Стефанка Савова Калименова наскоро празнува своя 96-и рожден ден. Родена е на 1 март 1930 г. в Севлиево. Изглежда добре, болят я краката, но с мозъка е топ. Решава и най-трудните кръстословици, без, разбира се, сложните съвременни термини за компютър и нови технологии. Не разбира също така от марки алкохол, вино, цигари и ястия с месо, за което си има причина - израсла е в семейството на вегетарианци, последователи на Учителя Петър Дънов.
Баща й, Сава Калименов, е писател, журналист и издател. Детството на Стефанка преминава в една не съвсем традиционна къща.
На първия етаж била печатницата и книжарницата, които баща й наследява от своя баща
На голямата кухненска маса на втория етаж се сгъвали колите. Малката Стефанка - Фани се научила да чете сама на 4 години. Седяла върху касите с оловните букви и питала словослагателите как се казва тази или онази буква. Родителите й, заети с работа от сутрин до вечер, нямали представа, че детето вече знае да чете, при това доста безразборно. Разбрали го едва когато малката им дъщеричка невинно попитала какво означава думата “проститутка”. В отговор баща й я завел още в същия ден до градската библиотека. Дали й “Ането” от Ангел Каралийчев. Библиотекарите много се зачудили, когато детето се върнало в края на деня и поискало друга книга. Не й повярвали, че толкова бързо я е прочела.
Макар по образование и професия да е музикант, книгите, литературата са нейна страст през целия й живот. Чете свободно на руски, немски, френски и английски. Оставила е и няколко красиви и проникновени спомени за своето детство.
Любовта към поезията и музиката Стефанка нарича “моето наследство”: “Не съм го получила с някакъв документ, пише тя, със завещание или на ръка, защото се състои от прекрасни руски песни и руска поезия и се предава от сърце на сърце.
Кога съм го приела? Знам само, че било преди много, много години, в една стара къща в малък град на река Росица, в едно едва ли не древно вече време около средата на 30-те години на миналия век. Време на голяма мирна тишина в малките градчета (било е затишие преди буря), без електрически ток и светлина, което означава и без радио. Сигурно затова почти във всяка втора къща се чуваше някой да свири на цигулка, на китара или на флейта.
Песните у дома не се учеха, те просто се пееха
Поезията не се четеше, а се изричаше. Може би не много умело, но пък с чист възторг и като в лек транс. Не на трапеза или по време на някакви дълги празнични събирания, а така, във всекидневието, без специални поводи”.
Стефанка учи в класическата паралелка в гимназията в Севлиево. Неин съученик е Пеньо Пенев, с когото си разменят писма до самия край на живота му.
“През 1944 г. ние, родените през 1930 г., имахме свое “собствено” събитие - щяхме да влезем в първия гимназиален клас, днешния осми. Голямото севлиевско училище даваше много добро образование. Но както се знае, традициите много скоро бяха разбити. С откъснати коли от “Епопея на забравените” бакалинът обвиваше буца сирене. Симеон Радев и неговите “Строители” слязоха от рафтовете на голямата читалищна библиотека.
От друга страна, макар войната още да не беше свършила, въздухът буквално беше нажежен от някакъв ентусиазъм за учене, за изява. Младите хора от цялата околия се преселиха в града - да работят, да се учат, да участват в новата власт... В нашата провинциална гимназия само четвърти клас имаше 12 паралелки. Съществуваше и класически отдел с изучаване на латински и гръцки.
Двадесетина души, повечето бегълци от математиката, се бяхме записали в класическия клас. Учебната година започна със закъснение, през октомври. В дневника ми по повод първия учебен ден съм записала: “Водосвет нямаше. Религията като учебен предмет се изхвърля. Отсега нататък в главите на учениците ще се налива материализмът...”.
Ние, класиците, по изключение бяхме смесена паралелка. Отначало се оглеждахме да разберем “кой кой е”, опитвахме се да се опознаем. Не минаха и два дни и тоя между нас, дето под шиник захлупен не можеше да стои, сам се представи.
