Красимир Кумчев е земеделски производител и агроконсултант, който се занимава със земеделие от над 35 години. В 80-те години е управлявал най-големия ябълков масив в света – 14 000 дка в района на Рогош, Скутаре и Трилистник.

Кумчев е първият носител на наградата „Агрофермер на Тракия”, учредена през 2003 г. Агроном е по образование, двамата му синове – също. Има патентована методика за разпределение на субсидиите в агробизнеса, която ще реши проблема с дисбалансите в отрасъла.

До 10 години няма да има родно производство на плодове и зеленчуци. Правя тази мрачна прогноза, защото българският земеделски производител е мачкан отвсякъде и някои от колегите започнаха да се отказват, пише той в свой анализ във в. "Труд".

И за да предупредя какво ни чака, защото, ако никой не обърне внимание на факта, че се изкореняват трайни насаждения и земеделски производители слагат край и емигрират в чужбина, наистина ще забравим вкуса на родните плодове и зеленчуци. А той е неповторим.

Фактите: в момента 80% от плодовете, зеленчуците и месото на нашия пазар са внос. Около 80 на сто от пазара е в ръцете на големите търговски вериги, в които сега – в разгара на ябълковата кампания – преобладават ябълки от Полша, Гърция, Италия и дори от Чили.

Българските ябълки ги има по щандовете на хипермаркетите колкото за цвят. Целта е да се изпразнят западноевропейските хладилници от миналогодишната реколта, защото вносните ябълки, които сега се продават у нас, са произведени през 2018 г.

Големите хипермаркети почти не купуват български плодове и зеленчуци, но нашата държава не казва: „Не може така!“ А другите го правят, ще дам пример с Румъния. Преди 2 години румънските власти задължиха същите тези вериги, които оперират и у нас, да изкупуват минимум 50 на сто плодове и зеленчуци, произведени в Румъния.

Това обаче явно не се е оказало достатъчно и с решение на румънското правителство от януари т. г. в страната започва изграждането на 60 хипермаркета, в които ще се продава само румънска стока. В Унгария правителството отпусна 1 млрд. евро за изграждането на оранжерии, които те наричат тунели, за отглеждането на домати и пипер.

Очакванията им са износът на тези зеленчуци да скочи на 10 млрд. евро, когато това заработи. А у нас не се прави нищо и големите и средните български производители са притиснати до стената. Няма начин да произвеждаш по 7000-8000 айсберга на ден, да береш по 10 тона ябълки на ден и да отидеш на някое тържище или да обикаляш по малките магазинчета и да ги предлагаш.

Земеделието у нас от години се развива алогично и има и други парадокси. От много години у нас има нелегален внос на препарати за растителна защита от Турция. За тези пестициди се твърди, че са много вредни, канцерогенни и т. н. – общо взето, изяждаш един домат, третиран с такъв препарат, и умираш.

Приемаме, че това е така, но в същото време целогодишно у нас от Турция се внасят хиляди тонове плодове и зеленчуци, обработвани със същите тези препарати. Ако турските пестициди са толкова вредни, защо не спрем вноса на плодове и зеленчуци от тази страна?

А ако не са, защото българските производители да не могат да ползват тези препарати, които са 4-5 пъти по-евтини от европейските? Разбирате ли, че едното автоматично изключва другото?

Как нашите производители да бъдат конкурентноспособни на пазара, като ползват скъпи препарати за растителна защита и получават мижави субсидии спрямо другите европейски държави?

Когато Европа въведе ембаргото срещу Русия, Полша беше изправена пред големи загуби, защото до този момент изнасяше за руския пазар около 900 000 тона ябълки годишно при производство от 1 100 000 тона.

И понеже Полша е държава, в пълния смисъл на тази дума, тропна на масата в Брюксел и каза: „Искаме да бъдем компенсирани за загубите, които ще търпим от ембаргото.“

Така получиха евросубсидия от 30 евроцента на килограм ябълки. Полското правителство дава на тамошните производители още толкова и така субсидиите за килограм ябълки станаха минимум 1 лев. Ако получавам 1 лев субсидии за моите ябълки, ще ги подарявам на веригите – ще им ги карам и даже няма да си начислявам транспорта.

