65 църкви в бароковия град Вилнюс

Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването “Дромомания” по здравната телевизия Cоdе Hеаlth - всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.drоmоmаniа.bg

От рубриката “Време за пътуване” на вестник “Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.

Центърът на литовската столица Вилнюс е зелен, провинциално аристократичен, приятно лежерен и добре поддържан. Посрещна ме с искрящо слънце в десет вечерта и весели улици, пълни с усмихнати младежи, разхождащи се семейства и мощни туристически групи. 

Хотелът ми е до ресторант в сграда от 16-и век с фрески по стените от онова време. Нищо чудно! За първи път хрониките споменават Вилнюс през 1323 г.

Старият град със своята плетеница от ветрилообразно разположени улички е един от най-големите в Европа и през 1994 г. e включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Не знам този факт колко е допринесъл за реставрацията на архитектурния резерват, но строените през различни векове сгради изглеждат сякаш са били издигнати вчера. 

Закусвам в старинния ресторант и под вековните сводове чревоугоднича с разни местни печива - катастрофални за фигурата, но здрав повдигач на духа. 

И Вилнюс е построен на река - там, където Вилня се влива в Нярис, което ме навежда за кой ли път на мисълта, че комай София е единствената европейска столица, която не се издига до плавателна вода. Сърцето на Литва е най-големият бароков град на Стария континент, според местните, де. Аз пък изваждам късмета да се случа там в Нощта на музеите, та обикалях до премала, но за това по-късно. 

Градът има 65 църкви и се гордее с всяка от тях. След като си поел умерена доза история и култура между старинните градски стени, параклисите, катедралата с 2000 фигури в нея и 200-годишните жилищни сгради с потънали в зеленина и цветя вътрешни дворчета, си струва да поседнеш в някое от кокетните кафененца. Но аз не съм дошла да пия кафе, ами да обикалям. 

Та тук се намира най-старият университет в Източна Европа, в църквата “Свети Йоан” има 300-годишни стенописи, а от хълма Гедиминас, където е основано селището, и по-точно от едноименната кула от 13 век, се разкрива невероятна гледка към Стария град.

Всъщност и хълмът, и кулата са кръстени на основателя на града, който и по онова време практикувал поизгубилото днес блясъка си мулти-култи и поканил всеки, който иска, да се засели в основания от него град. И хората взели че дошли от всички краища на Европа и оттатък. За първи път името на Вилнюс се споменава в исторически източници през 1323 година. 

Църквите уж са “само” 65, а сякаш са навсякъде. Не можех да не забележа как млади момичета вадят забрадки от чантите си, връзват ги и рано-рано влизат да ударят един кръст преди училище или работа.

В православните храмове пък са направо крайни - в “Свети Николай” например жена не може да влезе не само ако е без кърпа на главата или по къси ръкави, ами дори и ако носи панталон. Сред рестрикциите влиза и забраната да палиш свещ, ако не е купена в храма. 

Оказа се, че съм отседнала до Аушрос, единствената запазена врата на града (от някогашните девет) - Портата на зората. А в нея е вграден параклисът “Света Богородица”, в който се кланят на черно-златна икона на Божията майка от 14 век. Наричат я Вилнюската Мадона и я смятат за чудотворна. Потокът от туристи, но и местни по стълбичката към обителта е толкова постоянен във всички часове на денонощието, че решавам да се прежаля и да изчакам бавното пъплене нагоре. 

Веднага разбрах на какво се дължи. Половината от богомолците се качваха... на колене и на всяко стъпало казваха по една молитва. Иконата наистина е въздействаща, но на мен ми направиха по-силно впечатление околните стени с барелефи от потъмняло сребро, почти целите от добре очертани сърца.  

Опитвам се да не се влюбя в катедралата “Света Ана” - изящество в керемидено. Но как да устоя, след като самият Наполеон е пожелал да я вземе в шепата си и да я отнесе... е, първоначално във Франция. По онова време не е подозирал за остров Света Елена. 

Градската катедрала, чието име в превод от съскащия латвийски е “Свети Станислав и Свети Владислав”, е величествено бяла, както приляга на най-личната градска мома. В нея има над 2000 фигури на светци.

Твърди се, че е построена върху олтара на езическия бог-гръмовержец Перкунас, където денонощно горял огън, за да бъде омилостивен суровият повелител на мълниите. До нея е конкуренцията на кулата в Пиза - Наклонената кула, но след като я регистрират с един-два кадъра, всички се завтичат към плочката на късмета.

Стъпваш в отливките на двете стъпала, затваряш очи, намисляш си съкровено желание и се завърташ 3 пъти по посока на часовниковата стрелка, фокусирайки погледа си върху кръста на катедралата. Дори да не вярваш в чудеса, си казваш “Нищо няма да ми стане, ако опитам”. 

Разбира се, главният храм е бил разрушаван и построяван отново през всеки век чак до 18-и, когато придобива готическите си елементи, а през следващото столетие се сдобива със статуите си. Голяма обида за литовците била, че църквата на Свети Казимир, покровителят на страната, в един момент става православна. Та през Средновековието йезуитите, които са я построили, организират 700 вярващи да поставят основния й камък! 

Наполеон се “разписва” в историята на храма, като го разрушава. Днес йезуитите са частично отмъстени за протуберансите на съдбата - след Втората световна война обителта става Музей на спорта, но през 1990 г. им я връщат надлежно.

Националният музей на Литва се състои от няколко филиала - Вилнюската картинна галерия, Музей на приложното изкуство, на часовниците, на миниатюрите и на художника Пранас Домшайтис. Потискащо ми въздейства, честна дума!

Държавата тук съществува “едва” от 13-и век - на фона на древността по нашите земи, ама са имали късмет с поробителите все пак! Можем да се гордеем с най-старото обработено злато на света, но ни липсва дори парцалче от болярска дреха, да речем. А тук си имат! Както и всякакви предмети от бита на местните монарси, скиптри, жезли, корони, дори детски шейни. 

В мазето на Музея за приложно изкуство могат да се видят останки от крепостните стени и парчета от дървени мостове. В експозицията на първия етаж са изделията на литовски и чуждестранни занаятчии - плетени пояси, свещници, ракли, бижута, а също така емайлирани чинии, гоблени от Брюксел, чешко стъкло, полски мебели, майсенски и севърски порцелан, кехлибар, цели костюми на благородници, ризници...

Картинната галерия не ме грабна с нищо - художествена посредственост от 16-и век до наши дни. Обаче в нея са съхранени елементи от интериора на княжеския дворец, та намерих на какво да се възхитя. 

В Музея на часовниците на човек като мен, дето е посетил най-малко четири подобни места в Швейцария, трудно ще му спре дъхът. Но все пак отбелязвам оригинални екземпляри от 16-17 век, включително и сребърен часовник в типичен за Ренесанса стил. В друга зала властва барокът с произведенията на англичаните Ърдли Нортън и Уилям Раст. После се нижат рококо, класицизъм, ампир... та чак до началото на 20-и век.

По-интересен ми е съхраненият фрагмент от парка от 19-и век със слънчеви и цветни часовници. В кулата на старата поща звучи концерт с музика, изпълнена от камбани. Заслушвам се за няколко минути. Но навън, където под дъжда неустрашим оркестър свири джаз и напълно мокри двойки танцуват в унес, се задържам доста повече. 

Магдалена Гигова