На 6 април 1994 г. при приближаване на летището на руандийската столица Кигали с ракета е поразен самолетът, на който летят президентът на Руанда Жювенал Хабяримана и президентът на Бурунди Сиприен Нтарямира и те загиват. Още на следващия ден, 7 април, е убита руандийската министър-председателка Агате Увилингийимана.
Двамата президенти се връщат от среща в танзанийската столица Дар ес Салам, посветена на урегулиране на въоръжения конфликт между народностните групи хуту и тутси, живеещи в Руанда и в Бурунди. Всъщност конфликтът между двата етноса съществува от векове. Въпреки че раздвоеното общество в Руанда е относително стабилно до 70-те години на миналия век, следват две десетилетия на почти постоянни убийства на представители на двете племена в Бурунди, Руанда и Конго.
Веднага след терористичния акт с убийството на президентите тръгва слух, че неговите поръчители са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между двете общности и в двете държави. Военни хуту незабавно с преврат взимат властта в Руанда и предприемат геноцид на тутсите. Изостря се и междуетническия конфликт и в Бурунди, при който загиват между 50 и 100 хиляди души.
Контролираното от хуту проправителствено радио (РТЛМ — Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава обстановката с насаждане на ненавист и с призиви за избиване на тутсите. По радиото се координират действията на погромаджиите, като се посочват къде има събрани тутси. Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.
Извършители на кланетата в по-голямата си част са две екстремистки бойни групи на хуту - Интерахамве и Импузамугамби (около 30 000 души), за чието въоръжаване са използвани и средства от международни фондове. Но в кампанията за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи, като най-често е използвано хладно оръжие (мачете).
Обединените нации отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения преди и по време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. А в седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за активни превантивни действия. (Нерешителните действия ще се повторят през следващата 1995 г. при клането в югославската Сребреница.)
На 9 и 10 април Белгия и Франция изпращат в Руанда войски за евакуиране на своите граждани. Европейците не оказват никаква помощ даже на тутсите, работещите в посолствата и в консулствата на западните държави.
На 11 април в Руанда са избити над 2000 тутси, настанени в училище Дон Боско в столицата Кигали след евакуацията на белгийските миротворци. В манастира Сова са изклани 5000 тутси.
На 21 април Международният Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.
Геноцидът в Руанда се откроява като исторически значим не само заради големия брой убити за толкова кратък период от време, но и заради начина, по който Западът реагира на зверствата. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на геноцида, практически всички страни от цивилизования свят отказват да се намесят.
Нещо повече: на 21 април Съветът за сигурност на ООН единодушно постановява да бъде изтеглен миротворческият контингент от Руанда. Обаче и служителите на ООН, и представителите на американския Държавен департамент продължават старателно да избягват термина „геноцид” в своите публични изказвания.
На 3 май президентът Клинтън дори издава директива (Presidential Decision Directive - PDD 25) за ограничаване на участието на американски войски в миротворчески мисии на ООН. Едва на 13 май Съветът за сигурност поставя на гласуване въпроса за връщане на миротворците в Руанда, но държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт забавя гласуването с четири дни.
Чак на 17 май Съветът за сигурност приема резолюция за изпращане на 5500 миротворци в зоната на конфликта, обаче това е отложено поради разногласие относно финансиране на операцията.
Независимо, че Международният Червен кръст съобщава за убити вече около 500 000 души, войските на ООН не потеглят до средата на юни.
При организирания геноцид в Руанда за период от 100 дни (от 6 април до средата на юли 1994 г.) по официални данни са избити около 937 000 тутси и умерени лидери на хуту. Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от сегашния президент Пол Кагаме, на 4 юли влиза в столицата, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, около два милиона хуту „геноцидери“ и техни съучастници бягат в източен Заир (сега Демократична република Конго).
До началото на август 1994 г. над 1/4 от предвоенното население на Руанда е избито или избягало от страната. Мобилизирани са международни хуманитарни помощи за бежанците, но наличните запаси са недостатъчни и се разпространяват болести. Повече от 20 000 бежанци измират в холерна епидемия в лагерите.
Около 130 000 души влизат в затворите в очакване на съд за участието си в геноцида. През ноември 1994 г. съгласно резолюция 955 на Съвета за сигурност на ООН в Танзания е организиран международен наказателен трибунал за Руанда. През май 1998 г. след двегодишен съдебен процес бившият премиер на Руанда се признава за виновен в организиране на геноцида и е осъден на доживотен затвор. По информация на Би Би Си от 19.9.2005 г. трибуналът осъжда 22 души и оправдава трима. Пак по това време продължава процесът над 25 обвиняеми, други 17 са очаквали съда.
Бездействието на международната общност и неговите институции става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу, както и ООН и страни като Франция и САЩ и по-специално срещу президента Бил Клинтън. Клинтън е информиран всекидневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той признава със съжаление: „Това е най-голямата грешка на моята администрация.“ После Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост.
Проявеното насилие в Руанда и паметта за него обаче продължават да вълнуват страната и региона. Преживеният ужас умиротворява страната. Сега действа споразумение между лидерите на двата етноса за избягване на всякакви форми на организирано насилие на етническа основа.
/По материали в интернет/
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
