Като се замисля, никога не съм я виждала намръщена, изнервена. Години наред тя делеше сцената и екрана с всенародни любимци. В невероятната комедия “От нищо нещо” самият Стефан Данаилов се побъркваше от ревност. А тя - млада, красива, невинна - оправдава се без вина виновна.
След броени дни Анета Сотирова ще получи “Икар” за изключителен принос към театъра. Когато й позвъних, за да я помоля за интервю, усмивката й свали всички прегради. Тя, усмивката, струеше от гласа й и стопли душата ми. Усетих, че ми предстои среща с една невероятна жена и актриса.
- Кое е първото сутринта - кафето или усмивката?
- Първо е отварянето на очите и благодарност, че този ден ни приветства с “Добър ден” или “Добро утро”. Значи усмивката.
- Личи ви по гласа - усмивката е в гласа ви.
- Аз така съм си родена - радостен човек съм. Трудно можеш да ме извадиш от равновесие.
- Къде ви свари новината за наградата “Икар”, която скоро ще бъде в ръцете ви?
- Да ви кажа, аз съм щастлива. Щастлива съм, защото, първо, имах късмета да работя с най-изтъкнатите и прекрасни български режисьори и колеги артисти, които много помагат, когато вдигаш летвата, скачаш все по-високо и по-високо. Признателна съм на съдбата за всички срещи и възможности, които съм получила за тези 44 години на сцената.
- На кого бихте посветили тази награда?
- Бих я посветила на всичките си колеги. И на тези, които също заслужават тази награда - те са много. Да не забравяме, че театърът е колективно изкуство. Там е все едно когато бориш планина и пада лавина. Ти си вързан на въжето с всички останали и дърпаш здраво, за да не ви повлече в пропастта. Така че всички взаимно си помагаме и имаме нужда един от друг на сцената. Както казва Станиславски - “Твоето богатство е твоят партньор”.
- Как бихте определили тази награда - като връх или като начало?
- Като знак на уважение към труда, който съм положила през всичките тези години. Признателна съм, че хората не забравят това, което съм се опитвала да правя с цялото си сърце и душа
Аз съм щастлив човек!
- Имате ли любим сценичен и филмов партньор?
- Естествено. Сценичният ми е Тодор Колев. Девет сезона сме играли “Догодина по същото време”. И за жалост, само сезон и половина продължението - “Всяка година по същото време”. А иначе - като се започне от Коста Цонев, който много ми е помагал в израстването, Цветана Манева, Илка Зафирова, приятелката ми Леда Тасева. Имала съм от кого да се уча и съм се учила.
- Чела съм, че на снимките на “Сватбите на Йоан Асен” не сте сама...
- Е, така се получи. След смъртта на Апостол Карамитев имаше известна пауза, преди да се реши как да се продължи филмът. И трябваше да снимам бременна в третия месец с моето прелестно момиченце
Така че всичко беше интересно, авантюристично и истинско.
- А надявахте ли се Белослава да тръгне по вашия път?
- Не, не. Никога такава мисъл не е минавала нито на мен, нито на съпруга ми. За нас беше важно тя да расте един свободен човек и да има право на избор.
- Вие самата пеете ли?
- Пея правилно. В смисъл - не съм фалшив певец.
- Какво е усещането да снимаш и играеш с обичани актьори, какъвто беше Стефан Данаилов в “От нищо нещо”?
- Най-смешното беше, че ние - градските деца - изведнъж се оказахме най-типичните и истински селски хора. Но то това е характерът всъщност, манталитетът - няма значение къде си роден. За мен това беше най-интересната негова роля. Защото той, със своята красота покоряваше всички - българският Ален Делон. Но тука беше блестящ. С него се снимах и в “Сватбите на Иван Асен”. В живота бяхме приятели с него и Мария - имам много спомени и преживявания.
- Какво ви струваше професията - като лични компромиси, пропуснати мигове или жертви?
- Цял живот съм носила две дини под една мишница. Едната е театърът, работата, снимките, другата - личният живот, тъй като вече
53 години крача рамо до рамо с моя съпруг
А това не е никак лесно в нашата професия. Дипломация, спокойствие и чувства - най-важното.
- Това ли е рецептата за опазване на обичта толкова дълго?
- Ами то е съдбовна среща. Или кармична, както я наричат. Но ситуацията е деликатна и човек трябва да избере на чия страна застава. Ако си твърде амбициозен, значи не си получил в личния си живот другото, което се нарича любов. Не си я срещнал. Докато аз мога да твърдя, че живея един пълноценен живот в личен план.
- Вие актьорите сте емоционални, влюбвате се понякога по няколко пъти на ден. Кога усетихте, че влюбването прераства в Любов?
- Да, в юношеските години много си мечтаех - всеки от нас е бил малко инфантилен. Виждаш Марлон Брандо и вече си влюбена в него. И мечтаеш да срещнеш някой като него. В реалния живот е неописуемо. То се дава, според мен, веднъж в живота. Ако ти се случи. Това е индивидуално чувство, то е необяснимо. То е лудост, то е вяра, то е надежда... Прекрасно чувство - любов.
- Може ли да се каже, че семейството е било водещо за вас през годините - пред кариерата ви?
