Внимавай, като се жениш. Ние сме италианци. При нас разводи няма. „Това, което баща ми чул от баба ми Лола, а тя от нейния баща, се повтаряше от поколение на поколение като някое върховно заклинание. И аз го бях чувал, но в живота твърде често правим точно това, което близките ни настояват да не правим.
„Теоретически аз бях много добре подготвен за брака. Точка по точка знаех че той е много важен, че много трябва да внимавам, преди да реша да се посветя на семейството. Знаех, че нямам никакви шансове да се оженя за някаква университетска преподавателка, учителка по музика или собственичка на книжарница, колкото и да се харесвахме. Когато за първи път чух, че Менделсоновит сватбен марш чука на вратата ми, вече имах зад гърба си достатъчно бурни ергенски години. Бях изпитал на гърба си цялата палитра от чувства, емоции, горчивини, радости и подлости, ревности, изневери които неизбежно съпътстват отношенията между мъжа и жената. Така притежавах и достатъчно практически познания. за онова хоро, което, както твърдят мнозина се играе с пранги. Човек и добре да живее, все някога се жени. Банална фраза, но моят случай не бе точно такъв. Аз имах достатъчно основание да го направя. Никол бе ослепително красива. Върхът в моята романтична колекция, в която, нека не звучи самохвално , грозни жени нямаше. 

Трябва ли да казвам ли, че не се запознахме в библиотеката,. Никол беше антипод.  Жонглираше с крака, изстрелваше във въздуха лъскави цилиндри и топки и им се радваше като непослушно дете. Много ефектен номер. Публиката я харесваше. Обичах да я гледам и да се радвам на фантастичното й тяло. Николай не бе на същото мнение: Брат ми, това място не е за теб, казваше. 

Три години живяхме хармонично, приятно и пълноценно като в сладникавите любовни филми, в който главните герои достигат до дълбока старост. Въпреки че нещата между нас бяха относително стабилни, решихме и да ги узаконим. За по сигурно. Подписахме документа, които жената от кметството ни поднесе, целунахме се протоколно, и  станахме семейство, а всъщност си беше същото. Но макар и подкрепен от закона, една нощ бракът ни се срути за миг. Свлече се като пясъчна кула. И ето тук, колкото и да е банално, трябва да намеся тъщата. Не защото тъщите са главните героини в семейните свади на дъщерите си, а заради историческата истина. Беше точно така: 
 Никол имаше рожден ден. Изключително мило тържество. Тя сияеше, аз също. Гледах я , красива, секси, умна... Това е моята жена, казвах си, с висока доза гордост. И ето че дойде репликата на тъщата. Пийнала тя две уискита , набрала кураж и каза:

„Николай се е ожени за дъщеря ми, за да си оправи положението”. 

Освен обидно, това беше и невярно. С „Колелото на смъртта“ бяхме гвоздеят на програмата на цирк „Кроне“. Печелех много повече от Никол, а това че тя е чиста арийка , ни най малко не засягаше високото ми българско самочувствие. В ресторанта успях да запазя спокойствие, но като се прибрахме кипнах :.

- Какви са тези глупости, които говори майка ти ?

Отговорът помете за миг всичката ми любов, италианските клетви за развода и брачното свидетелство. 

- Щом майка ми счита така, значи е права!.

- Какво-о-о?

В този миг престанах да бъда благородният влюбен кавалер и съпруг. Дадох два часа на скъпата ми Никол да си прибере багажа и се разделихме без целувки. През следващите пет години, често си спомнях думите на баща ми, и баба ми, че човек трябва да си отворя очите, като се жени. Две петилетки продължи битката ми да получа развод. Не проумявах защо бившата ми съпруга така упорито се мъчи да запази брака ни. Не мислех, че от любов, а за да ми отмъщава. Жените обичат тези работи. Тогава разбрах колко странно и слабо животно е мъжът. Непрекъснато търсех някой да ме утешава и естествено това бе, една от най-близките ми приятелки. Тя научи всичко за мен и аз за нея, давахме си съвети и кураж, но със зъби и нокти се опитвахме да не прекрачим тънката граница на приятелството.. В крайна сметка това се случи. Всичко, рухна след една целувка. В мига, в който устните ни се сляха, ми стана ясно, че с приятелството ни, е свършено. 