И откакто полските производители получават тези субсидии, ябълките от тази страна влизат у нас на цена от 35-40 стотинки. В тази сума влиза цената на опаковката от 10 стотинки, толкова струва за килограм ябълки.

В цената има и 5 стотинки за транспорт и така се оказва, че килограм ябълки от Полша се внасят у нас за 20-25 стотинки. Ако не са субсидиите, къде е икономическата логика поляците да изнасят за 20 стотинки на килограм? И как българските производители да се преборят с тази конкуренция?

Затова още преди 5-6 години предложих европейските субсидии да отпаднат, просто да ги спрат в целия Европейски съюз. И нека тогава всеки внася на каквато си иска цена, да видим как ще стане това.

Дисбалансите са истински огромни – у нас субсидиите за ябълки са 120-130 лв. на декар. Един добър добив предполага 3 тона ябълки от 1 декар. Това прави 4 стотинки субсидия на килограм ябълки у нас, срещу 1 лев в Полша.

Разликата е 25 пъти. Значи полският колега за 1 година получава толкова, колкото българският производител ще вземе за 25 години – това е един цял човешки живот в работа.

И проблемът не е, че няма пари. В България всяка година се разпределят около 3 млрд. лв. субсидии, което никак не е малко. Но те изтичат по схеми – било за калифорнийски червеи, било за тикви, било за лук, тази година е за домати.

Засажда се, колкото да се вземат субсидиите, и никой не се интересува каква реколта ще се прибере. Така до истинския производител стигат трошици, на практика нищо. Още преди 5-6 години анализирах целия сектор и патентовах една методика за разпределение на субсидиите, която ще сложи край на схемите.

Предложих я на 3 правителства, само от едно бяха поканен на разговор, и то не при министъра на земеделието, а при този на финансите – Петър Чобанов.

Срещата се състоя не с него, а с ръководителите на дирекциите в министерството. Изслушаха ме и излязох много обнадежден от тази среща, мислех, че поне част от идеите ми ще бъдат използвани. Но после, след като въпросът е бил разгледан на политическо ниво, нещата замръзнаха.

Нека приемем, че моята методика не е решението и може би не искат да я чуят, но питам защо хората в Министерството не се допитват до производителите у нас? Не до мен, до колегите? Затова казвам, че българските земеделски производители са мачкани отвсякъде.

Ние нямаме друг начин да реагираме, освен да се откажем да гледаме плодове и зеленчуци. Наскоро един млад фермер от Мало Конаре – Венцислав Петков, известен като Царя на розовия домат, каза: „Баста!“ и обяви, че взима семейството си и отива да живее в чужбина.

Той не е единственият, а и трябва да се отчита, че когато се закрива дадено производство, се губят хората, които работят в него, просто си намират друго поприще. И не може след 10 години, ако решиш пак да произвеждаш, да вземеш човек от улицата и да му възложиш резитбата на ябълки, това е специфична работа.

Така че случващото се сега е симптом, който едно управление трябва да осъзнае, да отиде при хората и да пита защо се получава така. А държавата се държи така, като че ли обитаваме пустиня, но имаме нефт. Не, нямаме нефт, но имаме най-златната земя на планетата. И при това положение да внасяме плодове и зеленчуци, и то 80 на сто? Много е тъжно.

Затова напоследък си мисля какво е това нещо, което ще стане по-лошо, ако закрият Министерството на земеделието. Всъщност нещата няма да се влошат, защото няма как човек, който в целия си живот не е произвел една връзка репички, да управлява най-важния отрасъл у нас. И не говоря за сегашния министър, от много години е така.

Но най-важното от всичко е, че бъдещите оръжия на света са храната и водата. Много скоро ще доминират само държави, които произвеждат храни и имат вода. А ние се отказваме от цялото плодородие, което природата ни е дала. Така няма да стигнем далеч.