Разстоянието от Ямбол до Лос Анджелис е 10 931 км. Със самолет то се изминава за 12,5 часа. По този път Иван Иванов пътува години. Може би още от юношеството си, когато става един от първите щангисти в града. Разбира се, тогава е нямал идея какво е това Холивуд и “има ли почва там за него”. 

Вдигал тонове щанги на ден, но това се оказало напълно безплатно, ако не се брои малкото слава. После се прехвърлил в акробатиката. Много силен спорт в града. И пак труд и безпаричие. На 20 години се оказал без нищо. Тогава приел поканата и станал един от цирковата трупа “Ковачеви”. Най-после - заплата. 

Първите турнета били в България, после в Съветския съюз, докато някой отгоре не ги “потупал по рамото” с подписването на петгодишен договор за Съединените щати. При това в най-големия цирк в света - “Ринглинг”. 

- Господин Иванов, как ви приемаше американската публика? 

- Цирк “Ринглинг” е огромна империя. Три локомотива дърпат стоте вагона, с които се придвижвахме от град на град. В тях са натоварени съоръженията, животните, включително слоновете, и 299-те души, които работят в цирка.

Залите, в които се представяхме, са за по 40 000 души, да не говорим за прочутата “Медисън Скуеър Гърдън”, или “Супер Дом”, която събира 120 000. От България бяхме 3 трупи. В централния манеж работеха “Първанови”, а ние и трупата на Цветан Дуков бяхме от двете й страни. Винаги имахме голям успех. Публиката много ни харесваше. 

- Защо решихте да останете в Америка и как стана това?

- Наближавах 30 години и още не бях женен. Стар ерген. Мислех, че е време да реша как ще устройвам живота си занапред. Тогава се запознах с една американка - Джу Лийн от Тексас, дизайнер на костюмите в холивудски продукции. Последните 10 години беше работила в сериала “Доктор Куин лечителката”. Постепенно връзката ни се задълбочи. 

Реших да напусна цирка и заживяхме заедно

Заминахме за Флорида. Там има голям дисниленд “Буш Гардън”, в който бирата се лее като река, пълно е с атракциони, има дори зоопарк. Размерът му е колкото един малък наш град. С 11 американци направихме програма.

Моят номер беше около 15 минути, два пъти на ден, в неделя - 3. Имах добър договор и парите вече бяха други.

Тогава Джу получи ново предложение и потеглихме за Лос Анджелис. 

Подготвих си CV, приложих снимки, подробна биография и ме приеха в групата на каскадьорите в Холивуд
Не беше лесно. Там непрекъснато трябва да се доказваш. Компромиси не правят.

Всичко, с което се бях занимавал преди това: щангите, акробатиката, циркът, се оказа много полезно. За да станеш пълноправен член на гилдията на американските филмови дейци обаче, трябва поне веднъж да произнесеш реплика в някакъв филм. Продуцентът Джордж Бъртс беше на сто години и снимаше нещо като комедия за съветски космонавти, които идват в Лос Анджелис. Аз станах един от тях. Взеха ме, разбира се, защото знаех руски.

- Били сте каскадьор в “Доктор Куин лечителката”. Запознахте ли се с актрисата Джейн Сиймур, която изпълнява главната роля?

- Разбира се. Дори покрай приятелката ми бях на сватбата й с актьора Джеймс Кич. Тържеството бе в Санта Барбара в имението на продуцента на филма. Имаше няколкостотин души, скъпи тоалети, лимузини, шамани правеха ритуали за много пари, охрана, която не даваше пиле да прехвръкне. Дори въздушното пространство бе затворено в радиус 5 мили около имението. 

Около мен милионери, милиардери, известни артисти, но на такова място не е прието да тръгнеш да се запознаваш 

Най-много да дадеш визитната си картичка.

Младоженецът Кич бе от стара холивудска фамилия. Синът му Стейси Кич после си спечели славата на най-добрия изпълнител на Шекспир. След като ме видял като каскадьор в сериала “Новият Марк Хамър”, той ме препоръча на колегите си.

Написал: Гарантирам за Иван Иванов, той е актьор от висока класа. Бях шашнат. Аз съм никой пред него. А той ми се доверяваше и ми направи добро. Винаги ще съм му благодарен. Истината е, че където и да съм участвал, всички от екипите са били много добре настроени към мен. Не са ми викали: Ти си българин! Ти си комунист. Нищо такова! Отношението е било много толерантно.

- С кого от големите актьори сте се срещали на снимачната площадка?

