Всеки ден след работа мъжът, който иначе е финансов съветник в голяма международна застрахователна компания, отваря ателието си в Стария град и хваща иглата, ножицата и гайтаните. Иван Тонев е и байрактарят на Национално сдружение „Хайдути“. Там войводите го наричат Гърбача. Разказва с любов за занаята си и за мисията на „Хайдути“ да запазят българското, да го предадат на младото поколение. За това с колеги от сдружението обикалят, облечени в народни носии и въоръжени с пушкала училищата и не се уморяват да разказват как хайдутите са се борили за свобода на родината ни. Пускат на малчуганите и филми, които показват как истинските българи са се жертвали за това ние днес да живеем в държава, която не е поробена.
С болка Иван Гърбача споделя, че търси чираци, на които да предаде терзийството. Защото занаятът е на изчезване и има опасност завинаги да се заличи от народната памет. Мераклии обаче няма. Всички млади искали да се научат бързо и веднага и да печелят големи пари. А така не става, трябва много труд и майсторлък за този занаят, споделя пред репортера на „ШОУ“ Гърбача.
 


„Има доста хора, които правят народни носии, но за съжаление меркантилността при тях надделява. Те интерпретират носиите, влагат в тях иноваторство, не възпроизвеждат достоверно това, което е било в миналото ни“, възмущава ще Тонев. Самият той ходи постоянно по музеите, прави снимки, сваля кройки и пресъздава точно носията, както е била ушита преди векове. „Така, по този начин, само с истината, трябва да се запази и да се съхрани нашето културно-етнографско наследство“, смята майсторът. Самият той не използва шевни машини, иска  да пипа шаяка, плата, да го усеща и чувства с ръцете си. Споделя, че е проучил, че първата шевна машина в България се е появила в края на 19-и началото на 20-и век у нас, а терзийството датира по нашите земи векове преди това. Гордее се и, че е майстор с висока квалификация. Страда, че младите не проявяват интерес към уникалните занаяти терзийство и гайтанджийство, но е радостен, че наскоро едно момче от София поискало да се учи, да му бъде чирак. Търси и други чираци, мечтае да предаде занаята си, да бъде съхранен за поколенията. „Терзийството е наистина много стойностен занаят и от него ще има нужда за в бъдеще, защото историята е тази, която ни държи здраво на земята, а народ без история е като дърво без корен“, разказва Гърбача. 

Започвал да се занимава с гайтанджийство и терзийство преди 8 години. Бил принуден, тъй като не могъл да открие майстор, който да му направи истинска, автентична носия, такава като на старите хайдути - с богата украса и много гайтани. Търсил, молил, питал-никъде нямало такъв човек, който да изпълни желанието му. За това се амбицирал и започнал сам да се учи. Показвали му занаята други майстори, малко по малко се образовал в това напълно до тогава непознато за него поприще. С гордост разказва, че майсторското си свидетелство- тестирлик, притежава от миналата година. На празника на Свети Спиридон, когато се връчват кетапите, го получил лично от майстора-ножар Кирил Коликов, който го въвел в пловдивския еснаф. Когато говори за занаятите, които практикува, или за сдружение „Хайдути“, очите на финансиста заблестяват. С гордост споделя, че и съпругата му, и децата му, се заразили от неговия занаят. Сега децата му посещават фолклорни събития, облечени в автентични носии, а съпругата му притежава красиви премени от всички фолклорни области на България. „Няма по-красива жена от такава, която е облечена в носия и е с кърпа на главата. Ако сложиш носия и нямаш забрадка, все едно нищо не си направил“, смята Гърбача. На въпрос от къде идва прякорът му, обяснява, че имал двояко значение – едното било бич, другото било увивна билка.“ А мога да кажа и, че съм се изгърбил от работа“, смее се занаятчията, докато боде бод след бод по дебелия шаяк на мъжки елек, за да го украси с гайтани. 



Пак повтаря, че да шиеш носия на машина е все едно да ближеш захар през стъкло. Още преди да се захване със занаята, си купил антерия, трябвала му за участие на „Хайдути“ в някакво събитие. Намерил майстор, който да му зашие гайтаните върху дрехата. Той обаче направил това не на ръка, а с машина, което много разочаровало Тонев. Тогава започнал да търси майстор, който да го научи как да шие гайтаните ръчно. Но такъв човек у нас нямало. Последният, който обаче починал, бил от Златоград и също бил и майстор-терзия. 

Научил се Гърбача сам как се пришиват гайтани, но преди това трябвало да се научи и да шие дрехи. Той си купува гайтан, произведен в Етъра. Разказва, че инструментариумът на един терзия и гайтанджия е много простичък – игла, ножици (пази си автентични ножици от 1891 година), напръстници за приглаждане на гайтана към плата, а също индизе, аршин, конци, губерка и най-важното, канджа или гачка (кука, която се използва за обтягане на гайтана при шиенето). „Това е всъщност третата ръка на гайтанджията“, усмихва се Тонев. Мъжката носия е доста скъпа. Цената зависи от това, колко гайтан ще има. Има потури от 250 лв. и такива от 500 лева и това е само за труда, без материалите. „В дюкяна ми има носия, която струва 1200 лв., при това само за антерията и потурите. А след като спечелих първа награда миналата година на Фестивала на народната носия в Жеравна с нея, цената й се вдигна на 1500 лв. И това без пояса и останалите аксесоари“, уточнява гайтанджията.

Гордостта му са дрехите, които ушил за младоженец, или пък за близнаците от Симитли, членове на „Хайдути“, които отишли с народни носии, изработени от Тонев, на бала си. „Трябва да пазим българското, да се борим със зъби и нокти да оцелее, да се съхрани. „Народ без минало е като дърво без корен“, казва Гърбача, докато продължава да боде с иглата по дебелия шаячен плат, а отстрани, грижливо накътани, чакат да бъдат зашити гайтаните. 

Красимира ГЕШЕВА, Пловдив