Александър заедно с баща си академик Балкански и брат си Николай пред семейната звезда на алеята на славата

Патрисия бе чудно красива американка и една от най-добрите дресьорки на слонове и тигри в света. Така че да опитоми и един българин, едва ли е представлявало някаква особена трудност за нея.  Шефовете на„Кроне“бяха бесни, след като разбраха, че в резултата на старанието ми, Патрисия бързо забременя. Много скоро щях да стана баща, а циркът загуби най-добрата си дресьорка.

През 2000 години се роди цирк „Монте Карло“ “ Останах до края на първия сезон. Но през 2002 година реших, че е време да приключа окончателно с артистичната си кариера и да остава донжуанските си навици в минало. От днес нататък ще бъда съпруг и баща, казах си, докато гледах как самолета каца върху онази далечна земя, която дълбоко съм уважавал , но не съм харесвал, още по-малко пък съм  искал да живея там- Америка.

Живеехме във Флорида, в семейната ферма за слонове на новото ми семейство Зербини. След Клаудио се оказа се, че идва и вторият ми син Алекс. С Патрисия имахме статут на годеници, необременени от всякакви официални брачни свидетелства и договори. 

 Тъсът ми Тарзан Зербини, беше типичен сицилианец, което изцяло отговаряше на произхода му, въпреки че бе роден във Франция. Французойка бе и неговата съпруга, в случая моята тъща. 

Тарзан бе направил солидна кариера като дресьор на слонове. А когато в качеството на зет, попаднах в къщата му, имаше три цирка и доста работници. Те пък си приличаха по това, че получаваха тревожно сърцебиене само като го видят. Никой нямаше куража да му противоречи или не дай си, боже да се скара с него. 
Но не и аз. Спорехме много, понякога твърде остро, но винаги по работа. Трите цирка даваха по четири представления на ден. Два от тях играеха в зали, а третият обикаляше с шапито. Представленията бяха предварително изкупени, от приятели на Зербини-масони за цялата година. Те продаваха билетите, като слагаха своята надценка и от това печелеха. 5000 места бяха винаги заети. 

Зербини ме въведе във всичките тайни на бизнеса си и бързо го заместих като мениджър на цялата компания. Вече се чуваше, макар и под сурдинка, че съм станал дясната му ръка. Харесваше ме. Дори веднъж ми каза: „Николай, ти си синът, който винаги съм мечтал да имам”. Късметът обаче не е бил на негова страна. Тарзан имаше четири дъщери и четирима зетьове. Не всички от тях бяха артисти или се вълнуваха от цирковете. 

Семейството Зербини имаше двадесет слона. Единият от тях бе изключителен екземпляр. Размерите му бяха внушителни, красив, благороден , никога не беше удрян. Цената му бе един милион долара, но Патрисия и дума на искаше да чуе да го продава. 

Когато някое от животните умреше, погребваха го право, с вдигнат нагоре хобот. Говореше се, че след години скелетът му ще струва повече от живия екземпляр.
За да се докажа или може би, за да защитя честта си, работех денонощно. Не ми оставаше време дори да видя децата си. Идвах с възпитанието на артист, седмо поколение, наследник на славна династия.  Циркът  бе за мен религия. Манежът храм, свещено място , което никой няма право да скверни. Цял живот съм живял по законите на тази библия. И изведнъж видях други правила. Храмът се оказа обикновена банка. Изкуството го нямаше. Всичко бе пари, смачкани спектакли, набързо свършена работа и ламтеж за големи хонорари. 

Попаднах сред богати хора. Бях на тяхната маса, един от семейството, а не бях щастлив. Това не е моят свя, казвах си всяка сутрин. Нямаше го моят плодов сок, баницата ми, шкембе чорбата, приятелите, които можеха да дойдат вкъщи по всяко време, а не след дълги предварителни уговорки. Исках да вдигна телефона и да кажа на някой: „Ела да се видим в съседното кафене”. Не това не можеше да стане. Не беше по правилата. Аз също. Стисках зъби и чаках децата да поотраснат, за да знаят кой съм. Когато големият стана на седем, съобщих, че заминавам. Патрисия, прие този факт спокойно. Баща й обаче беше истински разочарован. Тръгнах си, без да се обръщам назад. Нямаше защо. В България тъкмо започваше новият сезон на моя, на нашия цирк. Бях на 42. Животът започваше отново”. 

Исак ГОЗЕС

Из подготвената за печат книга за цирковата династия Балкански