Обвиненията в плагиатство периодично се появяват по хълмовете на времето. Напоследък като оръжие срещу политически противници. Петър Илиев и Даниела Везиева бяха посочени за преписвачи. Опоскали чужди научни трудове, за да скалъпят свои, пише историкът Росен Тахов в trud.bg

Територия на плагиатството далеч не е само писменото слово. Съществува в изобразителното изкуство и музиката. Малцина знаят например, че когато свири националният химн на Южна Корея, светът слуша мелодията на българска песен.

Пладнешкият обир е извършен през 1948 г. Тогава с президентски декрет е приета песента “Аегука” за химн на новообразуваната Република Корея. “Аегука” е композирана в края на ХIХ век по шотландска мелодия на западни мисионери. В новите реалности обаче нотите са сменени с тези на “Корейска фантазия” от композитора Ан Иктхъ. Той твърди, че през 1935 г. муза кацнала на рамото му и го вдъхновила да сътвори фантазията. Истината е, че е преписал Добруджанската марсилеза.

Любомир Бобевски и Александър Кръстев са авторите на песента.

Нейни автори са поетът Любомир Бобевски и композиторът Александър Кръстев. През 1914 г. двамата решават да възпеят мъката по Южна Добруджа, откъсната от пределите на отечеството след Междусъюзническата война. Бобевски заляга над думите, а Кръстев над нотите. Добруджанската марсилеза става изключително популярна. Тя е единствената българска песен, на която е издигнат паметник. Монументът краси центъра на Каварна.

Плагиатството излиза наяве през 1964 г., когато в Сеул се провежда Третият международен музикален фестивал. На него е поканен и нашият композитор Петър Николов. В кулминацията на високия форум Николов обвинява Ан Иктхъ в кражба на музикална собственост. Няколко южнокорейски колеги подкрепят българина. Ан Иктхъ изпада в ситуацията на Остап Бендер, който първо написал “Я помню чудное мгновенье”, а после разбрал, че Пушкин го е изпреварил.

По това време Ан Иктхъ е доайен на южнокорейското музикално изкуство. Композитор и диригент с международна известност, той ръководи Сеулската филхармония, гостува на филхармониите във Виена, Берлин и Рим. Аплодират го, кланят му се, подмазват му се. След резила с кражбата кариерата му рухва. Не може да преживее срама и умира на следната 1965 г. Мелодията на химна обаче не е сменена, дори съпругата му прехвърля авторските права на държавата.

Южнокорейският плагиат е първият случай, когато чужденец посяга на българска интелектуална собственост. Вторият скандал гръмна през 2013 г., когато медиите разгласиха, че унгарският президент Пал Шмит е преписал докторската си дисертация от Николай Георгиев. Тези епизоди са уникати, защото в исторически план ние сме онези, които бъркат в обиталищата на чуждата мисъл. През Възраждането нашите списователи крадат масово, съчиненията им излизат с марките на “побългарявания”, “подражания” и “компилации”.

Любен Каравелов е посегнал на Хайне, сочи Христо Ботев през 1875 г. Поетът визира “Нова песен”, поместена в сп. “Знание” на Каравеловото Дружество за разпространение на полезни знания: “Да промениш само заглавието на някое стихотворение и да изоставиш един или два куплета, защото си не можал да ги преведеш, то не ще да каже, че това стихотворение е плод на твоя талант. То е превод или подражание. Ние казваме това за ползата на “Дружеството”, защото жената на Хайне е жива и е чифутка (еврейка), та твърде лесно може да улови кражбата и да глоби крадеца...”

След Освобождението продължава да е в сила правилото “Всичко ми принадлежи, щом не е доказано, че не ми принадлежи!” През 1884 г. Никола Михайловски внася в парламента законопроект с идеята да нормализира нещата. Константин Иречек хроникира: “Защитих законопроекта на Михайловски за литературната собственост, гдето са ограничени годините, през които авторът може да използва своя труд (50). Турците (от тях е взет) не са разбрали французкия текст; там не е дума за автора, ами за неговите heritiers (наследници). Приведох примери за годините от други държави.”

Паметникът на Добруджанската марсилеза в центъра на Каварна

Народното събрание не може да реши проблема, защото самото то е символ на плагиатството. На челото на сградата стои лозунгът “Съединението прави силата”, откраднат от Белгийския парламент. В това посегателство е закодирана прокобата нашите депутати да са винаги разединени.

Иван Вазов е опоскал Гогол в повестта “Митрофан и Дормидолски”, твърди Захари Стоянов през 1882 г. “Аз с презрение се отнесох към това обвинение”, спомня си набеденият. Същата година и Вазов става жертва на грозно плагиатство. Някой си Павел Лютов препечатва неговата стихосбирка “Пряпорец и гусла”, букурещко издание от 1876 г. Пиратското копие е със заглавие “Народна и стара песнопойка”.

Литературният патриарх е разгневен. Под диктовката на поета пловдивският в. “Народний глас” тиражира новината: “Според както навярно се научаваме трудът на г. Вазов се препечатва сега без негово знание. Г. Лютов не само че не е искал позволението му, но дори е и махнал псевдонима Пейчин, под който тогава излезе книжката на г. Вазова. Това не стигало обаче и г. Лютов напечатал на корицата на книжката: препечатванието се забранява, като действителен ступанин на делото. Тая постъпка ни се вижда твърде недобросъвестна. Това е една чиста кражба на частна собственост, която се преследва и наказва от законите на всичките господарства.”

Бесен е и Елин Пелин, който е убеден, че Йордан Йовков го е ограбил. На премиерата на “Боряна” скача и вика на съседа по място Добри Немиров: “Хайде бе, тръгвай, не видиш ли, че “Гераците” са обрани напълно!”

През 1927 г. Елин Пелин е сред основателите на българската секция към ПЕН-клуба. Насрочено е тържество, обсъжда се каква да е програмата. Пелинко разказва: “Тъй като ПЕН-клуб е международна организация, едни предлагаха да се четат преводи от големи европейски писатели, други - от български автори, а аз предложих да се четат произведенията на наши плагиатори, тъй като в тях едновременно е застъпено и чуждото, и родното...”

Бурни и продължителни ръкопляскания!