно се убедихте, защо точно връх Мальовица и неговата Северозападна стена станаха „Символът на българския алпинизъм”.

Снимките, които видяхте са поставени в х. „Мальовица“, в рамки от 30/40 см. Те ще разказват за това – защо Мальовица е „Символ на българския алпинизъм.“/ 360mag.