Антон Радичев на 77: Пенсионерите винаги сме прецакани, но не се даваме

Звездата на Народния театър ме изненадва със сериозна подготовка - знае какво иска да каже, явно журналистическите въпроси не могат да го сварят неподготвен. Уговаряме се обаче, че няма да си говорим за казани много пъти неща. Но съм наясно, че няма как да избягам от задължителните въпроси, чиито отговори интересуват читателите. Нещо като любим филм или пиеса - знаеш ги почти наизуст, но искаш да ги гледаш пак и пак, и пак. Забранявам си изрази като “Той ще ме цака мене с топла бира!” и “Къса ми се сърцето...”. 

- Здравей, Тони! Как би започнал разказа за своя живот?

- Роден съм през 1947 г. Моят живот не е изпълнен със скандали. Рядко попадам на страниците на жълтите вестници и таблоидите. Пазя вкъщи наградите си за цялата тази творческа история. Имам ордени, но, както каза Самуел Финци - нямам ордери. В кариерата си винаги съм имал търсещи и питащи очи и съм искал да разбера нещо ново за ролята си. Роден съм в краен софийски квартал. Майка ми беше кроячка във фабрика “Пролетарий”, а баща ми главен инспектор в “Плод-зеленчук”. Имах двама братя - единия не го помня, защото е починал преди моето раждане. Другият си отиде преди 7 години от левкемия.

- Как стана така, че попадна във ВИТИЗ?

- След казармата започнах работа в “Лукойл” в Бургас. Цели месеци съм мятал лопатата, бутал съм количката. После си подадох документите в Български морски флот - много исках да работя там като радист. Дълго чаках да получа съобщение, но то дойде с една седмица закъснение. Така се разминах с флота и тогава кандидатствах във ВИТИЗ. Приеха ме в класа на проф. Филип Филипов. Той е моят учител - от него съм се учил, него съм слушал... И добре че съм го слушал. 

- И от студентската скамейка - в Народния театър. 

- Бях си избрал да отида по разпределение в Пловдив - защото е близо до София. Когато получих съобщението от Народния, не повярвах. Не исках да ходя там, защото тогава, през 74-та, се правеше голям ремонт. А на мен ми се играеше. И си казах: “Добре бе, Тонка, ще отидеш, ще им обясниш на хората. Ще им кажеш, че някой си е направил майтап”. Отивам аз в Народния, обясних им какво е положението... Питат ме: “Как се казвате?”. “Антон Радичев”. И тогава разбрах, че вече съм разпределен в пиесата “Деца на слънцето”. На 19 август ме назначиха и там си останах. 

- Имал ли си “бяло петно” на сцената?

- Не, не съм имал “бяло петно”. Но съм импровизирал - винаги в стила на автора, на режисьора, в стила на образа, който пресъздавам. 

- Разкажи за приключението “Клуб НЛО”.

- Беше голяма работа. “Клуб НЛО” беше сериозно училище за мен. Защото за кратко време трябваше да направя и образ, и да вляза в песента. Наистина - много сериозна работа беше “Клуб НЛО”.

- Как съчетаваше ангажиментите в театъра и киното?

- Като млад снимах много. Преди години беше трудно - на първо място беше Народният театър. Само през лятото, когато театърът беше във ваканция, можех да снимам. Мислех си, че като стана на 40-50 г., ще ме забравят, но все още се намират роли за мен. Явно не са ме забравили. С режисьора Ивайло Пенчев снимах “Като за последно” с Мария Бакалова. 

- Как се сработиха холивудската звезда и звездата на Народния театър?

- Нормално. Мария не беше холивудска звезда тогава, беше нормален човек. Изпращах я до тях, в Меден рудник в Бургас. Оставям я и си продължавам за София. 

- Ако трябва да обобщиш изминатия път?

- Аз не съм звезда, а най-обикновен човек, който се снима във филми и играе в Народния театър.

- Но само като излезеш на сцената, и хората започват да се смеят. Това как те кара да се чувстваш?

- Една комедия може да накара зрителя да се замисли, да се развълнува, да се разстрои. Това ме кара да съм доволен от това, което правя на сцената. 

- Какъв е животът на 77?

- Нормално. Болят ме малко краката, но търпя. След толкова операции няма как да не боли.

- Като чета интервютата ти, май вече си половин доктор?

- Абе, така е, ама няма никаква полза от цялата тази работа. След всичко мога да говоря за състоянието си доста професионално. 

- С толкова болежки, как съжителстват млада душа и уморено тяло?

- Какво да направя? Това е положението. Няма как - живея.

- Приятел си със звездите на българския спорт. Ти самият спортувал ли си?

- Тренирах бягане - 400 м с препятствия. На едно от Общоармейските състезания в Унгария станах първи, но писаха, че съм пети. И се отказах от атлетиката. Идваше вкъщи треньорът - да ме връща, но бях дотам. Сега най-известните спортисти и футболистите от златното поколение са ми приятели. 

- Я кажи - “Левски” или ЦСКА?

- Само “Левски”! Е, и Стоичков ми е приятел! Ама той си е Стоичков!

- С какво се промени животът ти като артист след 1989 г.?

- Имам чувството, че като махнаха званията, започнаха да ме уважават повече. Започнах и да снимам повече.

- Коя е най-голямата ти победа?

- Може би това, че успях да снимам в киното, въпреки ограниченията, които налагаше Народният театър. Успях да снимам в 44 филма, без да броим телевизията. Вече позабавих темпото. Но продължавам да снимам. 

- Какво те мотивира?

- Имам нужда да усещам публиката. Все още треперя, преди да изляза на сцената, притеснявам се. Независимо от опита, имам предстартова треска. Явно ме води не рутината, а душата и сърцето. 

- Какво те натъжава?

- Политиката ме натъжава. И всичко, което натъжава хората около мен.

- Опитах се да пропусна въпроса за “топлата бира”. Нямаш ли чувството, че пенсионерите сега ги “цакат с топла бира”?

- Цакат ги. Цакат ги великденски. Пенсионерите винаги сме прецакани, но не се даваме. Стискаме зъби и продължаваме напред. 

- Ще ни кажеш ли нещо за жената до теб?

- Да, Еми е поетеса, много сериозен човек. Тя ме подкрепя във всяко едно отношение. Без нея нямаше да съм това, което съм. 

- Я да уточним - женени ли сте, или не? Чета различни версии.

- Не, казвал съм, че решихме, че няма да се женим. Но живеем заедно от години и се подкрепяме. 

- Какво ще пожелаеш на читателите на в. “Над 55”?

- Да са живи и здрави! Най-вече здраве им пожелавам.

Мариана ПИЩАЛОВА