- Не може да се каже. В най-активните години на работа двете вървяха успоредно. И в един момент вече - след като станах на 60, започнах да разграничавам едното от другото. Защото и по всякакви признаци - здравословни, да помогна на близки, се налагаше по-голямо уважение към семейството и трябваше да се разделя с някои неща на сцената, за жалост
- Случвало ли се е да се “обърнете с гняв назад”?
- Не! Не се обръщам никога назад. За мен днешният ден е денят, който трябва да изживея пълноценно. Той е просто един жалон да движа по пътеката, колкото и тя да е стръмна, или пък обратното - да е лекичка. Не, не се обръщам през рамо. Не съжалявам за нищо, не се вайкам за пропусната роля. Не, не - така е трябвало да се случи. Както казва Чехов, “Всичко става въпреки нас”.
- Как успявате да съхраните емоционалния си баланс в професия, изискваща толкова силни преживявания?
- Вероятно имам доста силен характер. Да балансираш е много сложно. Най-лесно е да се удавиш в повърхностни емоции. А да задържиш и да преброиш до 10 е много трудно.
- Умеете ли го това?
- Умея го. И това е автогенен тренинг. Просто животът ми подсказваше как трябва да реагирам. И ме пазеше по някакъв начин.
- Има ли лек за завистта?
- Мисля, че така се раждат хората. Поне тези, с които съм се срещала - просто съм съжалявала, че нямат даденост да се радват и да гледат в своята си паничка, а не встрани. Това много съхранява, обаче - характери...
- Вие сблъсквали ли сте се със завистта - в личен, не толкова в професионален план?
- Аз не допускам в моя живот, особено в последните години, хора, с които не мога да разменям шеги, да се смеем на живота и никога да не се оплакваме.
С други думи - спазвам една хигиена на взаимоотношенията
- Ако се наложи да избирате, какво ще грабнете - меч или щит?
- Ще взема и меч, ако се наложи, за да браня устоите на моето възпитание. Ще взема щит, за да пазя семейството.
- На коя своя героиня бихте се оприличили?
- О, няма такава. Ролите са просто срещи с различни характери, което е любопитното в нашата професия. Това е бягство от реалния живот всъщност. По-сложно е да живееш живия живот навън, отколкото да влезеш в кожата на героиня. Прекрасна професия е актьорската.
- Разкажете за вашия ресторант “Гара за двама”.
- За съжаление, това вече е един далечен спомен. Хубавото е, че актьорът има механична памет и бързо изтрива с гумичката на живота - особено негативните моменти. Трак-трак и готово. Това беше една фантастична хрумка - с моя приятелка направихме един поклон към руската култура, към хора, с които се познавахме и обичахме - Людмила Гурченко, Никита Михалков. Беше един самодеен експеримент, но се получи - ресторантчето ни съществуваше 12 г. След това, естествено, фалирахме, защото бяха сложни времена.
- Сега можете ли да сготвите от нищо нещо?
- О, това е другата ми страст и обич в самодеен план. Тука съм най-чудотворната самодейка. Просто отварям хладилника, виждам какво има вътре и рецепторите ми веднага ми подсказват какво да направя. Може да е шепичка храна, но трябва да е разнообразна. Имам богато въображение, но внимавам какво се случва на масата.
- За какво бихте дали последните монети в джоба си?
- Имам много приятели, които, за жалост, се нуждаят от помощ.
Бих помогнала на първия човек до мен, който има необходимост
- Има ли рана, която сцената е помогнала да излекувате?
- Не. Раните се лекуват от теб самия. Барон Мюнхаузен - хващаш се и се изваждаш от блатото. Изкуството не е причина да се оправдаваш или пък да се спасяваш. То е друг вид живот.
- Страхувате ли се от времето във време, в което младостта често е поставена на пиедестал?
- Никак. Даже напротив - страшно мъдро остарявам. За което благодаря на майка ми и на баща ми - че така са ме създали и възпитали.
Приемам възрастта като съвсем нормално и естествено нещо
Не страдам заради бръчките, които се появяват, и всякакви такива промени. Уважавам тялото си, грижа се за него. Плувам, ходя, движа се. Но старостта е неизбежен факт и не страдам, никак.
- Във вашето женско царство - 4 поколения жени, вие за кое министерство отговаряте?
- Много съм важна. Аз съм на върха на мачтата на този кораб и вече само съзерцавам. Когато ми позволят, мога само да се радвам. Никой не ми възлага отговорности, никой не желае да ме експлоатира - има създадена пълна организация, за което аз много се радвам.
- “Баба” или “Маминка”?
- Е, баба съм. Но моята внучка никога не ми е казвала “баба”. Още с проговарянето каза “Ана”! А сега правнучката ми казва “Анета”, което е прекрасно.
- Какво ще пожелаете на читателите на в. “Над 55”?
- Ами не е страшно да се живее! Да не се плашат от възрастовите промени - те са нашият спътник. Трябва да обичаме себе си във всякакви ситуации и най-вече - да уважаваме хората около нас. Да не забравяме - не е нужно да се обичаме, но да се уважаваме като общество.
Мариана ПИЩАЛОВА