Ученикът Пеньо Митев в междучасията заставаше пред черната дъска и декламираше Ботев, Яворов и кого ли не
Стефанка на млади години
Виж ти, дошло момче от село и донесло в главата си цялата българска поезия наизуст. И понеже от година-две преди това лягах и ставах с антологията на Петър Динеков и в точния смисъл буквално бях упоена от Яворов, Дебелянов, Лилиев и т.н., силно ме впечатлиха декламациите на новия съученик. Веднага го заговорих. Споменах нещо за стихотворните стъпки. Той ги знаеше всичките. Видяхме се с Пеньо и в нашата книжарница. Търсеше стихосбирки от Верлен, Бодлер и т.н., целия списък имена от книгата “Прокълнати поети”.
В училище всеки път напускахме стаята последни. Оставахме сами за кратки минути, за да разменим плахо по няколко думи. Питахме се кой какво е чел, какво харесва. Без никакви лирични признания, мисля, че изпитвахме онова радостно и вълнуващо усещане, което се нарича “да срещнеш сродна душа”
Пеньо скоро сам се преименува от Митев на Пенев. А както всички го знаеха, той беше Пеньо Поета. Движеше се винаги заобиколен от приятели и почитатели. С една дума, край него се шумеше.
Нашите отношения останаха предимно епистоларни, от дистанция, макар че учехме в един и същи клас. Имаше едно Пеньово самопокушение, първото от няколко последвали по-късно. Пазя едно тъжно-смешно писмо, написано с червен молив и тук-там със своя кръв, в което Пеньо разказва за тая нощ на 6 февруари 1945 г.”.
По-късно, в друго писмо, поетът й пише: “Обичам живота, но съм влюбен в смъртта...” Често казвал, че големите поети живеят не повече от 30 години. Сам той се самоубива само няколко дни преди да ги навърши (7 май 1930 - 27 април 1959).
Фани разказва поетично за “дантеления мост” над река Росица в родния си град, за анархисти и комунисти, които идвали в печатницата на баща й да четат “забранена литература”, а понякога и да се крият от полицията. Баща й приютява всички. Самият той минал през анархизма като младеж. Нито баща й, нито някой от семейството някога е бил член на определена партия, в своя житейски път те се ръководят от идеите на Учителя Петър Дънов, в този случай да помагаш на изпадналия в беда, без разлика на изповедание или партийна принадлежност.
Стефанка учи в консерваторията. Отначало цигулка, после се прехвърля в класа по пеене на Йосиф Йосифов. След дипломирането си работи като учител по цигулка, музикален редактор в радиото и телевизията, сътрудничи на списание “Музика”. За кратко работи в естрадния отдел на консерваторията, но истински разгръща своя музикален и артистичен потенциал като преподавател по пеене във ВИТИЗ.
Признава, че пред оперното пеене предпочита лекото и артистично изпълнение. Преди това самостоятелно проучва теорията и методиката на гласовата постановка. Натрупаните знания й помагат “да извади гласа” на студенти, които никога не са пели пред публика, на “сцената”, и искрено се радва, когато това се случи.
Стефанка се омъжва за инженер и ражда дъщеря Елена, която продължава издателската дейност на дядо си.
Да доживееш до 96 години не е малко и е трудно да се определи дали дълголетието й се дължи на това, че никога не е пушила, пила алкохол, яла месо и риба, или просто така й е писано, така е решил Господ.
В живота й освен загубата на най-близки и свидни души няма особени житейски изпитания, борба с несгоди, с немотия и глад
Стефка все още се обслужва сама, но трудно вижда и чува. Затова обича да й четат. Запазила е чувството си за хумор, никога не се оплаква, не обича да я съжаляват и съвсем, ама съвсем определено не иска да се пише във вестника за нея.
Мария ВЛАДОВА