- За филма “На лов за червения октомври” режисьорът Джон Мактиърнън, заради добрия ми руски, направо ми даде сценария да си избера роля. Спрях се на един от офицерите в руска подводница. Като разбрах обаче, че там ще бъдат Шон Конъри и Алек Болдуин, си глътнах езика. Уплаших се жестоко. В 10 часа започваха снимките. Нямах смелост да ида.

Исках да ме елиминират. Затова отидох час по-късно. Само да видя какво става. Треперех. Отворих вратата и чух крясъци, при това радостни: “Иван дойде!”. Мълчах скован. Режисьорът ми крясна: “Ти луд си?!”. Нищо не можех да кажа. В крайна сметка снимките започнаха, но заради закъснението ми смениха ролята.

- Какво е впечатлението ви от двамата велики актьори?

- С Алек Болдуин не се видях. Той беше ръководител на американския стратегически център. Те снимаха на друго място. А Шон Конъри бе капитан на съветската подводница. Аз бях един от тримата офицери на кормилото. Командният пулт на подводницата беше двойник на истинска подводница.

Същите компютри, прибори, светлини, копчета. Всички работеха. Никаква бутафория. Казваха, че струвал 25 милиона долара. В екипа имаше съветници от ЦРУ и КГБ. Всяка сутрин Шон Конъри, за да се качи горе, където бе неговото работно място, минаваше покрай мен.

Винаги ме поздравяваше: “Айвън, как си днес?”. Аз пък се опитвах да му отвърна с нещо шеговито. Това правеше впечатление и някои от екипа започнаха да ме питат: “Ти този откъде го познаваш?”.

Снимките продължиха 3 месеца. Платиха ми 25 000 долара. Нещата започнаха да се оправят. За Конъри се говореше, че е получил 5 милиона.

- Срещали ли сте се на снимачната площадка с други големи имена?

- Уорън Бийти, супер голяма звезда, беше продуцент на един филм, в който се извършваше обир на банков трезор. Казваше се “Dick tracy”.

Сам той играеше шеф на чикагската полиция, Мадона му беше любовница, и във филма, и извън него

Разполагаха с каравана като дворец. Имаше дни, в които въобще не излизаха от нея. А и никой не можеше да ги изкара. 

- А вашата роля каква беше? 

- Аз трябваше да координирам каскадьорите. Една сутрин се разхождаме с режисьора и нещо обсъждахме. Някакъв мъж седеше на тротоара и ядеше хотдог. Почти го подминахме, когато режисьорът се сепна: Поздрави човека, бе! Не знаеш ли кой е той? Не - отвърнах. Ал Пачино. Веднага се сетих, че той ще играе мафиот във филма, но бе така зловещо гримиран, че не можах да го позная. А и не съм очаквал такъв велик актьор и звезда да стои на тротоара и яде хотдог

- Като каскадьор имали ли сте опасни моменти?

- В същия този филм скочих от 15 метра върху цирков трамплин. Той беше прикрит с кашони, да омекотят удара, но въпреки това се забих като пирон. Два пъти. Всичко ми се изключи. Но не това бе най-тревожното, а онова, което се случи после.

- Какво бе то?

- Въпросният Уорън Бийти трябваше да е от другата страна на трамплина и да подскочи само десетина сантиметра. За начало на скока. От там нагоре щеше да излети друг каскадьор, който да излезе през покрива. Бийти подскочи малко, двадесетина сантиметра, и изведнъж падна и започна да реве буквално като магаре. Превиваше се от болки и крещеше: “Да дойдат психологът и физиотерапевтът ми!”.

Събра се целият екип. Искаха да му помогнат, но той не даваше на никого да се доближи до него. Директорът на продукцията ми каза само: “Знаеш ли колко струва един ден тук? 100 000 долара. Ако нещо му стане, ще забравиш къде е Холивуд още утре”.

Опитах се да се оправдая, а той продължаваше да вика: “Кой си ти бе, кой те докара тука?”. А Мадона ме успокояваше: “Уорън има фобия, страх от контузии. Нищо му няма. Да не ти пука!”.

Бийти наистина нямаше никакво нараняване, но прекъснаха снимките за една седмица. Не по моя вина. Ал Пачино бе най-доволен: Поне ще си починем - казваше.

- Идвало ли е вашето семейство в България?

- Останах в Холивуд 25 години. Имам син Джейсън и дъщеря Джули. Вече са големи. Малко поназнайват български.

Няколко пъти със семейството ми се готвехме да идваме. Дори имахме самолетни билети, но важни неочаквано възникнали ангажименти или изгодни предложения за работа ни спираха. Рано или късно обаче и това ще стане.

Исак ГОЗЕС